Вместо въведение

Това „нахална“ иде от една статия на Андрей Захариев от 2015 г. в kultura.bg ¹. В нея авторът посочва, че „да се прави народопсихология е нескромно и дори нахално“. В голяма степен съм съгласен с тази констатация. Защото напоследък има прекалено много писмовни упражнения по тази тема у нас, както и опити за генерално „обемане на народния дух“, както пише Захариев.

Всъщност това самооплюване, това духовно самобичуване, стигащо до самоотрицание, не е от вчера. Достатъчен е най-яркият пример — Алековият Бай Ганю, събрал в себе си всичките отрицателни табиети и качества, приписвани ни едва ли не като основни черти на нашата народопсихология! „Българска работа“, „ганьовска работа“ беше и като че ли остана лайтмотив, когато говорим за българско производство, за български взаимоотношения, особено пък за депутатска или министерска дейност!

В емблематичната си „Оптимистична теория за нашия народ“, писана през 30-те години на миналия век, Иван Хаджийски пише ²:

„Думите «българин» и «българска работа» у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. Фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина звучи като ласкателство в сравнение с оня миризлив букет от качества, които ние си приписваме с презрителния термин «българин».

«Българска работа»… това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните ни герои.“

И още:

„До ден днешен ние купуваме в магазините чешки бархети, италианска коприна, френски гьон, английски вълнени платове, германски лакове, произвеждани в Габрово, Сливен, Русе или София. Трябваше със закон да наложим на производителите да слагат в написаните на чужд език марки «Б. П.». Песимизмът на купувачите досежно българското производство обаче принуждава производителите да турят този предателски и изобличаващ знак на такова място в марката, където същият най-мъчно може да се открие.“

Каква „народопсихология“, а?! И големият ни социолог и народопсихолог се е заел тогава да опровергае тази едва ли не всеобхватна психология на себеоплюването и себеотрицанието с „оптимистичната си теория“!

Тогава, преди близо сто години, той опитва да върне самосъзнанието на българите към техния възрожденски дух. Да им напомни онзи духовен подем на новата българска интелигенция, пък и на основната част от възрожденското ни общество през XIX век да отстоява националната си еманципация чрез своя, Българска национална църква и българско училище. Да тръгне, в крайна сметка, към национална революция, въпреки недостатъчните си сили!

Де го сега, в новия XXI век, Иван Хаджийски да ни види — объркани, обезверени, невярващи в държавата и собствените си възможности!

Разбира се, освен неповторимите анализи на големия Иван Хаджийски, върху българската народопсихология през вековете и в новото време са писани и много сериозни изследвания. В тях могат да се видят доста точни констатации по темата. Като се почне от самобитните и откровени „Записки“ на Захари Стоянов ³ или неизвестните доскоро прозрения на Тодор Панов от първите десетилетия на ХХ век ⁴ и се стигне до задълбочените изследвания на Марко Семов ⁵, Николай Генчев ⁶ или Владимир Свинтила ⁷, напоследък Марин Паунов ⁸ и някои други.

Може убедено да се твърди, че до голяма степен в тях са очертани основните характеристики на психологията на българите в исторически план. И именно тук, в разликата между тези сериозни, задълбочени и солидно аргументирани изследвания и последните импровизирани и доста повърхностни народопсихологически опити върху българите, е „заровено кучето“ на „нахалството“.

Защото ако първите изхождат в анализите си от вековните характеристики на българския дух и психология, основавайки се на конкретни документи и материали, изследвани обстойно, сегашните просто констатират съвременните им прояви. Изобщо не търсят причините и обстоятелствата, довели до дълбоки промени — възходи и сривове в българската народопсихология, особено в периода между началото на 20-те години на миналия век и сегашните времена на нов съдбовен преход!

Историческите преходи и преломи в българското общество през вековете – фактор за промени в народопсихологията на българите

В хилядолетната си история българското общество е преживяло няколко съдбовни промени, няколко възходи и сривове:

• Веднъж през втората половина на IX век, когато при княз Борис I и цар Симеон Велики завършва формирането си като единен народ и религиозно-културна общност — част от Европейската Християнска цивилизация.
• Втори път след завладяването на България от Ромейската империя и 170-годишното византийско господство, когато въпреки това господство съхранява народностната си идентичност. Същевременно окончателно се приобщава към Християнската Европейска цивилизация, макар и в нейния източноевропейски Православен вариант.
• Трети път с налагането на петстотингодишното османско владичество, когато отново като по чудо съхранява народностното и Християнското си самосъзнание чрез езика, Православието и народната култура.
• Четвърти път в последните векове на това владичество, когато българите стават основен стопански фактор в Империята и формират своята модерна нация. Когато създават, едва ли не от нищото, съвременната си модерна европейска културна идентичност. Когато отново се приобщават към Европейската Християнска цивилизация и модерна икономика до такава степен, щото само три десетилетия след възстановяването на Българската държава, на Запад ще ни наричат „феномен“ ⁹! Не само защото в това удивително кратко време демонстрираме впечатляващ стопански подем. Но също така и защото само година след Освобождението създаваме една от най-демократичните конституции и показваме учудваща за Запада политическа грамотност.
• Пети път след войните (1912–1918 г.), в края на второто десетилетие на ХХ век, когато страната и нацията ни преживяват всеобхватна национална катастрофа, която слага край на възрожденската народопсихология на единство в целите за свободна и обединена Българска държава и нация! Този пореден срив тотално разделя нацията ни на социални групи, партии, радикални движения, често под външни влияния! Онзи българин, който консолидира нацията си в условията на робството, онзи който е готов да се бие едва ли не с целия свят за обединяване на българите в изконните им територии в Мизия, Тракия, Добруджа и Македония, вече го няма! Българите сякаш изведнъж стават различни, чувстват се различни, изостря се социалното им чувство, ожесточават се едни срещу други и това ескалира в преврати, атентати, политически убийства! Как в подобна ситуация да се определи някаква обща национална народопсихология?! И това не е краят.
• Шестият фатален срив е от края на Втората световна война, когато страната ни, заедно с цяла Източна Европа, е харизана на Сталин и неговата болшевишка империя. Това отново е всеобхватна промяна за нацията и националната ни психология! Сега тя променя фатално съдбата на българите. Натрапените им държавно-планова икономическа система и идеология на национално обезличаване създават всички онези съвременни черти в националната психология, които сегашните ѝ изследователи описват.
• Затова и седмата промяна от края на ХХ и началото на XXI век — уж отново към „демокрация“, всъщност не се състоя в нормалните си цели и прояви, а изостри още повече противостоянието!

Но ако се върнем още по-назад — към самото начало, към елементите, от които се формира бъдещото българско общество, народ, нация, култура, народопсихология, ще установим една многообразна етническа картина по нашите земи от първата половина на Първото хилядолетие, която е начало на Новата ера след Христос. Един конгломерат от народи от времето на Великото преселение, които живеят тук или преминават и оставят следи от различни народностни психологии и нрави.

Предишната историческа догма за единствено „славяно-българския характер“ на нашето начало като народ, цивилизация и държава, е вече изоставена в името на изясняването на тогавашните етнически реалности. А те показват, че пришълците славяни и прабългари не са се заселили на пусти земи, а са заварили тук именно този конгломерат от народи — предимно траки с отдавна развити култура, психология, религия, държавност. При това пречупени през гръко-римските културни, религиозни и обществени традиции след многовековно общуване с тях. Всичко това е оказало неотразимо влияние при формирането на бъдещата българска народност, на културата и психологията ѝ и не може да се пренебрегва.

В процеса на взаимни влияния, чрез постепенното налагане на славянския език, свързан неразривно с общата Християнска религия, чрез великото дело на двамата братя и учениците им, както и чрез държавнообразуващата традиция на българите, се стига до формирането на българската народност. Ето размислите на един от незабравимите ми университетски учители — големият български медиевист академик Димитър Ангелов относно:

„…създаването на българската народност, изградила се през IX–X в. в Мизия, Тракия и Македония като монолитна етническа общност със свой език, със специфична материална култура и единно народностно самосъзнание, намерили терминологичен израз в утвърждаването на общото народностно име «българи»“ ¹⁰.

И продължава размислите си по въпроса:

„…как след толкова много изпитания и след продължителни периоди на чуждо владичество, нашият народ оцеля и съхрани етническата си самобитност. Мисля, че покрай другите обстоятелства, от особено значение се оказа ролята на историческата памет като една сложна даденост, свързана със светогледа и душевността на народа и отразяваща неговите дълбоки връзки с миналото, неговото убеждение, че представлява единно цяло със собствен език, бит и култура, които трябва да бъдат пазени и тачени!“

Ето ги истинските корени на българската народопсихология, които „трябва да бъдат пазени и тачени“! А днес умореното ни от катастрофи, сривове и преломи общество сякаш ги е забравило безнадеждно! Затова те трябва да се припомнят и припомнят на поколенията българи, защото чрез тях сме оцелели и пак можем да оцелеем, а не само да се констатира настоящата ни „народопсихология“!

Тук обаче трябва да се отчете и един друг важен фактор при формирането и утвърждаването на българската народност. Фактор, който показва едно ранно вътрешно противопоставяне в българското общество още при формирането му! Става дума за т. нар. „Богомилство“, появило се почти веднага след налагането на Християнството в България през втората половина на IX век. Това широко разпространено движение с религиозно-социална същност също е сред основните проблеми, анализирани и описвани от академик Ангелов.

„Богомилството — пише той, — с цялата своя вътрешна сила на реалистични, хуманни виждания и с широкото си въздействие върху средновековния европейски свят, е действително един от най-ярките портрети на българския народ, едно от най-ярките доказателства за ролята му на «личност» в историята на човечеството.“ ¹¹

Ролята на Богомилството в българското общество, в българската народопсихология обаче, се тълкува доста субективно. В епохата на социализма официалната историография, подчинена на марксистко-ленинската идеология, наблягаше изключително върху социалната му същност. То, видите ли, било ярка проява на класовата борба на българското селячество срещу феодалната класа и експлоатацията ѝ. Едва ли не Богомилството е било предшественик на социалистическата революция у нас! Нищо друго!

Това, че е повлияно от източни дуалистични религиозни учения, че е реакция срещу превърнатото в държавна религия Християнство, срещу насилственото му налагане, почти не се отчита. Разпространението и ролята му в Европа се обяснява пак със социалната му същност — един вид предвестник на бъдещите социални революции?! А тук става дума за дълбока философия, за опит за връщане към моралните норми на ранното Християнство, която е в основата на богомилското влияние в Европа. Именно на това набляга в анализите си големият учен, въпреки че е принуден да отдаде повече дан на социалното.

По-рано, в епохата на „буржоазно-капиталистическото“ ни време, на Богомилството обръща специално внимание друг голям български медиевист — професор Петър Мутафчиев в есето си „Поп Богомил и Свети Иван Рилски“ ¹². Основната идея на П. Мутафчиев тук е пагубната и деструктурираща роля на Богомилството и отшелничеството за стабилността на Българската държава! Богомилството, с отрицанието на държавата и болярската върхушка, убивало у българите чувството за собствена държава и борбата за опазването ѝ. Отшелничеството пък откъсвало хората от реалната действителност и борбата за просперитета на държавата. В този смисъл двете явления са сред основните причини за завладяването на Първото Българско царство от Ромейската империя през 1018 година, както и от османлиите през 1396 г., защото отслабили силите на Българската държава и общество.

В Богомилството Мутафчиев вижда също корените на онзи конфликт между държавата и народа, онова отрицание на държавната и местната власт, останало у народопсихологията ни през вековете: управляващите, които и да са, каквито и да са, са „маскари“, които крадат и манипулират народа! И, за жалост, това атавистично отношение остава традиционно в българската история! То сега е и една от основните причини за „негласуването“ на основната част от българите — тези, които не са в управленските и чиновническите структури. Ами които и „маскари“ да изберат, те все ще ги крадат и баламосват. Защото във всички партийни листи са все чиновниците, тези дето са „захапали държавния кокал“ и няма да го пуснат, както и послушните клакьори на отделните уж партии, драпащи за кокала! Те дори ще минават от партия в партия, само да не го пускат! Ето ви още една многовековна черта на българската народопсихология — държавата винаги ни е лъгала, лъже ни и ще ни лъже!

И още някои психологически ефекти, останали в историята ни от богомилското отрицание на държавата — прословутото българско неглижиране на законите например. Освен че голяма част от българите не знаят, пък и не искат да знаят законите, те и да ги знаят, не ги спазват или поне всячески се стремят да ги заобикалят! Оттук и приписваният на шопите лаф „законо, он е врата у поле“!

Друг ефект е т. нар. „сиромахомилство“, съществувало даже като движение в края на XIX и началото на ХХ век. Сиромахът винаги е добър и честен човек, когото грабят и експлоатират. Богатият е винаги крадец, експлоататор и негодник! За жалост в десетилетията на постсоциализма това — последното — забогатяването, става в повечето случаи престъпно! И това явление всъщност е наследено от годините на налагането на комунистическата диктатура, когато новите властници откровено, като че ли по „историческо право“, заграбваха имуществото на богатите, на „буржоата“! Пак рецидиви на националната ни психология, нали?!

Сегашното българско общество, ако изобщо можем да го наречем „общество“, е в някаква безтегловност, в някакво фатално безвремие. Лишено е от онези обединяващи идеи на Възраждането, които тогава го направиха истинска модерна европейска нация. Това сегашно „общество“ е в още по-безнадеждно противостояние, отколкото в последните стотина години! В основата на това наше сегашно състояние, на съвременната ни народопсихология, са онези два фатални срива — от 1918 и 1944 г.

Първият — трагичната и всеобхватна национална катастрофа от 1918–1919 г. Тя ни поставя в положението на победена държава, с рухнала икономика, ограбена жестоко в териториално и материално отношение от победителите и вероломните ни съседи! Войните, водени от българите с ентусиазъм и неистов героизъм в името на общата национална идея за единна нация и териториална цялост, са загубени. Така рухва окончателно един от стожерите на националната ни психология — умереният български патриотизъм, съчетан с непонятна за Балканите национална толерантност. Патриотизъм, обединил за един Възрожденски век българите в модерна нация! Той стои в основата на удивителния стопански и обществен просперитет на младата ни нация и държава в края на XIX и началото на ХХ век, който впечатлява дори Америка. Той стои в изключителното национално единство в борбите и войните ни за национално и териториално обединение — една истинска еманация на народопсихологията на българите!

Сега, след войните, тази единна народопсихология е заменена от нарастващ нихилизъм и тотално противостояние в покрусеното българско общество. Освен всеобхватната стопанска криза, националната катастрофа се изразява и в остро социално и политическо противопоставяне между основната маса от българското население и богатите прослойки, между установените политически партии и новите леви партии. Противостояние между града и селото. Противостояние дори между различните прослойки на интелигенцията.

Точно тогава — в началото на 20-те години, Боян Пенев пише знаменитото си есе „Нашата интелигенция“ ¹³. Той посочва, че тя още не се е оформила напълно и няма облик. И главното: интелигенцията ни се е формирала през Възраждането и след това под различните влияния на германската, френската и руската културни и обществени традиции. Затова е разнородна и противоречива в идеите и поведението си.

Това фатално и трайно противостояние след войните се провокира и от стари и нови външни влияния. От една страна — традиционните вече русофилство и русофобство, изострени от прогерманския избор на България в Световната война. От друга — от новите революционни и радикални влияния на руския болшевизъм и италианския фашизъм, а после и от германския нацизъм. Но докато фашизмът и нацизмът не се превръщат в широки движения, още по-малко в трайно установена политическа система у нас, болшевизмът се налага категорично в лицето на новата партия — БКП, заменила БРСДП (т. с.) на Димитър Благоев.

Като секция на т. нар. „Коминтерн“, ръководен от болшевишкото правителство на Съветска Русия начело с Ленин, тя стриктно изпълнява решенията му! Всъщност тя става оръдие на външната политика на Съветската държава и това не е изживяно и досега! В този смисъл новата Комунистическа партия увлича части от индустриалните работници и младото поколение в своите терористични действия. Те са израз на поетия към „Коминтерна“ ангажимент за непосредствена комунистическа революция! Така се стига до злополучното „Септемврийско въстание“ и атентатите през 1923–1925 г., изострили до крайност противостоянието в българското общество.

БКП изкривява традиционното русофилство категорично в „съветофилство“! То стига дори дотам, че БКП възприема послушно идиотските решения на Коминтерна от началото на 20-те и 30-те години на ХХ век относно националностите на Балканите! В духа на фантастичната коминтерновска идея за „Балканска социалистическа федерация“, в тях се „определят“ отделни нации на полуострова: „добруджанска“, „тракийска“, „македонска“…?!

Така сърбоманската идея за „македонизма“, възприета от въпросния Коминтерн ¹⁴, е раболепно приета от нашите комунисти начело с фамозния „вожд и учител“ Георги Михайлов Димитров, тогава генерален секретар на Коминтерна! Това е първото национално предателство на „вожда“! Той и съратниците му са готови да унищожат българската нация в името на имперските интереси на новата си родина СССР! Каква „народопсихология“ са имали и имат тези „хора“?! Каква е и тази на днешните им наследници?! С какво основание те говорят, че са 135-годишна партия, след като нямат много общо с партията на Димитър Благоев?! Той очевидно е бил против тоталната болшевизация, против провокираното от Коминтерна въстание, против тероризма… БКП (БСП) е само 107-годишна болшевишка партия и нищо повече! Е да, пак е „столетница“ де!

Още едно следвоенно явление засилва противостоянието. Това е рязкото нарастване на ролята на БЗНС начело с Александър Стамболийски непосредствено след войните. С масовата си пропаганда сред основната част от българското население — селяните (тогава над 75% от населението), Съюзът и в частност самият Стамболийски буквално противопоставят селото на града. Идейната доктрина на земеделския водач се основава на налагането на селска държава, с преобладаващо аграрно производство и доминиране на БЗНС в управлението. Някои оприличават тази „съсловна“ доктрина на тоталитарна, а Стамболийски след установяването на самостоятелното управление на БЗНС през 1920 г. опитва да я приложи. Така срещу неговото управление се обявяват всички останали политически партии, дори и комунистите.

И докато т. нар. буржоазни партии, заедно с военните и ВМРО, се обединяват за сваляне на Земеделското правителство, БКП се ориентира, под натиска на Коминтерна, към „непосредствена пролетарска революция“ от болшевишки тип. Нещо повече — ориентира се към откровен въоръжен тероризъм, върхът на който е най-кървавата терористична акция в черквата „Св. Крал“ ¹⁵ през 1925 г.!

Така освен националната катастрофа, социалната криза, следвоенната мизерия и още три тежки политически събития, с много жертви и ожесточение, довеждат вътрешното противостояние в българското общество до фатален апогей!

• Най-напред това е т. нар. „Деветоюнски преврат“ на обединените буржоазни партии и военните през 1923 година. Свалил Земеделското правителство, той е последван от селски въстания, потушени жестоко от новото правителство на Демократическия сговор.
• Два месеца по-късно комунистите, по поръчка на Коминтерна, осъществяват прословутото „Септемврийско въстание“, последвано от нов кървав погром! Отново жертви са стотици селяни, работници, интелигенти, докато организаторите бързо се измъкват през Югославия към новата си родина — СССР!
• Третото събитие, довело общественото противостояние до фатални последици, са терористичните атентати на комунистите, пак по коминтерновско внушение, през 1925 г., отново със стотици жертви, арести и тайни екзекуции!

За каква „общонародна психология“ можем да говорим в тази ситуация, когато всеки е срещу всеки?! Селяни срещу граждани; военни срещу цивилни; десни срещу леви партии; комунисти срещу земеделци и социалдемократи; върховисти срещу леви македонстващи; интелигенти срещу интелигенти…!

При нас, българите, съществува още един особен фактор, характерен за малко народи и държави — един продължителен период от повече от 3 века, в който е прекъсната връзката ни със Средновековна България, с тогавашния ни политически, религиозен и културен елит. Той е почти ликвидиран в условията на завоеванието и наложената чужда азиатска военно-политическа и религиозна система на Османската империя!

Така чак от края на XVIII и през XIX век — в епохата на Националното ни възраждане, българите са принудени да формират изцяло нов национален културен и обществен елит в процеса на Църковно-националната борба и Просветното движение. Той обаче се формира почти изцяло от средите на занаятчийско-търговската класа или от по-заможните селяни и има малко общо с европейския или дори руския културно-политически елит. При тях съвременният обществен елит произлиза от естествения преход, от сливането на средновековния аристократичен елит с новата интелигенция, произлизаща от забогателите буржоа от бившето „трето съсловие“. Така самочувствието, рицарството, харизматичността на средновековния аристократичен и интелектуален елит се прелива в самочувствието и аристократичността на новия — буржоазен елит. При тях няма прекъсване. Има естествена приемственост през вековете на Ренесанса и Генералната трансформация.

При нас такава приемственост и естествен преход няма. Така при липсата на връзка със средновековния български аристократичен елит, новият ни буржоазен елит, при това формиран в условията на чуждата азиатска империя, носи в себе си ориенталски и робски черти на конформизъм, на липса на самочувствие, на харизма, на аристократизъм! Този елит носи и досега в себе си рецидивите на ориенталския и еснафско-селския манталитет. Ако българите са наследили нещо от Средновековието си, то е нихилизмът към богатите и държавността! Ето откъде иде идеята за Алековия „бай Ганю“.

Писането, съчетано с навика за четене, е полезно, защото пишещият има възможност постоянно да сравнява собствените си мисловни заключения с тези на други мислещи. Така горните разсъждения относно липсата на елитарна приемственост при нас — българите, срещат подобни у социолога и писател Петко Симеонов — един от създателите на СДС. В едно интервю във вестник „Труд“ той казва:

„Ние бяхме «равни в робството». През 1878 г. елитът се ражда от нищото — от хъшове, даскали, занаятчии и селяни. Ние сме единственият народ в Европа без потомствен политически елит. Нямаме българска държавностроителна общност… Семейства, родове, чийто общопризнат авторитет и наследствени мрежови връзки у нас и в Европа да гарантират нормално възпроизводство на държавната машина. Затова трябва да се търсят компенсаторни механизми…

За чужденците това е ясно. Съществува даже израз за държавата ни: «тяло без глава»! Така е. Няма исторически елит. От Освобождението досега не сме успели да го създадем. Няма да се спирам на случилото се след двете световни войни с политическия елит. Но може пак да ме питате «защо ни беше този мирен преход?» Тъй наречените «жълтопаветници» се тикат да заемат това място в системата на държавата. Но не става… Нужни са компенсаторните механизми…“ ¹⁶

Чудесно! Но малко ще поспоря с господин Симеонов, поне за времето на т. нар. „буржоазен период“ на свободна България. Тогава, макар и за кратко, се създава политически елит, партиен елит, макар и доста сурогатен и без исторически корени. Иначе как щяхме да си създадем Конституцията? Макар и компилирана, тя все пак е съставена от хора с вече оформено политическо съзнание още преди Освобождението. Хора, получили добро образование в европейски колежи и университети. Там, в Европа, те получават не само добро образование и професионални умения. Там те опознават същността на демокрацията, политическата практика на партии и парламенти, законите и принципите на демокрацията…

В същото време новите български политици не могат съвсем да излязат от манталитета и табиетите на създателите си! Единици излизат от този манталитет. Повечето остават в традиционните наследствени рамки на атавистични страхове, конформизъм, нагожденство, лицемерие, за да останат и просперират в държавната власт. Лошото е, че дори и този млад, недорасъл съвсем, но все пак политически елит, беше затрит след 1944 г., за жалост със сериозна част от интелигенцията ни!

Към това трябва да се прибави и посочената по-горе в есето на Боян Пенев разнородност сред българската интелигенция, идваща от различните влияния на европейските и руските културно-политически идеи и системи, в които те добиват знанията и културата си. Това също е резултат от липсата на приемственост между старата и новата ни история. Тази разнородност внася в новия ни буржоазен елит убийствена нетърпимост и противопоставяне на отделни групи от елита, които също са фатални в съвременното ни развитие!

На тази база се раждат прословутите „филства“ и „фобства“ в обществения ни живот, които обхващат наред с интелигентските среди и основната част от българското общество и са в основата на противостоянието в него и до днес! Те са в основата на крайната нетърпимост и липса на консенсус сред различните съвременни социални групи и партии. Те са приглушени в условията на полувековната тоталитарна диктатура, но тлеят в съзнанието на българите. Тази диктатура пък внесе нови противоречия и нрави в съвременната психология на българите — идейно-политическото противопоставяне и партийния кариеризъм!

Ето и това са някои специфични черти на народопсихологията ни, които трябва да се отчитат в опитите за обобщението ѝ сега.

Социалната структура на българското общество – основа на националната ни психология

Пак на фона на горепосочените исторически фактори и главно на исторически оформилата се през вековете предимно селска структура на българското общество, следва да се отчете още един тип психология — тази на преобладаващото селско население.

В условията на османското господство, установило се в края на XIV и началото на XV век, през XVI век, когато вълната на азиатското нашествие отминава към Централна Европа, обстановката на Балканите се успокоява. Тогава и населението на българските земи се установява в местоживелищата си след спирането на военните действия на полуострова. Тогава се оформят и основните категории селско население в нашите земи.

От една страна, в значителна степен, продължава съществуването на вековната селска родова задруга в много части от земите ни. Това е структура на колективен начин на живот и човешки отношения, основан на родова основа сред значителна част от българските селяни. Тя е изследвана задълбочено от редица български учени като Стефан С. Бобчев ¹⁷, Иван Евстр. Гешов ¹⁸, Димитър Ихчиев ¹⁹, Иван Хаджийски ²⁰… Задружният имот, „дедина“, „бащиня“ е „стожер“, „темел“ на задругата. Той е свещен за всички.

„Съвкупността от движими и недвижими имоти, от каквато и категория и видове да са — пише Ст. Бобчев, — съставлява задружен, общ имот; членовете на задругата гледат на общия, задружен имот като на свой; но кое чие е, кой колко дял има, те не знаят; те знаят, че всичко е общо, всичко прочее принадлежи тям, те са му стопаните… никой не може да каже: ето, това е мое…“

Общото, „купът“ е светая светих, същността на задругата, „верую на задругаря“. Тази трайна система на отношения сред съществена част от основното българско население установява и определена психология. И, в известен смисъл, тя би могла да се нарече „народопсихология“.

От друга страна обаче, не всички селяни са обединени в родовите задруги. Една значителна част са много бедни и безимотни и обработват земите на спахии и бейове, а по-късно и на българи чорбаджии. Естествено, те са далеч от задругарската психология, тяхната е по-скоро психология на оцеляването. Т.е. пак не може да се обобщава и да се говори за някаква цялостна българска народопсихология, въпреки че селското население тогава е над 85%.

От трета страна, през XVIII и особено през XIX век, към края на османското господство, диференциацията в българското общество все повече се развива. Наблюдава се разслоение в българското село, където задругата започва да се разпада с навлизането на паричните отношения и масата на бедните и безимотни селяни се увеличава. Увеличават се и забогателите селски чорбаджии, които отначало стопанисват бейски земи, а постепенно се сдобиват и със свои. Някои чорбаджии се „нагърбват“ със събирането на основния данък — юшура (десятък върху зърното и други селскостопански продукти). И докато османските юшурджии трудно намират данъкоплатците селяни, българските ги знаят точно и ги облагат произволно със солидни печалби за себе си!

Забогатяват и някои от т. нар. „джелепи“ („джелепкешани“), откупуващи данъка по дребния рогат добитък, както и „джамбазите“ — търговци на едър добитък и коне. Първоначално това са зависими от самата Османска държава селяни, задължени да доставят значителен брой добитък за държавния апарат, за армията, за градското население, често като държавни поръчки. Те се ползват с държавна защита, подобно на доганджиите, дервентджиите, войнуганите, оризарите, и това им дава възможност също да забогатяват. У тези обособени групи естествено се формира друга психология — различна от масовата селска. Може ли тогава да се определи някаква обща народопсихология за всички тези категории селско население?

Още от края на XVIII век, пак от селското население, се обособява и един бързо нарастващ слой от занаятчии, а после и търговци. Първоначално това става в самите села, където някои се специализират в различни занаяти, но те бързо се преместват в градовете, където се обособяват значителни занаятчийски махали. Оформят се чаршии, формират се еснафски организации. Много от тях също се ползват с покровителството на Османската държава, а някои получават и държавни поръчки.

Съществуват документи от началото на XIX век, които показват това: „Да се доставят 80 хиляди аршина аба за нуждите на артилерийските войски от пловдивските абаджии“, или „да се доставят 2 000 цеви за пушки и пищови от сливенските тюфекчии“… Пак по това време започва да се обособява и търговско съсловие. Огромният османски пазар, прострян на три континента, стимулира тези процеси и българското общество започва бързо да се променя към модерните буржоазни норми на стоково-парични отношения.

Това социално разслоение сред българските селяни формира и различни психологии и те са все по-различни една на друга. Една ще е психологията на задругарите, друга на чорбаджиите и забогателите юшурджии и джелепи, трета на нарастващия слой занаятчии и търговци…

Относно българската родова задруга, като че ли най-интересни са анализите на един от първите ни истински социолози и същевременно народопсихолог Иван Хаджийски. Знайно е, че той основава анализите си не само на документи и литература, но и на лични впечатления, добити от много обиколки, разговори и интервюта, които той прави в различни райони на страната. Разбира се, през 30-те години, когато Хаджийски пише, задругите вече отдавна са се разпаднали, но все още има доста живи хора, които са живели в техните условия. Това му дава възможност, както се казва, да черпи от извора. Затова и анализите и изводите, които прави, очевидно очертават реалното състояние на нещата, когато задругата играе съществена роля в българското аграрно стопанство и обхваща сериозна част от тогавашното българско общество.

„Задругата — пише Хаджийски, — като стопанска и нравствена общност, обединена от общата собственост, общия трудов процес, общото потребление, а с това и от общия произход и здрави нравствени връзки, имаше за основа натуралното, затворено стопанство, което наблюдаваме само в общества, където земеделието е основно производство, т.е. в обществата, предхождащи появата на капитализма… С развитието на частната собственост старият род се разпадна на отделни големи челяди, наречени у нас «задруги», което стопански представляваше подялбата на старата родова собственост между тези челяди.

Паричното, разменното стопанство разложи старата съставна задруга, обединяваща братята старци (прадядовци), техните синове (дядовци), женените внуци и правнуците в проста задруга, която обединяваше само дядото с женените му синове и внуците. А като резултат от разпадането на простата задруга се получи съвременното отделно семейство, състоящо се само от бащата и неженените му деца.“ ²¹

Ще се абстрахираме от по-нататъшните анализи на Хаджийски относно характера и съдбата на родовата задруга, доколкото тук се засяга само въпросът за психологията и нравствеността в задругата, за един вид народопсихология в крайна сметка. Разглеждайки тази страна на задругата, Ив. Хаджийски отбелязва:

„Все пак в стопанската и нравствена организация на задругата, с нейната обща собственост, с единството на стопанските интереси, с безпечността на задругарите, със спокойствието, с което всеки гледаше бъдещето, с общата радост от живота, труда, споделяна с близки и открити души и сърца, със своето безгрижно веселие, непомрачено от завист, злорадство, съревнование и грижата за утрешния ден, във всичко това има достатъчно елементи, които указват в каква посока може да се роди една нова нравственост, която да ни освободи от жестокия кошмар на днешния егоистичен морал и която в много отношения ще носи духа на колективистичния морал на задругата.“

Тук се долавят идейните посоки на мислене на Хаджийски, увлечен по социалистическите възгледи. В същото време обаче големият психолог отбелязва и реалните прояви на традициите на задругата в развиващите се вече в българското село капиталистически отношения през първата половина на ХХ век.

„Нравствените отношения между задругите — пише Хаджийски, — запазиха в голяма степен стария колективистичен дух. Тази патриархална нравственост намираше корени както в историческата инерция, поддържана от стопанските остатъци на миналото, така и в новите стопански отношения, които ако не бяха отношения на стопанско сътрудничество, не бяха и отношения на конкуренция.

Като стопанско наследство от стария род се запазиха общите селски имоти: гори, пасища и балталъци. Запазиха се и доста форми на общ труд и трудова взаимопомощ: работа на зареда, тлаки…, заем на работа и пр. Най-много се запазиха обаче обичаите, свързани с общото потребление: служби, курбани, общи трапези при сватби, кръщавания, умирания, раздаване на храна и пр.“

Близо сто години от времето, за което пише Хаджийски, тези обичаи още съществуват в повечето български села. Ето една вековна българска народопсихология — тази на значителна част от българските селяни-задругари, която оставя макар и бледи следи и в нашето време. Народопсихология на безкористна взаимопомощ и общи дейности и празници в много български села.

Разбира се, не цялото българско селско население през вековете е било обединено в задругите. Имало е немалка част много бедни и безимотни селяни, преживяващи като ратаи или гурбетчии по чужди имоти и земи. Тяхната психология, както бе посочено, няма общо с тази на задругарите, а зависи от обстоятелствата и начина им на труд и живот.

Всъщност това е психологията на оцеляването — една от най-традиционните черти на българската народопсихология през вековете! И може би най-същественият фактор, определящ тази психология, е фактът, че българите формират държавата си на едно кръстовище на света — районът на проливите и Източното Средиземноморие. Там, където се срещат три континента. Мястото, през което от незапомнени времена, ако щете още от времето на Homo erectus, преминават десетки народи, завоеватели, религии, търговци… Едно ветровито геополитическо място, което всеки иска да владее или поне да контролира — и гърци, и перси, и римляни, и араби, и кръстоносци, и османлии, и модерните Велики сили, и Руската империя и СССР, пък и САЩ в най-ново време…!

Така през цялата ни история, че и днес, оцеляването остава една основна черта в народопсихологията ни. Помагала ни е, дай Боже да ни помогне пак!

Традициите на задругарските отношения обаче имат и друга проява — във възникването и доста широкото разпространение на свободната селска кооперация от последното десетилетие на XIX до края на 40-те години на ХХ век. Техните предшественици съществуват още в османско време. Такива са т. нар. совати, овчарските сдружения, градинарските тайфи, та дори и създаваните по инициатива на валията на Дунавския вилает („Туна вилает“) Мидхат паша земеделски каси…

Ст. С. Бобчев пише:

„Българската челядна задруга почива само върху родови основи. Вън от това тя не може нито да се зароди, нито да се прояви, нито да вирее. Всяко дружение, вън от родствените връзки, не е задруга. То може да бъде каквото щете дружество, артел, съюз…“

Тези сдружения вече не са основани на родова, а на професионална основа. Впрочем, само като интересен факт, бахчеванджийските (градинарските) тайфи кръстосват цяла Европа, че и Русия. Достигат чак до САЩ.

В изследването обаче основният въпрос се отнася до психологията на хората, които формират тези сдружения, както и ролята им на предшественици на бъдещите свободни кооперации в България. В тези сдружения се формират отношения на взаимопомощ, доверие и общи интереси. И може да се твърди, че този колективистичен дух на старата задруга, на тайфите, соватите и други подобни създава местните традиции, които улесняват формирането на модерните свободни кооперации у нас от края на XIX век, заедно с модерните влияния от Европа и Америка. А тези съвременни кооперации у нас още в първото десетилетие на ХХ век ще надхвърлят 700.

След Първата световна война, стимулирани от политиката на БЗНС, на Социалдемократическата партия и отчасти на БКП, кооперативното движение в страната достига значителни успехи. Свободните селски кооперации са хиляди, а в това отношение България се нарежда на второ място в света след Дания!

И ако след 1944 г. комунистическата власт беше запазила структурата на свободните кооперации, страната щеше да съхрани народопсихологията на свободния колективизъм и пазарната мотивация сред преобладаващото селско население. Тази власт обаче, под диктата на Съветската метрополия, разтури свободните кооперации, разтури кооперативните централи и въведе насилствено отдавна компрометирания съветски колхозен модел в лицето на т. нар. ТКЗС-та!

Практически собствеността на българските селяни беше отнета. Така те загубиха мотивацията си на собственици и стопани, а заедно с това и манталитета и психологията си. Станаха никои, иждивенци на партията-държава — собственик на земята, индустрията, финансите, на всички материални активи в страната, на хората ако щете! Психологията им стана психология на безропотния поданик!

В тази ситуация само за десетилетие — до средата на 60-те години, беше извършен тотален демографски прелом — от 75% и повече селско население останаха по-малко от 20%! От преобладаваща народопсихология на селяни-стопани ни беше натрапена именно всеобщата народопсихология на поданика, на иждивенеца на партията-държава! Когато не си собственик и стопанин на нищо, ти си никой! Когато от теб не зависи нищо, дори собственият ти живот и съдба, ти нямаш и народопсихология! И тя се определя от тоталния контрол на партията-държава — виж „1984“ на Джордж Оруел!

Но сега, в обърканата постсоциалистическа действителност, наричана „демокрация“, често се чуват гласове, и то не само на белоглави носталгици, че видите ли при „социализъма“ имало сигурност и ред. Ами да, имаше, но под тоталния контрол на огромните и добре платени сили на ДС, „народната милиция“, „народната армия“, казионните „обществени“ организации, „доброволните отряди“, на всякакви доносници и клакьори на партията-държава.

Сигурност на подчинения, безгласния, безмисловния поданик, който няма нужда дори да мисли, защото вместо него мисли партията-държава, Вождът, който знае и може всичко! Ти само слушаш, работиш безропотно за тях, аплодираш ги, славословиш ги и живееш „сигурно и спокойно“! „Народопсихология“, какво да кажеш и как да не тъгуваш за нея!

Впрочем рецидивите на онази — социалистическата сигурност, се проявяват и сега с безпрецедентното периодично повишаване заплатите на органите на МВР и съдебните магистрати. Защо се увеличават, ами за всеки мислещ българин е ясно — защото те трябва да охраняват днешните властимащи от гнева на „електората“! Та нали сегашните „демократични“ партии бяха създадени всъщност от предишната партия-държава с внедряването на нейни кадри в тях?! Така те наследиха и нейните табиети — лидерския характер, както и умението да коткат охранителните и съдебните структури с периодични „добавки“ към доходите им. Те пък не само ги охраняват, но и прикриват техните далавери, и корупцията шества вече десетилетия в родината! Виновни властници, прокурори, съдии все няма и няма в нея! И това е един вид психология, нали? Лошото е, че сега ни знае и цяла Европа — първи сме по този показател, ама нали по навик все „й чиним инат на Европата“?!

Трагедията на националното аграрно стопанство обаче продължи и в условията на сбърканата ни „демокрация“! След онзи погром над традиционното ни селско стопанство от „буржоазния период“ в края на 40-те години на ХХ век, стопанство на истински многовековни собственици-стопани на земята, последва друг — през първата половина на 90-те години! Онова българско аграрно стопанство, което хранеше Османската империя в последните векове на робството, което бе в състояние да изведе страната дори от страшната икономическа катастрофа от 1918 година, беше ликвидирано!

Погромът от края на 40-те години с натрапването на „колхозния модел“ бе повторен от друг погром от началото на 90-те години! Защо?

• Първо, защото макар и натрапен с насилие и тотален контрол, колхозният модел в лицето на ТКЗС-тата все пак имаше някои положителни страни: поземлените стопанства се комасираха и уедриха, макар и под пълния държавен контрол; мелиорацията и механизацията на производството достигна добри нива; създадоха се големи животновъдни ферми; производството чувствително нарасна…
• Второ — вярно е, че с експериментите АПК и ПАК от края на 60-те и 70-те години тоталният партийно-държавен контрол и грубата намеса в аграрното стопанство ликвидираха окончателно и последните илюзии за кооперативна собственост и обезлюдиха българското село, но създадените високопроизводителни стопанства и комбинати останаха.
• Трето — вярно е, че тези експерименти унищожиха окончателно стопанската мотивация на две, че и на три поколения от вече бившето селско население, и това е главната причина за рухването на сегашното ни аграрно стопанство!

Но въпреки всичко това, така или иначе онези големи стопанства бяха създадени и така ги завари „демокрацията“ в последното десетилетие на ХХ век…

Тогава обаче дойде новият погром, отворен от новата власт с идиотския лозунг „земята в реални граници — на някогашните ѝ собственици“! Кой точно го измисли, Жельо Желев ли или друг, сега не е важно? Дали пък и той не беше планиран от кукловодите на олигархията именно за да създаде хаос и несигурност в настъпилите промени, подобно на силовите групировки? Искахте демокрация — ето ви я в цялата ѝ прелест!

Важното е, че този нов погром довърши разрушаването на аграрното ни стопанство — основата на хилядолетната българска икономика! Никой от новоизлюпените политици не се замисли докъде ще доведе този „лозунг“, никой не се запита на кого всъщност ще се върне земята?! Селяните-стопани отдавна бяха ликвидирани! Наследниците им, отдавна натъпкани в панелните комплекси, тотално бяха загубили всякакво отношение към земята, всякаква стопанска мотивация, свързана с нея! Бяха се „отдали“ на социалистическата индустриализация с порива „да настигнем американците“!

Народопсихологията на българския селянин-стопанин изчезна заедно с него самия! И тогава настъпи поголовният погром, поголовното разграбване на земите и материалните активи на АПК-тата и ТКЗС-тата, поголовното клане на добитъка и ликвидиране на фермите, поголовното разрушаване и разграбване на мелиоративните съоръжения… А, както е писал големият ни поет: „можеше, по-иначе можеше“!

Какво можеше иначе? Ами можеше, ако разбира се имаше мъдри политици, да се запазят големите аграрни стопанства, фермите, мелиорацията, механизацията, изградени с усилията и организационния опит на самите нас — българите. Можеше да се формират, да се възстановят всъщност на базата на това съхраняване на стопанствата, отново онези свободни кооперации, които българските селяни бяха създали и развивали до т. нар. „социалистическа революция“. Да, ама ги нямаше тези разумни политици или ако ги е имало, са били дезавуирани именно за да възтържествува хаосът! И той възтържествува.

Наследниците на някогашните селяни-стопани и собственици на земята я получиха „в реални граници“, но понеже отдавна нямаха нищо общо с нея, я разпродадоха в огромната ѝ част на мутри и спекуланти за жълти стотинки! Новите собственици, които също нямаха нищо общо с аграрната икономика, нито можеха, нито искаха да я развиват. Те или държаха земята необработвана, за да я продават след време на високи цени, или я даваха под аренда на ентусиасти, които не знаеха с какво се залавят и произволно ги прогонваха, за да я дадат на други, които плащат повече!

Е, тук-там се формираха частни ферми, формираха се и някои свободни кооперации. Те обаче трудно пробиват без сигурност, без мелиорация, без достатъчно средства за модерна механизация. Защото множеството микроязовири, много съоръжения за пренос на вода от река Дунав, строени при социализма, сега бяха разграбени или продадени, пак за жълти стотинки, на мутри. Те пък превърнаха микроязовирите в рибарници или ги изоставиха на произвола на съдбата! И след време много от тях, вместо да се използват, станаха опасни в няколко наводнения! Напоителните съоръжения, изградени пак при социализма с огромен труд и средства, също бяха брутално разграбени и унищожени!

Първите т. нар. демократични правителства изобщо не помислиха как да съхранят тази жизненонеобходима за аграрната ни икономика материална база. Те просто си „измиха ръцете“ като Пилат с гръмката хвалба, че са върнали земята „в реални граници“! Дали? Споменатата база пък бе заклеймена като „остатък от тоталитаризма“?! Как да има модерно българско аграрно стопанство при това положение?! Как да се възстанови онази „аграрна народопсихология“ на българския селянин собственик и стопанин? Пък и де го селянинът?

Тъкмо бях написал горния пасаж, който пак ме накара да се замисля дали отново не е прекалено емоционално писание на историк, ето че прочетох в една чудесна книга, подарена ми наскоро от приятел икономист, почти същия емоционален текст, което ме успокои.

„Връщането на земята в реални граници и обобществените селскостопански машини на бившите собственици, което беше законово подготвено и (уж) реализирано с фанфари — пише проф. Боян Дуранкев, — е комичен и трагичен момент за този сектор. Комичен, понеже «реални граници» се оказаха предимно малки и средни парчета, понякога на територии, върху които са изградени промишлени или жилищни обекти.

Двойно трагикомичен, понеже голяма част от реалните собственици четири десетилетия по-късно вече обитават територия метър на два; следователно наследството попада не в бившите собственици, а в техните наследници, което още повече нарязва — ако въобще може — собствеността.

Тройно трагично, понеже изградените през четирите десетилетия на «реален социализъм» поливни земеделски площи в България през 1989 г. са били около 12 млн. дка… към 2023 г. те са едва около 400 хил. дка. Това е намаление от 30 пъти… И като апендикс, през 1989 г. селското стопанство се е ползвало от мощни селскостопански услуги, научнообосновано торене и обработване на почвата, избягване на монокултури, ползване на авиация за борба с вредителите и т.н. След «връщането на земята в реални граници на бившите собственици» тези услуги буквално бяха ликвидирани.“ ²²

И проф. Дуранкев обобщава:

„Крайният резултат е следният: 1 861 410 граждани и фирми притежават общо близо 44 млн. дка земеделски земи по данни от 2018 г. Най-голяма е групата на собствениците, които притежават до 1 000 дка. Това са близо 1 859 000 граждани и фирми. Тяхно владение са над 7 млн. имота, като средният размер на всеки имот е под 5 дка…“

Това е статистиката, цифрите. Въпросът, който реалната действителност налага, е: колко от тези повече от милион и осемстотин „собственици“ започват да обработват земите си след получаването им? Колко от тях изобщо са в България след великите преселения на юг и на запад в края на 80-те и първата половина на 90-те години?! Колко от тях имаха елементарни условия за обработването на земята след тоталното разграбване и погром над споменатите мелиоративни съоръжения, машинен парк, след моменталното изчезване на посочените „мощни селскостопански услуги“?! Единици! Останалите я разпродадоха или им я откраднаха най-откровено споменатите по-горе нови мутро-собственици!

А „може, по-иначе може“! Можеше сериозни и знаещи държавници и специалисти да организират възстановяването на мелиоративната система на страната. Можеше такива евентуални държавници поне да осигурят защитата на доста български ентусиасти, които искат да развиват модерно аграрно стопанство, без да се страхуват от рекет и насилие от споменатите бандитски собственици!

Ама де ги тези политици, де ги?! Та нали дори всяко българско дете знае, че много от политиците са в един кюп с ъндърграунда! Дали само много?! Дали да не разчепкаме пък и съвременната ни „политическа народопсихология“? Сакън, би казал някой като бай Вежди, „разровиш ли го, ще мирише и ще горчи като отрова“!

И ето, така си кютаме с вносни домати, картофи, лук, дори зърно, след като само преди век и половина сме хранили империята на османлиите. След като само преди няколко десетилетия изнасяхме аграрна продукция и напълно задоволявахме нуждите си!

Професор Дуранкев посочва различния подход в аграрната политика на други бивши социалистически държави. Той дава пример с бившата ГДР:

„Източногерманските ТКЗС-та — посочва той, — запазиха земята си благодарение на приетото от Бон ограничение за реституцията на собствеността на т.нар. пруски юнкери…“

Да, ама ний си нямахме Западна Германия (ФРГ) и Бон, с които да се обединим, че да ни оправят! Е, имаме си Западна България, пардон — Северна Македония, ама тя не ще да ни обединява, да не говорим за „оправяне“, каквото и да означава това! При това положение не ни оставаше друго, освен да се оставим на домораслите „реформатори“. Какви са резултатите от техните „реформи“, вече беше казано!

Но да се върнем към онези, предишните — възрожденските народопсихологии от XIX и първата половина на ХХ век. Освен тези — на задругарите и останалото селско население, от края на XVII век в много български селища се формират значителни групи от занаятчии.

„До XVII век — пише Хаджийски, — занаятите у нас заемаха твърде малък сектор от народното стопанство. На това съответстваше незначителната роля на еснафите в обществения живот. От XVII век започна цъфтежът на занаятите, който легна в основата на нашето Възраждане… Днес това еснафство съществува само като един обществен остатък…

Но влиянието на еснафството върху нашия обществен живот днес е много по-голямо, отколкото неговото значение в областта на стопанството, защото еснафството влияе не само със своето настояще, но и със своето минало. От социологията е известно, че при обществените промени най-напред се налагат новите стопански форми, след тях — политическите, и дълго след тях се утвърждава новата, съответстваща им психология.“ ²³

Занаятчиите създават цели махали и чаршии в подбалканските градчета, в Родопите и Стара планина, в крайдунавските градове, в големите търговски центрове на Империята — Цариград, Солун, Одрин, Пловдив, Русчук… Формират свои организации — еснафи според различните видове производства: абаджийски, гайтанджийски, терзийски, кожарски и кожухарски, кундурджийски, бакърджийски, железарски, тюфекчийски…

Само в Цариград към средата на XIX век има близо 50 000 българи занаятчии от почти всички професии! Значителен брой са те и в другите големи градове, споменати по-горе. Към средата на XIX век техните общини създават български черкви и училища и в Солун, и в Одрин, и в Цариград… Основна част от занаятчийското население обаче е в подбалканските и родопските градчета, в някои райони на Стара планина — в Габрово, Котел, Търново, Дряново…

Така още в първата половина на XIX век българите вече не само хранят, но и обличат Империята! Нещо повече — много еснафски сдружения работят по държавни поръчки на Високата порта. Десетки документи говорят за това: „Да се доставят 80 хиляди аршина аба за нуждите на артилерийските войски“; „Да се доставят 2 000 цеви за пушки и пищови от сливенските тюфекчии“… И това са документи още от 30-те години на XIX век. Пак през 30-те години на века в Сливен Добри Желязков-Фабрикаджията открива текстилна фабрика с модерни машини, работеща пак за нуждите на Империята!

Именно цариградските българи еснафлии са основната част от българската община в имперската столица и двигател на Църковно-националната борба. Те са и главните участници в трите форми на борбата на българите за национална еманципация, народна просвета и революционно освобождение! От техните среди произхожда новата ни интелигенция, политическата класа, бъдещите фабриканти, търговци, банкери… Каква е тяхната психология?

Да се обърнем пак към основния им научен познавач Иван Хаджийски:

„Еснафската психология упражнява влияние върху нашия обществен живот не само чрез значителния слой от 131 хил. еснафи. Неин носител са все още и всички среди от еснафски произход: пролетаризувани еснафи, интелигенция, чиновничество, дори и буржоазия… Еснафството организира днес своята съдба в обстановката на промишления и финансовия капитализъм. Както в своето стопанство, така и в своята психология то е повлияно от съвременния живот, който преиначава неговата класическа природа.“

Хаджийски пише тези редове през 30-те години на ХХ век, след като обстойно е изследвал и анализирал процесите на преобразуване на възрожденските еснафи в модерни субекти на българския капитализъм.

Въпреки това преобразуване обаче, явно много от чертите на еснафската психология остават. Прословута и до днес остава пословичната пестеливост и пресметливост на габровските еснафи, които всъщност са общи за повечето занаятчии. В статията си „Балканджията-габровец — скъперник или пестеливец?“, Татяна Цанкова опонира на заключенията на Иван Хаджийски относно еснафската пестеливост. В „Бит и душевност на дребния собственик“ големият ни социолог посочва пестеливостта като „правило на обществения ред“, определяйки я с понятията „сметкаджилък и боткаджилък“. И той отнася тази еснафска психология към всички еснафлии балканджии — „и копривщенци, и панагюрци, и троянчани, и котленци“, отбелязва Цанкова, „но стане ли дума за габровци, той ги отделя по нрав от останалите балканджии и … говори за «габровското скъперничество». Като главно условие за неговото проявление той сочи липсата на максул, на собствена земеделска или животинска продукция за задоволяване на домакинските нужди.“ ²⁴

И Т. Цанкова опонира на Хаджийски, като отбелязва:

„…че габровецът — такъв, какъвто ни се представя той чрез своите дела от годините на първия икономически възход на Габрово преди Освобождението (към края на XVIII – XIX в.), та чак до наши дни, дори такъв, какъвто го познаваме от габровските анекдоти, не може да бъде смятан за скъперник, а само за пестеливец… «Пестеливец» е човек, който се въздържа от излишни разходи, докато скъперник е прекалено пестелив човек, комуто се свиди да дава!“

Опонирайки на Хаджийски, Цанкова посочва:

„Габровската поговорка обаче гласи, че «спастрянето е по-спорно от печеленето». Така пестеливостта се издига в култ и се превръща в правило на ежедневието. Тя като качество е типична в характерологията на дребния и средния собственик, който сам, «с триста мъки» се създава от нищото. Преследвайки и най-малката изгода, пестейки «доде му държи корем» и работейки «докато му се опулят очите», класическият еснаф става «централна стопанска и обществена фигура в градовете, главен носител и двигател на икономическия прогрес през Възраждането».“

В друга статия, засягаща предприемчивостта, упоритостта и пестеливостта на занаятчиите балканджии и в частност на габровските, Юлия Бързакова изтъква ролята на тези хора за формирането и развитието на българската индустрия. Тя също обръща основно внимание на габровците, които се открояват с:

„…доведена до изкуство пестеливост, твърде тънка сметка — все човешки качества, към които хората се стремят, но не всички постигат. Но тъкмо габровци, които през робските години не са живели откъснати от свободния свят и са цепели косъма на две, са достигнали сравнително висок стандарт на живот, благодарение на ориентацията си производство и търговия.

Обмислената пресметливост, познанието на живота на по-напредналите народи, изучаването на чуждия опит — това превръща вчерашния колибар в заможен занаятчия, сина му — в богат търговец, а внука му — в промишленик, който удесеторява семейното богатство. Това, което се взема за свидливост, стиснатост, тарикатщина и хитрост, не е друго, а стопанско отношение към живота…“ ²⁵

Ето я онази психология на модерната стопанска мотивация на предприемчивите българи още от XIX век, която обуславя бързия стопански подем на страната ни от края на XIX и началото на ХХ век!

Тези повсеместни качества на пословична пестеливост и къртовски труд слагат всъщност началото на българската индустрия и търговия още през XVIII век, за да се стигне до създаването на манифактурите и фабриките през XIX. И те оставят своите следи в психологията на дребния и среден български собственик и през ХХ век. Неслучайно в разговорите ни дори и сега под понятието „еснаф“ се разбира дребнав, пестелив, пресметлив човек.

Лошото е, че от времето между двете световни войни, но особено през епохата на „соца“, от психологията им изчезват онези положителни черти на родолюбие, на преданост към националните идеали, на „честната дума“ в професионалните и обществените отношения, на взаимопомощ, на преклонение пред просветата и науката, на макар и умерената православна религиозност и доброта… А именно те са формирали онази народопсихология, която е съхранила българщината през вековете!

През двете междувоенни десетилетия основната причина за тази фатална промяна е дълбокото противостояние между народ и държава, между военни и цивилни, между град и село, между „фили“ и „фоби“, между различните слоеве на интелигенцията — „леви“ и „десни“ и прочее.

В половинвековното време на „соца“ пък основната причина е тоталното обезличаване на българина — собственик и стопанин. В превръщането му в безсловесен поданик на партията-държава. В убиването на националното му и личностно самочувствие чрез тоталната атеизация, фалшивата идеологизация и убиването на православното му съзнание и нормален патриотизъм в името на преклонение пред Московската болшевишка метрополия и нейните сатрапи!

Ето така бяха убити двете основни народопсихологии на българите!

• Тази на селянина-стопанин, съхранил трудолюбието, взаимопомощта, добротата, гостоприемството, разумната религиозност от задругата и Православието.
• Другата — на еснафа занаятчия и търговец, запазила в значителна степен честността и взаимопомощта, трудолюбието и пестеливостта, стопанската си мотивация и в следосвобожденските десетилетия, въпреки налагащите се отношения на егоизъм и конкуренция, на байганьовска безпардонност.

Изчезнаха!

И сега, в безкрайното преходно постсоциалистическо време, за каква преобладаваща народопсихология да говорим? Може би за тотален нихилизъм и неглижиране, какво ти — непознаване на родната история! Или на произтичащото от това заклеймяване на държавата и търсене на ново място за живот в развитите държави на запад. Или на откъсване и незаинтересованост от действителността, която ни заобикаля. Или на самоизолиране от обществените проблеми и политика на базата на традиционния нашенски принцип „всички са маскари“! Кое да приемем за обща народопсихология?!

Всъщност може да се разгледат още две народопсихологии, макар и „непреобладаващи“, в следосвобожденска България — тази на новата българска капиталистическа класа от предприемачи, банкери, индустриалци и едри търговци и тази на новата ни буржоазна интелигенция.

Освобождението и възстановяването на Българската държава завариха в последните десетилетия на XIX век едно общество от преобладаващо селско население и значителен брой занаятчии и дребни търговци. Богатата класа беше тънък слой предимно от тежки търговци и лихвари и единици притежатели на що-годе модерни фабрики с машинно производство. Май всичко се изчерпваше с Добри Желязков в Сливен и пловдивските Гюмюшгердановци. Бъдещият „български Манчестър“ — Габрово, още беше на занаятчийско ниво. Модерните предприемачи от рода на Иван Хаджиенов, Буровци, Иван Калпазанов, Иван Хаджиберов, Никола Иванов, Иван Драганов се изявиха в края на XIX и първите десетилетия на ХХ век.

Всъщност най-богатите доосвобожденски търговци дори не живеят в българските земи и градове. Те са съсредоточени или в столицата на Империята Цариград — Богоридите, Тъпчилещовите, Чомаковите, Чалъковите, Моравеновите… Там те даже са под покровителството на Високата порта, защото осигуряват сериозна част от бюджета ѝ. Някои като Стефан Богориди пък дори участват във висшата ѝ власт! Това и определя една колаборационистка психология у тези богати фамилии. Те дори се противопоставят на освобождението и обособяването на България, защото осъзнават, че в тесните рамки на една отделна българска държава ще загубят обширните пространства на Османския пазар!

Други части от най-богатата българска търговска класа като Васил Априлов, братя Палаузови, братя Тошкови и други са съсредоточени в Одеса и други градове в Южна Русия и развиват широки търговски връзки между двете съседни империи и в Европа. Бидейки под покровителството на руската имперска власт, те естествено са подчинени и на нейната политика. Такава е и психологията им — на проводници на руската стратегическа идея за овладяване на Източните Балкани и проливите. От техните среди произтича и прословутото русофилство.

Трета част от богатата ни предосвобожденска търговска класа като братя Евлоги и Христо Георгиеви, братя Пулиеви е установена в Букурещ, Браила и други румънски градове. Тяхната психология също е повлияна от връзките им с румънските, пък и с руските власти, но е и тясно свързана с освободителните процеси в българското общество!

Впрочем и трите групи играят съществена роля в Българското национално възраждане: цариградските богаташи подкрепят категорично Църковната борба на българите и българската просвета; одеските и болградските богати търговци спонсорират училищното дело в България; букурещките и браилските търговци подкрепят стотици млади българи в образованието им в Европа и в Русия, подкрепят и революционната борба! Така формират новата българска интелигенция!

Ето я осъзнатата национална психология на тези просветени българи, осигурили материалната база на Българското възраждане! Не е ли това еманация на българската народопсихология или поне на просветената и заможна част от доосвобожденското българско общество? Тази активна част от него, която създава предпоставките за модерната българска икономика, за модерната политическа класа, за модерната българска интелигенция, които ще формират и развиват модерната Българска буржоазна държава — част от Европейската Християнска цивилизация.

Каква е психологията на първите ни модерни капиталисти?! Социалистическата историография наложи една „задължителна“ идеологическа щампа: те, видите ли, са наследници на чорбаджиите-изедници, корумпирани типове, които използват политиката за обогатяване! Разбира се, та нали трябваше да се оправдаят безконтролните грабежи на самата партия-държава и активните ѝ борци, които бяха табу за партийната преса (то друга нямаше)!

Да, много от тези хора са били свързани с тогавашната политическа класа и взаимно са се обогатявали. До болка са ни известни байганювските избори с Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина, Ганьовото емблематично: „всички са маскари, ама келепир има в тази работа политиката“! Щом го е писал Алеко, той ще да го е виждал, пък и не само той. Явно го е имало в устройващата се току-що млада държава.

Но е имало и друго, което пък кара Симеон Радев да нарича първите ни държавници — „Строители на съвременна България“! Ами явно са съзнавали, че първо трябва нещо да се съгради, че после да има и какво да се крадне! И, слава Богу, са съградили една все пак модерна икономика и държава.

Насърчавали са съзнателно националната индустрия; строели са жп линии и модерни пътища; изградили са модерна съобщителна система; привличали са капитали; свързали са българската търговия и финансова система трайно с развитите европейски държави; осигурявали са средства за обучение на хиляди български младежи в европейските колежи и университети; привлекли са хиляди европейски специалисти в различни области на производството и строителството, в образованието и културата… В резултат на дейността на тези „строители“, още в първото десетилетие на ХХ век на Запад вече наричали България „икономически феномен“ ²⁶!

Именно тези „строители“ формират и новата ни политическа класа, опираща се на една модерна европейска Конституция — Търновската. Вярно, че тя е често нарушавана и неглижирана, но все пак остава действаща до средата на ХХ век. Именно тези „строители“ са създали материални и обществени условия за модерната ни европейска култура, за образованието и науката. Симеон Радев е вникнал достатъчно добре в тяхната психология като съвременник, а малко по-късно и като участник в политическия, обществения и културния живот, и като писател, и като историк, и като дипломат, и като литературен критик ако щете.

Що се отнася до предприемачите, фабрикантите и банкерите от онези първи десетилетия на модерния ни капитализъм, те наистина са използвали връзки с политици и държавници. Но няма нито един от тези богати хора, които да не са отделяли повече или по-малко значителни средства за просвета, за обществени сгради и дейности…

Като кмет на София от 1881 до 1883 година Иван Хаджиенов („Адженов“) — един от първите значителни модерни предприемачи в млада България например, успява да си уреди държавни поръчки за важни строежи в столицата, както и необезпечени кредити от БНБ. До началото на ХХ век той участва в строежа на няколко предприятия и в жп строителството. Обвиняван е в корупция, особено когато фирмата му печели търг за доставка на оръжие през 1903 г. с висока печалба. Това предизвиква скандал и парламентарно разследване, след което Хаджиенов бяга в Румъния! В последните години от живота си обаче големият предприемач прави значителни дарения за обществени строежи и дейности. Такова е дарението му от 1917 г. от 1 милион лева за изграждане на механо-техническо училище в родния му град Казанлък, което е открито през 1925 г. То съществува и днес и носи неговото име.

Още по-интересна е личността на известния габровски предприемач, фабрикант, политик, общественик и голям дарител Иван Калпазанов. Той започва от нищото — чирак, калфа и занаятчия в терзийска работилница, търговец с манифактурни стоки — платове, копринен гайтан… Българският изследовател Петър Цончев в труда си „Из стопанското минало на Габрово“ описва Калпазанов като човек:

„…с широк природен ум, а със своята прозорливост и предприемчивост е извиквал удивление у своите съграждани и другари-гайтанджии.“ ²⁷

Той е един от основателите на машинното фабрично текстилно производство в Габрово. Лично княз Батенберг посещава фабриката в Габрово през 1884 г. Калпазанов подпомага и участва в създаването на няколко габровски фабрики. Същевременно той е дарител, филантроп, училищен настоятел. Подпомага способни младежи в образованието и реализацията им. Синът му Димитър Калпазанов продължава неговото дело като предприемач, фабрикант, дарител и филантроп!

Друг известен габровски предприемач и фабрикант, тръгнал също от чирак и калфа, е Иван Хаджиберов. По време на Освободителната война той е куриер в Българското опълчение. През 1885 г. участва в Сръбско-българската война като доброволец. През 1890 г., заедно с брат си Димитър, построяват валцова мелница в Габрово, а две години по-късно първата фабрика за фини вълнени платове в България, наречена „Първа царска придворна фабрика за текстилни платове“. Организацията на производството е по английски образец. Че как иначе в „Българския Манчестър“?! През 1912 г. в разширената фабрика на Хаджиберови работят 280 работници. Същевременно те остават в историята и с широката си обществена и благотворителна дейност! Качеството на българските платове по онова време пък е такова, че европейски търговци, включително и британски, ги продават като английски! Това предизвиква дори дипломатически скандал!

В статията си за ролята на културата и мотивацията на балканджиите занаятчии в създаването на модерната българска индустрия, в частност на габровците, Юлия Бързакова споменава още няколко знаменити габровски индустриалци, тръгнали от нулата, за да стигнат до върховете на българското промишлено производство:

„Христо Бобчев — пише тя, — 25-годишен е самостоятелен гайтанджия. Наблюдателен, изобретателен, практичен. Доставя си машини от Манчестър — Англия през 1884 г. Синът му — Рачо, след завършване на Априловската гимназия, учи в Търговска академия в Анверс — Белгия. Животът, дейността му са красноречив пример за резултатите, които води след себе си богатата култура и балканджийският нрав…

Христо Райков — ненадминат по замах, деловитост, мащаби на работа, недоверчив, взискателен, даже към синовете си, вълк-единак, понякога брутален и безскрупулен към конкурентите, но добър, грижовен и честен спрямо работниците си. От дребен търговец в продължение на двадесет години успява да стане притежател на три фабрики.“

По-нататък Бързакова споменава един от основателите на трикотажното производство — Христак Момерин и синовете му, които развиват широка индустриална дейност.

„Христо Марокинджиев — един от основателите на кожарската индустрия в Габрово.“

Започнал от чирак и калфа, той не само създава своя работилница, но за 20 години, заедно със синовете си, един от които получил образование в Германия в областта на модерното кожарство, създават модерната кожарска индустрия в страната.

„Пенчо Бонев — най-почтеният, най-находчивият, най-добрият, с широка душа човек — пише Бързакова, — от 17-годишен работи като чирак-кожар, след 6 години прави своя работилница, след още четири — малка кожарска фабрика, през 1934 г. — голямо кожарско предприятие, водещо в българската кожарска индустрия.“

Всъщност габровските балканджии, пък и котленци, и копривщенци, и сливенци, и пловдивчани, и всички онези, които създават модерното българско промишлено производство, както бе посочено, имат своите предходници в лицето на тежките български търговци откъм средата на XIX век като котленеца Стефан Богориди, габровските братя Палаузови и Васил Априлов, копривщенците братя Георгиеви, пак копривщенците Тъпчилещови, Чомаковци, Чалъковци и кой ли не още предприемчив българин, използвал огромните османски пазари, пък и европейските, и азиатските, и руските за натрупване на богатства.

Разбира се, най-известното име сред най-богатите български предприемачи след Освобождението е това на Буровци: Димитър, Иван, Атанас Бурови. Те са тясно свързани роднински и с известния Еленски възрожденски род Михайловски, дал на българите един от водачите на Църковно-националната борба Иларион Макариополски, както и големия ни писател, политик и общественик Стоян Михайловски.

• Бащата — Димитър Буров, е известен доосвобожденски търговец, събрал сериозно благосъстояние. Той отделя значителни средства за подпомагане на Църковната борба и училищното дело на българите.
• Големият син — Иван Буров, завършва търговска академия във Виена. В първото десетилетие на ХХ век той вече е един от създателите на Българска търговска банка и участва в управлението ѝ. Участва във войните като офицер от българската армия. След войните ръководи Акционерно дружество „Бъдеще“, развиващо минното дело в страната. През 30-те години на ХХ век Иван Буров е председател на управителния съвет на БТБ. Той е създател на „Банка Буров & С-ие — Акционерно дружество“. Същевременно Ив. Буров е акционер в редица фирми от строителството, машинната, керамичната, тютюневата и текстилната промишленост. Близо 20 години Буров е член на ръководството на „Съюза на акционерните дружества“ в България. Той финансира един от основните вестници — „Мир“, както и други издания. Интересът му към археологията го прави един от постоянните донори на археологическите изследвания. Създава и Фонд към Археологическия институт. Иван Буров редовно участва в различни благотворителни дейности.
• По-малкият син — Атанас Буров, е олицетворение на български банкер, финансист и политик ²⁸. Завършил политически и финансови науки в Сорбоната. Професор в „Свободния университет“. Единственият действащ депутат — доброволец в Балканската война, където като поручик води войниците си в атака срещу укрепителната система на Цариград — Чаталджа, за което има орден за храброст! Малко след това, през 1913 г., Буров вече е министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на Стоян Данев. След войните е последователно министър в правителството на Ал. Стамболийски, в трите правителства на Андрей Ляпчев (1925–1931 г.), в правителството на Константин Муравиев от 2 до 9 септември 1944 г. Именно той е основната фигура в промяната на бруталната репресивна политика на първото Сговористко правителство (1923–1925 г.), когато решително заявява на министър-председателя — „кървавия професор“ Александър Цанков, че „народ с калъчка не се управлява“! Пак той е в основата на умерената политика на второто правителство на Демократическия сговор. Международните му връзки пък помагат България да получи важните заеми за стабилизиране на икономиката и устройване на стотиците хиляди българи бежанци от отнетите български територии! Той се противопоставя и на прекаленото ни обвързване с фашистките държави през втората половина на 30-те години и по време на Втората световна война. Известна е и тогавашната градска „лакардия“: „Ех, да бях богатско чедо, Буров да ми беше дедо!“ Солидна фигура на банкер, финансист, филантроп и достоен политик-демократ. Дори комунистическата власт след 1944 г. не посмява да го затрие веднага, а само го затваря, за да умре в затвора! И вместо да използва финансовия му капацитет и международните му връзки, го заменя с интелектуални примитиви — послушници на партията-държава и съветската метрополия.

С унищожаването на тези предприемчиви и интелигентни представители на българската капиталистическа класа, приобщили българската индустрия и икономика към модерните европейски държави, е унищожена и тяхната мотивация! Замени ги комунистическата партокрация, която превърна цялата ни икономика и финансова система в своя категорична собственост. Под диктата на московската метрополия я изолира от контакти с проспериращата западна индустрия и икономика. Ликвидирайки индивидуалната стопанска мотивация и конкуренцията, реалния пазар и свободните търговски връзки с европейските държави, новата партийна олигархия ликвидира една истинска психология на нормални пазарни отношения!

Ако се върнем към въпроса за формирането на модерната ни капиталистическа класа, може да се продължи изброяването на още много предприемчиви български индустриалци от края на XIX и първата половина на ХХ век.

„Плодотворното минало — пише Ю. Бързакова, — е най-добрата предпоставка за висока култура, която довежда прогреса…“

А „плодотворното минало“ е двувековното развитие на занаятите и търговията сред възрожденските българи от края на XVII век, особено в балканските, подбалканските и родопските български селища. Именно от средите на тези интелигентни и предприемчиви хора възниква и модерната индустрия, и банковото дело, и модерната стопанска политика на младата ни държава.

И пак, и пак ще установяваме покрай техните спекулации и хитрости в натрупването на капитали и личен просперитет, и пословичната им пестеливост, и изобретателността им, и високата им стопанска култура и мотивация, но и благотворителността им, и почтеността им, и родолюбието им, и огромните средства, които влагат в общественото строителство, в образователното дело, в подкрепата на способни младежи в образованието и професионалното им израстване!

Ето я истинската българска народопсихология! Онази психология, която изчезна заедно с погрома и катастрофата след войните. Изчезна в нарастващото противостояние и ожесточеност в следвоенното българско общество. Все пак остана нещо и в междувоенните десетилетия у дребните и средни стопани и даже у някои от едрите индустриалци като Ат. Буров. Налагането на тоталитарния болшевишки режим обаче я ликвидира окончателно!

И сега, в безвремието, в бездействието, в безидейността, в отчайващата липса на онази животворна народопсихология на действието, на предприемчивостта, на упорития труд и пестеливост, на нормалния патриотизъм, който е пращал всички, дори богати „бизнесмени“ (колко нелеп е този термин за онези истински българи) в огъня на войните за национално и териториално обединение, веднага, болезнено, отчайващо, но неизбежно изниква един въпрос?!

Въпросът колко и даже кой от съвременните новоизлюпени „бизнесмени“, сдобили се изведнъж и кой знае как с несметни богатства, а не с къртовски труд, с неимоверни усилия, интелект, мотивация и трудолюбие като гореописаните, е склонен към благотворителност и филантропия, към финансиране на общественополезни проекти, към образование и подпомагане на младите…? И отговорът е един — никой!

Можем ли сега да си представим, че някой от тези „бизнесмени“ би водил в атака бойците си като поручик Атанас Буров при Чаталджа?! Можем ли сега да си представим, че някой от сегашните ни многобройни „генерали“ води вихрените атаки на българската конница през 1916 г. в Добруджа вместо емблематичния генерал Иван Колев? Или само с 5 000 войници спира десетки хиляди войници на Антантата вместо генерал Владимир Вазов?! Ето ви и една „генералска“ психология, останалите са на редниците от „електората“!

Ето ги основните, истинските черти на народопсихологията на голямата част на българите от времето на Националното ни възраждане от началото на XVIII през XIX, до първата половина на ХХ век. Онези, които сложиха началото на модерната българска икономика и на нова — Европейска България!

Психология на здравия български дух, оцелял през вековете на робството на базата на упорит труд, на воля за лично и народностно оцеляване, на Православната вяра и интелигентността си, на пестеливост и изобретателност, на взаимопомощ и предприемчивост, на неистов стремеж към знания и образование, на любознателност и способност за възприемане на модерните постижения на европейските държави! Психология, в крайна сметка, на национална еманципация и високо чувство за национално единство, основани на Българска църква, на българско училище, на революционна организация!

Това е народопсихологията на онези, които се биха с неистова храброст за обединение на земите и нацията ни. Онези, които с предприемчивост, изобретателност, упоритост, пестеливост, трудолюбие, образование изградиха модерната българска индустрия и търговия. Онези, истински „строители“, които създадоха българската държавност и модерна култура, свързали ни тясно с Европейската икономика и Християнска цивилизация.

Къде е сега, в безизходицата на обърканото ни постсоциалистическо общество, тази българска народопсихология?!

Другата народопсихология — на новата българска интелигенция ли? Тя е анализирана в споменатото по-горе знаменито есе на Боян Пенев, писано през 1924 г. „Нашата интелигенция“ ²⁹.

„Не се е още оформила и няма облик“

— пише големият историк на литературата тогава. И как да се оформи за по-малко от век?! При това в динамичните и крайно противоречиви условия на новата ни история!

Б. Пенев посочва същността и структурата на тогавашната ни още нова модерна буржоазна интелигенция. Той изтъква най-напред произхода на интелигенцията ни — тя произхожда от замогналите се български занаятчии и търговци, отчасти селяни от края на XVII век, след цели три века от началото на османското господство. През тези векове османлиите, налагайки своята религиозно-политическа и стопанска система, почти ликвидират средновековната българска аристокрация, без малката част, която се ислямизира! А именно духовната и светската ни аристокрация са били носители на образоваността, на книжовното дело, на интелигентността.

Така повече от три века основната част от поробеното българско общество е лишено от собствен елит, от собствени водачи, които да поддържат високата българска култура! И, както беше посочено, българите са лишени през тези векове от този елит и трябва да го създават отново едва през XVIII и XIX век.

Така при нас не се осъществява онова преливане на средновековната аристокрация, носител на интелигентността, в новата буржоазна интелигенция. Преливане, което внася аристократизъм, рицарско самочувствие, достойнство, харизматичност в новата интелигенция в Европа, в Русия… Затова и формиращата се повече от три века след европейската, нова българска интелигенция не получава тези вековни качества, а неизбежно съхранява тези на бащите си — занаятчии, дребни търговци, селяни с всичкия си ориентализъм, с „еснафлъка“ и притесненията от времето на робството.

Оттук произтича и онова чувство на недостатъчност, на малоценност, на самоотрицание, изразено с израза „абе, българска работа“! Израз, който ползваме с пълна сила и днес! Ето ги част от чертите на българската интелигентска психология.

Основно място в анализа си на българската интелигенция Боян Пенев отделя и на друг съществен фактор от формирането ѝ, който я отличава от европейската. При липсата на високо образование и общо културно ниво на българското общество в условията на османската действителност и първите свободни десетилетия, новата ни интелигенция получава образованието и културата си изцяло от европейски училища, колежи и университети: до Освобождението в католически и протестантски училища, откривани широко в Империята; преди и особено след Освобождението, после в европейски и руски училища и университети.

Така новата ни интелигенция неминуемо формира в себе си културни, социални и политически възгледи от различни школи — предимно руски, германски и френски!

Руското влияние се проявява с твърде отвлечената си, мисионерска философия на Бердяев, Шестов и Булгаков, но и с православно-панславистките възгледи на Аксаков и Катков, но и с радикалните и революционни идеи на Херцен и Чернишевски, че и с нихилистичните и анархистки на Кропоткин и Бакунин… Това влияние довежда у нас русофилски и славянофилски възгледи, но и т. нар. „народничество“. То е фактор при формирането на левите партии в България, смесено и с атавистичните повеи от Богомилството и проявите на т. нар. „сиромахомилство“, и формира особена психология у последователите си. Оттам произтичат и най-силните антидържавни настроения, характерни за много българи, както и българският анархизъм.

Германското въздействие върху формиращата се модерна българска интелигенция, според Б. Пенев, създава по-голяма методичност и системност във възгледите и изявите на тази част от интелигенцията ни, получила образование и възпитание в Германия и Австро-Унгарската империя. Именно от нея произлизат повечето български индустриалци и политици, свързани с модерната икономическа политика и образование. От нея произлизат обаче и прогерманските политически кръгове и интелигенти у нас. Най-ярък пример е професор Богдан Филов — син впрочем на екзекутирания русофил подполковник Димитър Филов заради участието му в проруските бунтове през 1887 г.!

„Немските възпитаници — пише Б. Пенев, — клонят повече към системата, методата… За развитието на нашата наука най-много са допринесли, без съмнение немските възпитаници със своите добросъвестни изучавания и методичния си труд.“

Те „допринесоха“ обаче и за прогерманската ориентация на България в двете световни войни! Не че страната ни всъщност имаше голям избор.

Възпитаниците на френската школа определено са по-свободни и разнообразни в мисленето и поведението си. Достатъчно е да вземем един Буров — получил образованието си в областта на икономиката и финансите, но и в политическите науки именно в Париж. От френското възпитание всъщност е повлияна най-силно и демократичната насока сред българските интелигенти и политици. Б. Пенев явно не е очарован от френските възпитаници и го подчертава в анализа си:

„Повлияните от френската култура — пише той, — обичат да засягат бегло множество въпроси и понякога с грация се стараят да прикрият недостатъчната си подготовка. Имат прекалена слабост към леката фраза и ефектния цитат, към големите имена и чуждите думи… За тях българското все не е това, което искат да кажат…“

Всъщност, по-важното е, че това е може би най-важният фактор за съхраняването на българската демокрация, съчетан разбира се с многовековната българска стихийна демократичност и толерантност, идващи от Богомилството, от задругата, от еснафските отношения на честност и взаимопомощ, от…

Всичко това внася противоречивост, понякога нетърпима, сред интелигенцията ни, в нейната културна и социална психология и поведение. Тази противоречивост довежда например до крайност „филствата“ и „фобствата“, съпътстващи ни до днес! Тя обяснява чуждопоклонничеството и неглижирането и дори отрицанието на българското пред чуждото, „по-качественото“, „по-високото“!

В онова — в „буржоазно-капиталистическото време“, интелигенцията ни все пак беше относително свободна и в творчеството си, и в обществените си изяви. Така тя създаде най-добрите образци на съвременната ни литература, наука, историография, философия:

• на белетристиката на Вазов, Йовков, Ал. Константинов, Михалаки Георгиев, Т. Влайков, А. Страшимиров или Елин Пелин;
• на поезията на „Кръга Мисъл“, на Дебелянов, Яворов, Траянов, Лилиев, Ясенов, Гео Милев, Смирненски, Вапцаров…;
• на историческата мемоаристика на Захари Стоянов ³⁰, Симеон Радев, Стоян Заимов…;
• на публицистиката — З. Стоянов, Д. Петков, Д. Благоев, Г. Кирков, Стоян Райчевски, Владимир Бурилков, Иван Пеев-Плачков, Георги Белчев, Христо Бръзицов, Райко Алексиев, Александър Божинов…;
• на историографията — Васил Златарски, Петър Ников, Петър Мутафчиев…;
• на философията — Димитър Михалчев…

Ако горепосочените качества са характерни за психологията на „буржоазната ни интелигенция“ докъм края на 40-те години на ХХ век, те са доведени до своя абсурд по време на „социализъма“! Ами всяка що-годе побеляла съвременна българска глава помни поговорката „българският слон — по-малък брат на Съветския слон“! Тя е събирателна за всичките ни поклоннически лазения при всеки контакт, отношение, допир с „великия и недостижим Съветски съюз“!

Щангистите, борците и художествените ни гимнастички например винаги трябваше да се прекланят пред великите съветски „богатири“ и „неземни красавици“! Що нерви потрошиха горката ни прима Нешка Робева или емблематичният Иван Абаджиев! Забравихме ли, че и последният съветски слесар, дошъл да почива на Черноморието ни по анцуг и импровизирани „маратонки“, се държеше с нас от висотата на имперското си самочувствие, ако и да сме учители или професори!

Младите ни учени и асистенти от обществените науки едва ли не задължително трябваше да специализират в идеологическите съветски университети и институти! В творческите си изяви пък те задължително трябваше да споменават и цитират корифеите на „марксизма-ленинизма“! Е, можеше и да изпуснат нещо от „марксизма“, но в никакъв случай от „ленинизма“, малко по-рано от „сталинизма“!

Така неизбежно стигаме до печалния факт, че основните паметници в столицата на България не са на създатели или национални герои на държавата ни, а на руския цар-освободител, Храм-паметника „Александър Невски“, „Руски паметник“ и най-импозантният на „Съветската армия“, която всъщност за нас е окупационна!

Всичко това, от една страна, смачка националното ни самосъзнание в името на любовта към метрополията — СССР! От друга страна, наложеният ни пак оттам социалистически атеизъм пък едва ли не ликвидира един от основните стожери на духовното ни съзнание — Православието! То бе подложено на обругаване и отрицание, а вярващите, посещаващи черквите — на репресии. Вместо него още от най-ранна възраст ни се налагаше по всякакъв начин комунистическата идеология!

Разбира се, тази част от българската интелигенция, извън казионната, съумяваше, макар и прикрито, да съхрани патриотизма и българското си самосъзнание, но външно, пред системата, тя ще не ще показваше лоялност и „привързаност“ към партията-държава. При нас не се изявиха открито дисидентство и дисиденти, като изключим някои успели да емигрират на запад интелигенти като Петър Увалиев, Асен Игнатов, Георги Марков или Димитър Бочев. И слава Богу, защото техният глас, макар и забраняван и заглушаван, все пак поддържаше някакви надежди у тукашната смачкана интелигенция.

От трета страна, интелигенцията в тоталитарната ни държава трябваше да работи, но под стриктния контрол на партийните функционери. В тези условия тя ще не ще трябваше да изпълнява решенията и насоките на партията-държава, т.е. да я обслужва. И за да може да просперира, трябваше да аплодира и хвали „вождовете“ и партийните величия! Така всъщност тя ставаше част от системата! Партията-държава си беше създала и институти-инкубатори: за „партийна интелигенция“ — АОНСУ за идеолози и ВИИ „Карл Маркс“ за партийни икономисти.

Ето ви още една половинвековна „народопсихология“ на послушанието и чуждопоклонничеството, която и сега шества с пълна сила! Е, да кажем, тя не е само интелигентска.

Едва в края на тоталитарната система, по време на Горбачовата „перестройка“, през март 1988 г., една група интелигенти като Блага Димитрова, Светлин Русев, Нешка Робева, Соня Бакиш, Георги Мишев, общо 33 души, от които 20 членове на БКП, създадоха полулегално т. нар. „Обществен комитет за екологична защита на Русе“, известен като „Русенски комитет“.

Впрочем дори това разярява правешкия диктатор и след куп ругатни той заявява на председателя на Комитета Георги Мишев:

„Тия комитети, вашите, не сме рекли — не сме ви попилели!“

После, разбира се, ДС предотвратява всякаква дейност на Комитета. Партийните членове са изключени от партията, Светлин Русев и Станко Тодоров, чиято съпруга Соня Бакиш е в Комитета, са отстранени от т. нар. „политбюро“ и ЦК на БКП.

Така, на базата на тази половинвековна „народопсихология“ на послушанието, нито нацията, нито интелигенцията ѝ си поискаха категорично демокрацията както чехите, поляците, унгарците. Даде им я, без да иска, пак партията-държава. Амбициозни лидери като Андрей Луканов и Александър Лилов, с мълчаливата подкрепа на Горбачов, направиха вътрешен преврат и свалиха Тодор Живков. Обявиха това на открит пленум, където заявиха, че той си подава оставката! „Бащицата“ пък гледаше безучастно като някакъв дебил и така го запомниха българите!

„Превратаджиите“ всъщност смятаха, че ще запазят „социализъма“ и своята еднопартийна ръководна роля, но не би! Най-после българите се раздвижиха и излязоха масово на улиците. В съзнанието ни и във видеоархивите остана онзи грандиозен митинг на свободните хора от Орлов мост до хотел „Плиска“!

Ето това е българската интелигенция с нейната народопсихология — „не се е оформила и още няма облик“! Така би казал отново, както преди 100 години, Боян Пенев ако можеше да възкръсне!

Съдбата на българската народопсихология от средата на ХХ век

Този конгломерат от исторически български народопсихологии завари цъфналото някак изведнъж, неочаквано дори, постсоциалистическо време, наричано за краткост „демокрация“! То вече отдавна надхвърли 30 години, но още не може да се определи като някаква стабилна и установена задълго демократична система. И това е така именно заради „конгломерата“, заради разнообразието от психологии:

• тази на реално управляващата задкулисно олигархия — „естествен“ продължител на предишната еднопартийно-държавна олигархия;
• тази на лидерите и върхушките на уж различните политически партии, наследили лидерския манталитет на БКП, но всъщност обслужващи олигархията;
• тази на партийните клакьори и чиновници, внедрени в държавното и местното управление от партийните лидери (при „социализъма“ партията поне беше само една!);
• тази на т. наричания от горните категории електорат — разнороден и объркан не само социално и политически, но и етнически. Електорат, манипулиран и баламосван, знаещ, че го лъжат, но исторически пословично търпелив;
• тази на традиционната ни разнородна и объркана интелигенция — част от нея всъщност обслужва горните категории, друга гледаща на запад или на изток, пак по традиция и пледираща за „твърда ръка“, трета мърмореща и дори псуваща, но пак по традиция търпяща, четвърта — стягаща багажа си към прословутия „Терминал 2“…

Народопсихология на българина ли?! Де я!

Но да се върнем към втория фатален срив в нашето държавно и национално развитие в най-новото време, та белким си обясним предпоставките за сегашното си дередже! Това е дълбоката радикална промяна от края на Втората световна война. Тогава, след прословутата „Деветосептемврийска комунистическа революция“, страната и народът ни преживяват най-рязката и фатална трансформация! Ясно е за всеки мислещ човек, че тази „революция“ беше инспирирана и даже военно натрапена чрез окупацията на Съветската армия от Сталин и СССР! Едва ли някой може да докаже, че в България в частност е имало това, което в „научния комунизъм“ се наричаше „революционна ситуация“ — т.е. невъзможност на управляващите да задържат властта и доведено до крайност търпение на управляваните да понасят натиска на управляващите!

Именно съветската военна окупация обезпечи „победата“ на тази „революция“, осъществена всъщност отново като военен преврат, сякаш по навик свързан с цифрата 9 (9 юни, 19 май…). Дори някои от участниците в предишните преврати, третирани впрочем като „фашистки“, участваха и в този (за справка виж Кимон Георгиев, Дамян Велчев и Димо Казасов ³¹)! Това също е някакъв вид психология, нали?! Пък и нали вече отдавна е ясно, че комунизмът и фашизмът са близнаци (за справка виж Жельо-Желевата книга „Тоталитарните близнаци“ ³²)!

Окупираната ни държава бе приравнена напълно към германските сателити, участвали активно във войната срещу СССР, като агресивна държава! А истинското участие на България във войната всъщност е в заключителната ѝ част — от есента на 1944 г., срещу Нацистка Германия, когато даваме повече от 35 000 убити. Въпреки това страната ни не е считана за съвоюваща, а за победена държава.

В тази ѝ позиция тя става жертва на целенасочената съветска политика за превръщане на Източна Европа в подчинена напълно, в буферна зона на Съветската империя на Сталин срещу Запада. Съветският диктатор налага системно ликвидиране на основната част от националните елити на подчинените държави и замяната им с посредствени и послушни комунистически или псевдокомунистически креатури. Те трябва стриктно да прокарват съветската линия във вътрешната и външната политика на сателитните държави.

В този смисъл в България до края на 40-те години на миналия век са разгромени основните политически партии, унищожени са техните лидери и е наложен тоталитарен еднопартиен режим на Комунистическата партия! За камуфлаж е оставено едно жалко подобие на БЗНС от прокомунистически креатури, което да имитира „разнопартийна демокрация“. Едно т. нар. „Постоянно присъствие“, което само присъства в комунистическия „парламент“, без да има думата за нищо! То също има своята „народопсихология“, по-скоро своята психология на нагожденство и послушание в името на добре обезпечен живот под крилото на партията-държава!

До края на 40-те години в страната хазяйничат съветски емисари, които контролират налагането на новия режим, опирайки се на присъствието на окупационната си армия. На мястото на интелигентни и образовани политици, икономисти, културни дейци, общественици, журналисти са наложени полуграмотни селяндури и дори криминални псевдокомунистически креатури! Голяма част от тях едва ли са прегърнали комунистическата идеология като своя, повечето едва ли са я и познавали. Приемат я и я изповядват като камуфлаж, за да се докопат до лостовете на властта или репресивната машина на тоталитарната държава.

Такива креатури, нямащи нищо общо с правото, например формират съставите на т. нар. „Народен съд“, който праща в гроба, в затворите и лагерите елита на държавата ни и десетки хиляди обикновени българи! Именно те ще формират комунистическата милиция, ДС и другите казионни контролни органи и ще са факторите в репресиите, в затворите и лагерите, създадени по съветски тертип. Именно те ще смазват всякаква съпротива срещу режима, всяко инакомислие, всяко свободно слово, всяка свободна мисъл дори!

Каква е психологията на тези хора, облечени във власт да арестуват, да репресират, да разпитват по най-садистичен начин, да вменяват на арестуваните и затворените, особено на политическите, всякакви вини с нечовешка жестокост?! И как иначе — доста от тях са обучени в съветските репресивни структури или поне им подражават. А онези — съветските, са с дълъг опит в префинените мъчения още от времето на Дзержински, на Ягода, Ежов, Берия — истински демони на жестокостта!

Каква психология са имали ужасните мъчители от кариерата-лагер при Ловеч — Гогов, Газдов, Ръжгева?! Каква психология трябва да имаш, за да изкормиш през устата с тояга жив човек или да подпалиш косата на красиво момиче, арестувано кой знае за какво? Психология на чудовище, не на животно, защото то убива само когато е гладно или уплашено! Това е психология на човешки дегенерат, на български дегенерат! Откъде ли се е взела?!

Новата, т. нар. „Димитровска конституция“, налага категорично „ръководната роля на комунистическата партия“ във всички области на живота на българското общество! Партията-държава не само управлява и контролира политиката и обществения живот чрез огромния си репресивен и контролен апарат — ДС, МВР, армия, партийни, комсомолски, ОФ-организации… Тя е и абсолютен собственик на всички материални и финансови активи на базата на т. нар. „държавно-планова“ икономическа система — досущ като съветската. Тя е наложена след национализацията на едрата собственост и финансите на държавата.

Постепенно — до началото на 60-те години на ХХ век, и дребната собственост, производство и търговия са обединени в т. нар. ТПК (трудовопроизводителни кооперации) и ТКЗС-та и са поставени изцяло под държавно-партиен контрол. Унищожени са всякаква свободна частна собственост и частна икономическа инициатива, всякаква възможност за лична стопанска мотивация!

Хората — откъснати от собствеността и личната инициатива, стават пълни иждивенци на партията-държава. Те нямат никакво реално участие в стопанството и стопанските процеси, още повече във финансовите отношения. Работят в държавни предприятия, получават държавни заплати, пазаруват в държавни магазини по държавни цени. От тях не зависи нищо. Всичко определя партията-държава, по-точно нейната върхушка, наречена Политбюро, начело с лидера на партията, който пък автоматично е и държавен глава!

Българското общество става безлична, безличностна маса, с която партията-държава се разпорежда както иска. Може да се каже, че и самите хора са превърнати в държавна собственост. Тоталният контрол има и своите перверзни измерения чрез държавно насърчаваното всеобщо доносничество. „Обществото“ е доведено до Оруеловия абсурд — дори мисленето е под контрол. Защото всяка изказана гласно собствена свободна мисъл може да стане достояние на репресивните органи с всички тежки последици от това!

В тази ситуация на пръв поглед някой може да твърди, че най-после в българската история се е установила своеобразна всеобща народопсихология! Основната част от населението е изравнена в социално и обществено отношение; всички изповядват единна идеология — „марксизма-ленинизма“; всички се наричат другари; всички са равни — е, някои са „по-равни“, но нейсе, все трябва да има някакъв „елит“ джанъм, нищо че е скалъпен от трътлести селяндури, дето говорят на диалект или развален руски; всички са част от „световното социалистическо семейство“; всички са устремени към „светлото комунистическо бъдеще на света“; всички са… „Да, ама не“, както се изразяваше някога един наш емблематичен водещ ³³!

Защото освен на комунистически елит и простосмъртни, българите при „социализъма“, както го казваше „правешкият бащица“, се деляха веднъж на партийни членове и безпартийни, с всякакви привилегии на първите за сметка на вторите; сред самите партийци пък се открояваха т. нар. „активни борци против фашизма и капитализма“ — с още по-големи привилегии; сред непартийното простолюдие пък също имаше доста различни прослойки: профсъюзни дейци, комсомолски и ОФ активисти, активисти на всевъзможни професионални съюзи, контролирани стриктно от партията-държава и управлявани задължително от партийни членове!

Всички те драпаха със зъби и нокти да се доберат до партийно членство, за да просперират. И в това драпане нагоре доносничеството, връзките и ходатайствата работеха с пълна сила! Така вековните, православните, възрожденските морално-етични традиции на българите на трудолюбие, честност, взаимопомощ, толерантност, на национална общност бяха сринати!

Следователно?! Следователно „хомогенно социалистическо общество“ не съществуваше. Това беше фалшиво „единно“ социалистическо общество, поддържано единствено от страха. Самата партия-държава го поддържаше, стимулирайки привидното „единство“ с взаимно подозрение, с взаимно недоверие, които останаха в пълна сила и в постсоциалистическото ни общество!

И още нещо: в това наглед хомогенно „социалистическо общество“ всъщност много малко хора вярваха искрено в натрапената идеология и обществена система. Управляващият комунистически „елит“ бързо превърна идеологията в средство за прикриване на чисто материални интереси и лично обогатяване, както и за демонстриране на лоялност към Съветската метрополия. Огромната партийно-държавна номенклатура също използваше идеологическия камуфлаж за лично, макар и ловко прикривано обогатяване, превърнало се в повсеместна корупция и връзкарство! Кохорти от десетки хиляди млади и здрави тунеядци, които се прозяваха в стотиците канцеларии на всевъзможни комитети — на Партията, на Комсомола, на ОФ, на профсъюзите… — централни, окръжни, градски, районни, селски…

Пишещият тези редове има кратък тримесечен опит в тези среди, по-конкретно в Комсомола. След като беше разпределен като учител в разградско село, а той търсеше музейна работа, беше принуден да използва „връзка“ — бивш съученик, вече на висока длъжност в тази идеологическа институция. Така започна работа, която го освобождаваше от разпределение. След като за три месеца той така и не проумя какво всъщност работят тези хора и правеше без да иска гаф след гаф, естествено подаде оставка и се отдаде все пак на даскалската работа.

За тези три месеца пишещият, в кабинет заедно с няколко дами, прослуша десетки идеологически брошури, нагледа се на дремещи по бюрата хора на добри заплати, „наслади“ се на свадливи конфликти на колежките си за любовното благоволение на висши партийни босове и, както стана дума, не разбра какво точно работят тези повече от 100 сътрудници?!

Той само констатира като какво нещо е комсомолско-бюрократичната психология — психология на номенклатурно вегетиране срещу добра заплата. Печалното е, че този тип психология, макар и без идеологическа маска, съществува и дори прогресира и днес в многообразните синекурни институции, комисии, служби на сегашните ни партии, управленски институции, магистратури, охранителни органи… Уж новата родна „демокрация“ щеше да ограничава бюрокрацията, но тя всъщност се увеличава съвсем по закона на Паркинсон. Защото при „социализъма“ само една партия уреждаше роднините, близките, любимите си, а сега „доксан докуз“ (голямо, неопределено количество), както казват някои нашенски „малцинства“, партии, партийки, че и коалицийки. Та нали и те всичките си имат близки и любими!

И психологията на номенклатурното вегетиране срещу добра заплата пак и пак шества тържествено в родната ни действителност! Още повече в загубилата всякакви стимули и стремеж към истински знания и умения сегашна образователна система може почти без усилия да се вземе диплома за каквото и да е!

Така в номенклатурното пространство нахлуват кохорти от полуграмотни хайлази, които с връзки, пък и без, заемат синекурни службици в едва ли не специално създадени за тях всевъзможни институцийки, комисии, комитети, холдинги, бордове… Други кохорти от полуграмотници пък не започват работа, защото искат веднага да получават големи пари преди да са показали какво могат; трети — предимно от известното „малцинствено мнозинство“, пък практикуват обичайните си „професии“ и преживяват много добре в безконтролното ни постсоциалистическо общество, че и в европейска чужбина, където не им знаят още табиетите! Ето ви още психологии, нали!

Останалата част от „социалистическото общество“ пък външно демонстрираше лоялността, какво ти — „любовта“ си към идеологията, към партията-държава, към великия Съветски съюз, към лидерите, на събрания, митинги и манифестации. Вътрешно — вкъщи, в кръчми, в кафенета, в компании на близки хора обаче, с реалния риск да бъдат „докладвани“, нормалните хора оставаха нормални. Там те иронизираха в хиляди вицове и каламбури, с глухо ръмжене и дискретни псувни партийно-държавната номенклатура, комунистическата върхушка, „вождовете“ наши и съветски, системата, т. нар. „социалистически лагер“.

Но в цялата тази натрапена половинвековна пошла, неестествена, насилствена социалистическа вакханалия „съпротивата“ на българите остана дискретна, скрита, нерешителна. Най-масово тя се изразяваше в скатаване от работа в държавните предприятия, в ТКЗС-тата или в имитация на дейност. Това личеше в новите поговорки: „они плащат колко да не умрем, я работим колко да не заспим“; или „ако работата е спешна, някой ще я свърши, ако не я свърши, значи не е била спешна“…

И нямаше как да бъде друго. В затворената, изолирана от демократичния свят комунистическа държава, обикновените българи бяха никои — пълни иждивенци на партията-държава! Ликвидирането на частната собственост и индивидуалната стопанска, както и обществена мотивация, тотално натрапената идеология и тоталният контрол ги правеха такива — безлични поданици на тоталитарната държава. „Народопсихологията“ им беше сведена до психология на оцеляването! Тя досущ наподобява онази психология на оцеляване от първите три века на османското господство!

Има обаче и друго. Както бе посочено по-горе, нашето общество преживя едно почти фатално тривековно прекъсване на връзката със средновековния български елит. Той е унищожен с османското завоевание. Не се прелива, както в Западна Европа, в новата българска буржоазна класа, в новия елит с аристократичната си харизма, с рицарството си, със самочувствието и достойнството си. Новият ни елит се формира чак от края на XVIII и през XIX век, в епохата на Националното ни възраждане, от търговско-еснафската класа и по-заможните селяни.

Така наследява всичките робски страхове, ориенталщината, конформизма, предателството ако щете! И те остават в народопсихологията ни и в новото историческо време на нашето развитие. Те се проявяват във „филствата“ и „фобствата“, в завистта към успехите на другите, в нетърпимостта към различното мнение, в дребнавото „карезчийство“…

По-късно, при налагането на комунистическата тоталитарна система, в пълното преклонение пред съветската метрополия и нейния брутален натиск върху българската държава и общество. Още повече, че с установяването на тази система беше тотално унищожен или смазан и онзи крехък български интелектуален, стопански и политически елит, формиран само в рамките на по-малко от един век — от Възраждането до средата на ХХ век! Новият селяндурско-комунистически „елит“, с „неоценимата“ помощ на СССР, наложи система на страх, доносничество и примитивен инстинкт за самосъхранение! Ето ви отново „народопсихология“!

Нали по този повод, в средата на 70-те години, когато системата още беше в силата си, големият ни поет Стефан Цанев си позволи, използвайки фамозния Лайпцигски процес, да напише поемата „Аз питам“, която даже беше публикувана за малко ³⁴?! В нея той питаше директно „системата“ уж от името на нейния създател — „вожда и учителя“ Г. Д.:

„Аз питам: когато сеете страх, за да пожънете преданост — това не е ли фашизъм?
Аз питам: когато превръщате истината в продажна метреса — това не е ли фашизъм?
Аз питам: когато от думичката «свобода» се чува само да-да-да! — това не е ли фашизъм?
Аз питам: когато върху своите лъжи слагате маската на всеобща мечта — това не е ли фашизъм?
Аз питам не само онези, които го вършат, но и тези, които мълчат!
Аз питам…“

И това е един вид „народопсихология“, нали! А алюзията на Ст. Цанев иде закономерно от факта, че и трите тоталитарни системи на ХХ век си бяха всъщност тризнаци и се учеха една от друга: Мусолини от Ленин, Хитлер от Мусолини!

Проблемът при нас — българите, е че и след епохата на Сталин, в първата половина на 50-те години на ХХ век, тази система не се променя почти до своя край. При нас няма онази спонтанна масова съпротива както в ГДР или Унгария по това време. В Унгария например след народното въстание през 1956 г. новият комунистически диктатор Янош Кадар, наложен от СССР, след екзекуцията на Имре Наги и другите водачи на въстанието:

„…се опитва да постигне политическите си цели — колкото и парадоксално да изглежда, чрез имитация на пазарна икономика“

— пише в анализа си унгарският политолог Адам Такач ³⁵. Обаче, посочва той:

„…ефектът от тази политическа стратегия върху унгарския социален манталитет приема три форми:

1. Появата на «консуматорска логика и консуматорско поведение» в условията на икономическата стагнация в затворената автаркична система на социализма «неизбежно ще доведе до сериозно разочарование» от наложената тоталитарна действителност!
2. Натрапването на комунистическата идеология става безпредметно в едно «разочаровано общество». Напротив, «такава атмосфера насърчава обезценяването» на тази идеология и тя скоро е заменена от «формирането на силно цинична социална нагласа към държавната власт, партийния апарат и представляваната от тях идеология… това се случва в кадарска Унгария… Иронията е в това — посочва Такач, — че именно социалната реалност и интересите, въведени от държавната власт, водят — в очите на преобладаващата част от населението — до отпадането на комунистическата партия като социален и морален авторитет»!
3. «Циничният социален манталитет довежда до деформиран морал, често прикриван в Унгария от фалшиво политическо съзнание». Демонстрира се «безрискова съпротива» срещу системата. «Така лицемерието става нормално поведение. А търсенето на контакт с членовете на държавата или партията с цел получаване на лични привилегии — неразделна част от престореното критично отношение… Вместо да изграждат общество, хората ограбват обществото… експлоатират самата държава. И докато във всички сфери на социалния живот използването на лично влияние, подкупите и кражбите са преобладаващи практики, по всяко едно време тези действия могат да бъдат оправдани с убеждението, че са израз на отказ да се сътрудничи на властимащите».“

Ето тези „морално-етични“ качества наследиха унгарците от натрапената им болшевишка система. Те очевидно повлияват и върху постсоциалистическата им народопсихология!

Подобни анализи правят и някои чешки интелектуалци-дисиденти като известния Вацлав Хавел за времето след знаменитата „Пражка пролет“ от 1968 г. в Чехословакия ³⁶. Той е цитиран в друг анализ на комунистическия тоталитаризъм — на чешките политолози Станислав Балик и Ян Холзер ³⁷:

„Посттоталитарната система (така Хавел нарича комунистическото управление след 1968 година) засяга хората при всяка стъпка, но го прави с нахлузени идеологически ръкавици. Именно заради това животът в системата е така повсеместно пропит с лицемерие и лъжи…

Тъй като режимът е пленник на собствените си лъжи, налага му се да фалшифицира всичко. Фалшифицира миналото. Фалшифицира настоящето и фалшифицира бъдещето… Преструва се, че не притежава всемогъщ и безпринципен полицейски апарат. Преструва се, че зачита човешките права. Преструва се, че никого не преследва… Преструва се, че за нищо не се преструва — изтъква Хавел!

За отделните индивиди не е задължително да вярват на всички тези мистификации, но трябва да се държат, сякаш е така, или поне да ги търпят мълчаливо, или да се разбират добре с онези, които ги употребяват. По тази причина обаче те следва да живеят в лъжа. Не е задължително да приемат лъжата. Достатъчно е да са приели живота си с нея и в нея. Тъй като именно поради този факт отделните хора утвърждават системата, създават системата и стават системата!“

Доста безнадеждна констатация, нали! Но и тук тя е в основата на постсоциалистическата народопсихология, за сметка на едни минали качества на един мотивиран, интелигентен, технологичен, висококултурен народ като чехите.

Подобни заключения прави в анализите си Дариус Стола относно времето на тоталитарната система в Полша ³⁸. И тук след периода на брутално налагане на комунистическата система от болшевишки тип в епохата на Сталин, към средата на 50-те години:

„…социалният организъм… започва да се поразмърдва, протяга, да открива пролуки и да се оглежда наоколо. Това е вторичният, както аз го наричам, комунистически режим. Първият представлява насилственото налагане на съветския с помощта на някои революционни методи. Този режим не е просто задвижван от силата на СССР, но той е негово изобретение — трансфер-внос на политики.

Последвалото одомашняване на режима е неутрален процес, в който не само системата е по-хлабава и по-прилягаща на специфичния полски път към социализма, но и обществото започва да се адаптира. Точно това наричам вторичен комунистически режим…“

Именно на „одомашняването“ му, на компромисите с партията-държава, се дължи „продължителното оцеляване на режима“. След като „не можеш да избегнеш комунизма“ и „той ще е с теб през целия ти живот…, свободата се състои в намирането на начин за адаптиране към режима…, в серия от малки и големи компромиси… това е начинът да напреднеш в професионалната си или друга реализация в обществото“. Нагаждането, лицемерието, конформизмът съжителстват с прикритата неприязън към режима и това става същинска „народопсихология“!

„Една от спецификите на комунистическия режим — пише Дариус Стола, — е страхотно развитата мрежа от доносници и тайни агенти… Наричам този феномен кадифена, едва доловима, фина форма на насилие… Този тип насилие е ключов елемент в предотвратяването на колективните действия.“

Така и поляците наследиха „прелестите“ на болшевишката „народопсихология“ в съвременното си битие и манталитет.

Ето я новата „народопсихология“, наложена в последните десетилетия на социалистическа действителност в Унгария, Чехословакия, Полша… „Народопсихология“ на фалша, нагожденството, връзките, доносничеството, лицемерието, корупцията, кражбата… Тя унищожава последните останки от традиционните национални ценности и морал в недалечното минало, но все пак съхранява при тях някаква представа за частна собственост, някакви връзки с пазарната мотивация, за разлика от България, Румъния и Албания.

Именно това улеснява връщането към истинската пазарна икономика и отвореното общество в последното десетилетие на ХХ век след краха на социалистическата система. В някаква степен това е и връщане на традиционната народопсихология от времето преди налагането на тази система — индивидуалната мотивация за стопанска и обществена дейност, свободното изразяване и поведение, самочувствието на граждани на демократична държава. Остават обаче и някои рецидиви от тоталитарната система в отделни групи на постсоциалистическото общество, особено у стари кадри на бившата система.

Впрочем има и още една видима разлика между тях и нас, идваща от историята. Те векове наред са били в Австрийската империя, свързани са неразривно с религиозно-културните, стопанските, обществените, политическите традиции на Западна капиталистическа и буржоазна Европа. И дори с по-ранните, рицарските нрави на Запада. Затова там насилственото налагане на болшевишката система не намира почва в народопсихологията и се задържа само чрез репресивната система на режима и то с военната гаранция на метрополията — СССР!

Ние пък векове наред сме били в рамките на азиатските деспотични империи с всичките им ориенталски особености. Векове наред стотици поколения са принудени да свикват с деспотията, с насилието, с ориенталщината! И това остава като част от народопсихологията ни, и дори в освободената държава страхът от деспотията и насилието остават като атавизъм!

Пример за тези разлики с централноевропейските държави е тоталитарната система в Румъния. В анализа си на тази система политологът Виктор Нойман посочва особеностите ѝ, визирайки бруталния режим на Николае Чаушеску:

„В режим, в който национализмът се е превърнал в предпочитаната идеология, заместител на идеите на Маркс с тези на местния (или национален) лидер протича ръка за ръка с прекомерния култ към личността на Чаушеску и отказване от европейските ценности.

Това е невъзможно да се случи в Унгария след революцията от 1956 г., в Чехия след «Пражката пролет» — 1968 г. и в Полша при създаването на профсъюза «Солидарност»… през 1980 година… След подобни примери и обяснения, в крайна сметка ще се съгласим, че ситуациите в бившите комунистически страни не са еднакви и ако в случая гореспоменатите три комунистически режима преминават в посттоталитарна фаза през 60-те и 70-те години, в Румъния националкомунистическият режим говори за нова фаза на тоталитаризъм. Разликите се дължат преди всичко на културните ценности.“ ³⁹

Национализмът на Чаушеску довежда дори до известен конфликт с комунистическата метрополия — СССР! Сравнявайки ситуацията в Румъния с тази в трите централноевропейски държави, Нойман изтъква, че вместо с:

„…интелектуалните и гражданските усилия системата да се смени с помощта на организирана опозиция, както това става в Централна Европа, румънското общество, благодарение на рекапитализацията на етнонационалистическата идея, прекланя глава пред йерархията на партията-държава.“

Това довежда:

„…до удължаване живота на системата до 1989 г., до протестите срещу Чаушеску и тоталитаризма на най-еманципираното градско население в Румъния, това на Тимишоара. Именно то отчаяно обръща вниманието върху материалния, интелектуалния и моралния упадък на нацията.“

Ето я „народопсихологията“ на едно общество, доведено до видиотяване от бруталния тоталитарен режим! Как може безболезнено да се излезе от нея?! Е, явно тук трябва да питаме румънците!

В Албания „вечният диктатор“ Енвер Ходжа управлява еднолично от 1944 до смъртта си през 1985 г. и също установява своеобразен националкомунистически режим. По време на това управление близо 200 хиляди албанци изчезват в затворите и лагерите, създадени по подобие на тези на кумира на Ходжа — Йосиф Сталин! Религиите са забранени и диктаторът обявява Албания за „атеистична република“.

Същевременно той напълно изолира страната от света, след като скъсва отношенията с Югославия през 1947 г., със СССР след смъртта на Сталин, с Китай през 1978 г. Навсякъде са изградени повече от 700 хиляди бетонни бункери, едва ли не за война с целия свят! Вероятно народопсихологията на тогавашните албанци е била близка с робската?!

После от началото на 90-те години на ХХ век с краха на тоталитарния режим на Е. Ходжа тя постепенно се променя. Национализмът обаче остава и сега той ескалира в идеите за „Велика Албания“ чрез мълчаливата, но упорита етническа експанзия на албанците в съседните балкански държави, а понякога и с въоръжени рецидиви. За справка виж сегашните етнически реалности в Косово, Босна, Северна Македония… Ето ви една експанзивна национална народопсихология, много различна от сегашната българска?! С една дума — Балкани!

Макар и сравним в някаква степен с румънския, нашият случай има своите особености. Противоположно на наложения от Чаушеску или Енвер Ходжа „националкомунизъм“ например, нашият диктатор Тодор Живков доведе нещата до национален нихилизъм, стигнал до идеята да станем съюзна република на СССР! В идеологически план се натрапваше точно по съветски модел марксизмът-ленинизмът и беззаветната любов към Великия Съветски съюз, дружбата с когото е „жизнено необходима като слънцето и въздуха за всяко живо същество“ — една от „мъдростите“ на известния ни „вожд и учител“ Жоро Тарабата!

Защо сега се чудим на нихилизма на съвременните българи?! Иначе подобно на Румъния и Албания, у нас съветската тоталитарна система бе наложена категорично и с тоталния контрол и репресивност на партията-държава, и с държавно-плановата икономика, и с пълното потъпкване на човешките свободи и свободното слово. Работата е там, че при нас, румънците и албанците нямаше съпротива срещу всичко това, както в централноевропейските държави.

Затова при нас не се случи този своеобразен преход, наричан при тях „посттоталитаризъм“. Преход, при който откритият държавен тероризъм, масовите убийства и репресиите са заменени с префинения тоталитаризъм на доносничеството и взаимния контрол. С известно отпускане на индивидуализма в нещо като дребно, „домашно“ производство и търговийка или парче земица за лично ползване, разбира се, пак под пълния контрол на партията-държава, но вече с „меки ръкавици“, след откритата съпротива и бунт на обществото през 50-те и 60-те години!

В България, Румъния и Албания тоталитарната система не претърпя особени промени през цялото си съществуване. Все пак при нас специално екипът на правешкия ни „бащица“ като че ли усети нещо след „Пражката пролет“ и малко отпусна юздите. В Румъния и Албания тоталният контрол и репресии останаха и дори ескалираха! Затова и нашия „бащица“ не го сполетя съдбата на приятеля му Чаушеску. В Румъния разярените от жестоката бруталност на диктатора, от мизерията и репресиите на „Секуритате“ (Departamentul Securității Statului) румънци го преследваха заедно с фамозната му съпруга-академик из цяла Румъния и пред очите ни ги разстреляха след бърза „съдебна“ процедура!

Нашият умееше да котка българското търпеливо простолюдие, правейки се на „човек от народа“! Коткаше даже интелигенцията, особено през 70-те години на т. нар. „разведряване“, когато дъщеря му се приобщи към тази интелигенция! В един обективен и безпристрастен анализ, за разлика от настоящия емоционален сатирикон (но както казват пак „нашите малцинствени мнозинства“, човек не може да избяга от табиетите си), Искра Баева пише за това. Като посочва, че след „Пражката пролет“ комунистическата власт действа много внимателно, особено спрямо интелигенцията, професор Баева пише:

„Затова българската интелигенция предпочита да търси симбиоза с властта, още повече че в партийната и държавната власт по това време влиза дъщерята на Тодор Живков — Людмила Живкова, която не само е представителка на ново поколение, но и нейните виждания са съвсем различни от господстващата комунистическа ортодоксия. Благодарение на Людмила Живкова в управлението на културата навлизат нейни близки писатели, художници и учени.“ ⁴⁰

Това е така, но има един предходен момент, който кара тогавашната „първа дама“ да стори това. Най-напред учени-историци като Александър Фол и Николай Генчев (известният не само сред историците Бачо Кольо) ѝ „влязоха под кожата“, използвайки амбициите ѝ в историята и културологията. Именно те, както и изявени поети като Любомир Левчев и художници като Светлин Русев, направляваха действията ѝ!

Това обаче подейства и върху „бащицата“. Като изпитан селски хитрец, който умело лавираше и надживя четирима съветски диктатори, той и сега си затвори очите и се адаптира към разведряването. И по-късно, когато дойде Горбачов с „перестройката“ си, нашият успокои съратниците си с думите: „ще се снишим, докато мине бурята“, пък после ще си я караме, как си знаем! Не беше остър камък като Чаушеску той, затова не го сполетяха нито съдбата на румънския му приятел, нито дори особени неприятности! Даже съдът срещу него в началото на 90-те се оказа една от многото съдебни пародии на прехода, в които комунистическите престъпници се оказаха неподсъдни или направо „невинни“! „O tempora, o mores!“ И това изтърпяха българите — народопсихология, какво да се прави?!

Лошото в случая с бившите социалистически държави е, че „народопсихологията“, наследена от комунистическото време, внася в новите постсоциалистически демократични общества рецидивите на посочените по-горе корупционен манталитет и морал! В голяма степен, макар и в различни форми, тази „народопсихология“ е характерна и за другите източноевропейски социалистически държави, останали в сферата на съветското влияние след Втората световна война.

Но и в постсоциалистическата епоха след 1989 г. различията между онези, дето бяха в Австрийската империя и все пак не се примириха напълно с азиатския болшевизъм, и нас — бившите подчинени на азиатските деспотични империи, могат да се видят с просто око! И в известната атавистична носталгия у част от обществото по комунистическата система. И в намеците за „здрава ръка“, която да се справи със сегашната корупция и произвол на почти демократичните управления — като че ли те не са наследени именно от комунизма?! Е, при румънците поне липсва нашето мазохистично русофилство, което в сегашния си вариант е откровено путинофилство! Да, и това е „народопсихология“, но къде ще ни заведе тя?!"

Описаните по-горе сривове, преходи и външни влияния в далечната и близката история на България и най-вече тоталното унищожаване на интелектуалния ни елит и произволните масови убийства и репресии след 1944 г., както и буквалното налагане на болшевишката стопанска и политическа система в страната, създават специфична ситуация на безсилие и страх. Тя обяснява защо у нас след началото на 50-те години на ХХ век липсва всякаква съпротива срещу комунистическия режим, както в ГДР, Унгария, Чехословакия, Полша. Няма кой да я поведе! Липсва дисидентско движение, липсват истински дисиденти като Андрей Сахаров, Вацлав Хавел или Лех Валенса, които да подготвят свалянето на режима, когато дойде времето му в края на 80-те години! Е, някой може би ще посочи т. нар. „заговор на Горуня“ от средата на 60-те години, но това е чисто вътрешен комунистически комплот, а не опит за промяна на системата!

Българите не поискаха сами своята демокрация! „Даде им“ я пак БКП — партията-държава, осъществявайки вътрешен преврат със свалянето на правешкия диктатор. Така тя се опита да съхрани властта си без него. Но в Европа вече вееше „вятърът на промяната“ и българите най-после се вдигнаха и сложиха край на комунизма и „ръководната роля на БКП“! Дали?!

Защото партията уж загуби държавата, но не загуби кадрите, финансовите и материалните си предимства, както и рутината си. Най-напред запази истинските пари — валутата, която беше само държавна при „соца“, като изнесе голяма част от нея, а после „изпрана“, я върна в ръцете на „наши момчета“ от тези кадри, вече като частна. Другата част „изпра“ в изкуствено създадени „частни банки“, които след това фалираха и така прибраха и нея. После пак тези кадри приватизираха големите предприятия и пак „наши момчета“ ги купиха за жълти стотинки. После осъществиха „масова приватизация“ на останалата държавна собственост „в полза“ на работещите българи, които уж станаха „акционери“, но никога не получиха дивиденти, защото тоталната инфлация обезцени парите и те „пиха студена вода“!

Ето я народопсихологията ни от времето на „соца“, чиито рецидиви остават в пълна степен и в постсоциалистическото ни общество — народопсихология на тотална кражба, национален нихилизъм, страх, конформизъм, приспособяване и лицемерие!

И разбира се в тази ситуация, докато току-що появилите се водачи на демокрацията се опитваха да я утвърдят и организират истинска демократична система, обиграните кадри на партията-държава и ДС хванаха в ръцете си „промяната“. Промяна ли?!

В създадения едва ли не в последните месеци на тоталитарната система СДС и в структурите му бяха внедрени умело кадри на партията и ДС. Те предотвратиха всякакво търсене на възмездие от виновниците за репресиите на комунизма. Те скриха досиетата на бившите репресивни злодеи и главните доносници. Те създадоха условия и за формирането на етническа партия — ДПС, която оглави техният агент „Сава“ — Ахмед Доган, която усложни още повече обърканата политическа ситуация след рухването на „соца“! Те осуетиха и създаването на истинско ново демократично управление, на истинско демократично общество.

У нас, за разлика от други бивши комунистически държави, не беше извършена лустрация, не бяха отстранени от новата демократична власт кадрите на БКП и репресивните ѝ органи! Създадена беше т. нар. „нова олигархия“ именно от тези кадри! Тя, партията-държава всъщност, както бе посочено, сложи ръка най-напред на бившата държавна валута (то друга нямаше), на предприятията, на материалните активи, подели ги между своите кадри и своите протежета. Така се формира новата „капиталистическа“ класа на България!

За нейното утвърждаване и укрепване работеха създадените пак от ДС силови групировки — „застрахователни“ и други сенчести структури ⁴¹. Те блокираха с рекет и насилие повечето опити за създаване на нормален частен бизнес. И когато си свършиха работата, се самоизбиха или ги елиминираха собствените им босове! „Борчетата“ и каратистите бяха заменени от престъпници с „бели якички“! Така „новата“ олигархия утвърди властта си за десетилетия!

Та ето ви още „народопсихологии“ — една на „новата-стара“ партийно-кадесарска олигархия; друга на новите „демократични“ полицейско-следствени и съдебно-прокурорски структури — формирани пак от „нашите кадри“; трета на дирижираните от първата „нови“ политически партии; четвърта на държавната и местна бюрокрация, действаща пак под палката на олигархията; пета — на една обезверена от фалшивата демокрация интелигенция, оттеглила се от политиката; шеста — на основната маса от работещите българи, които сякаш пак „иждивяват“ в държавни обекти и частни фирми, обикновено с минимални средства за живот и ако успеят — заминават за чужбина, давайки храна на демагозите да „хленчат“ за демографската криза; седма — на една безлична маса от неработещи, предимно от „малцинствените мнозинства“, която използва рационално социалните фондове или просто пооткрадва това-онова и преживява; май има и още „народопсихологии“, ама нейсе…!

Постсоциалистическата социално-политическа структура на българското общество и националната ни психология

Обърканата и несигурна ситуация в България след „падането“ на еднопартийната тоталитарна система също формира различни психологически нагласи в българското общество.

Неосъществената лустрация, липсата на подготвени демократични лидери и политически групи с установени демократични традиции не позволиха у нас да се установят истинска политическа демокрация и пазарна система. Напротив, в страната се формираха политически и социални структури, свързани с кадрите на бившата партия-държава и репресивните ѝ органи. На базата на тези структури се оформиха отново различни „народопсихологии“.

Първата, олигархичната „народопсихология“, се основава на убеденото самочувствие за анонимност, безнаказаност, неподсъдност, вечност! Самочувствие, че тя дърпа и ще дърпа конците на управлението и ще контролира всичко в „новата демократична държава“, и ето, че това продължава вече над 35 години и наистина не му се вижда краят?!

Заедно с икономиката и финансите олигархията сложи ръка и върху политиката. Внедри свои хора в новите партии и определя тяхната политика. Всъщност тя се срасна с политическата класа! Намеси се в изборите, обезпечавайки си постоянен контрол върху основните демократични институции — парламента, партиите, правителствата, президентството, съдебната система, следствените и полицейските органи, общините…

Нещо повече, сега от Европа и Америка се връщат нейни издънки, които още от Горбачово време и малко след това заминаха да учат на Запад (тогава други или нямаха право, или нямаха пари да идат там да учат). Кой знае защо нито едно от тези тоталитарни отрочета не замина да учи на Изток, както го правеха създателите им! И ето ги сега, те се връщат, за да поемат като щафета от татковците управлението над търпеливия електорат — масата от будали, призвани да ги обслужват!

За справка виж например настоящия софийски кмет — откровена издънка на вседесъщата ДС — създателката на олигархията! Че как иначе, нали нашата ДС е по-малка сестра на съветския КГБ, а по традиция винаги бивш КГБ офицер е държавен глава на азиатска Русия?! Ние пък, пак по традиция, подражаваме на Империята, каквато и да е тя във времето! Е, каква ще да е психологията на този „нов – стар“ олигархичен елит, народопсихология ли е?! Очевидно не! За жалост масова народопсихология е тази на будалите!

Втората — на полицейско-следствената и съдебно-прокурорската структури. Те също са пропити от олигархични влияния и намеси. И това е може би най-голямата перверзия и трагедия на безкрайния ни „преход“! Защото именно тези структури би трябвало, „служейки на обществото“, да разкриват, преследват и осъждат кражбите, издевателствата, насилията, влиянията на олигархията! Всъщност, както бе посочено, те самите са нейна рожба?! Да я разкриват и преследват ще рече да преследват и себе си. Ами нали първите корифеи на олигархията са и бащите на тези структури! Нали от техните среди излязоха силовите и „застрахователните“ групировки от 90-те години на миналия век? От тези среди излязоха и „Баретата“, и „Галевите братя“, и кой ли не от т. нар. „ъндърграунд“! Те просто си останаха взаимно свързани, с еднаква психология!

Как тогава да се надяват на защитата им обикновените българи, как да вярват в тези уж защитни и съдебни органи, които би трябвало всъщност да осигуряват справедливостта? Престъпните структури рекетират, убиват, отвличат, насилват, а потърпевшите не намират и не намират справедливост! Ами как да я намират, като тези органи очевидно си сътрудничат с престъпния ъндърграунд?!

Наскоро в едно свое предаване от рубриката „Ничия земя“ известната ни журналистка Даниела Тренчева разговаря в затвора с осъден доживот бивш (дали?) член на ъндърграунда ⁴². Най-напред Тренчева сподели, че с мъка е успяла да си уреди разговора. Зер този тип кой знае какви ще ги говори за органите?! И наистина, той откровено разнищи взаимозависимостта и дори сътрудничеството между тях и престъпността! Врял и кипял в „операциите“ на ъндърграунда, събеседникът на Тренчева дори спомена точните тарифи за районните полицейски началници, по които престъпниците си осигурявали спокойствие! Спомена и корените, и „инженерите“ на това сътрудничество — формирането на престъпните групировки от бившите кадри на ДС под вещото ръководство на „емблематичния“ генерал Любен Гоцев и компания!

„Той им беше нещо като ментор“

— посочи интервюираният. Те всяка седмица „се съветваха с него“!

Ето ви пак две „народопсихологии“ — едната на тоталната несправедливост и бруталното насилие, другата на безнадеждността, която просто те тласка към „Терминал 2“! Трагедията сега е не само посоченото срастване на тези „органи на реда и справедливостта с престъпността“, но и фактът, че те, вече като огромна маса, тежат все повече на бюджета, т.е. на нас — будалите! Тези, които не само не получаваме защита и справедливост от тях, но сме принудени и да ги храним и обличаме, и то богато! Всъщност дали пък сме принудени или по инерция от „соца“ ги търпим, и защо, и докога?! Дали не е време да променим тази „народопсихология“? Нали уж сме в демократична и справедлива Европа, джанъм?

Третата — на новата партокрация — на сформираните набързо „нови“ политически партии, „прошнуровани“ и „прономеровани“ пак с кадри на предишната партия-държава и нейните репресивни органи, пак под вещото ръководство на генерал Любен Гоцев и мистичния кръг „Монтерей“. Същите, които формираха „новата“ олигархия. Същите, които създадоха и силовите групировки в началото на т. нар. „преход“! Сега те „създадоха“ и новите партии!

Така, както бе посочено по-горе, олигархията се срасна с „новата“ политическа класа! Депутатите, министрите, областните управители, кметовете, общинските съветници, излъчени от партиите, превърнаха политиката в постоянна доходна професия, в „психология“! За „нула време“ те забогатяха, придобиха по няколко апетитни имота у нас, пък и в райските кътчета на близката и далечна чужбина. Някои от партийните лидери са част от олигархията, другите са нейни изпълнители.

И вече отдавна свикнахме с вечни депутати, скачащи от партия в партия (за справка виж Данчо Ментата и още доста други), с периодични министри, идващи и отиващи си съобразно с актуалните партийни кабинети. Свикнахме с дългогодишни кметове и местни чиновници-дерибеи, с полуфеодалната им психология, които хазяйничат безнаказано в много части на страната, защитени от партиите си, т.е. пак от олигархията! Свикването също е вид народопсихология, пък и тя ни е историческа!

Е, от време на време, когато партокрацията го прекали и нагнети социалното напрежение, избухват демонстрации, но тя — партокрацията де, съумява да внедри и сред демонстрантите свои провокатори. Те или обезсмислят протеста, или предизвикват насилие и палежи, които водят пък до обратно насилие — полицейско, и протестът е компрометиран!

Такъв бе масовият протест през 2020 г., който скоро бе оглавен от двама млади лидери, май с харвардско образование, дали?! Защото единият показа не особено добро познаване на майчиния си език, другият пък май беше свързан с измами на партньори и инвеститори в Дания и Великобритания…? Въпреки това първият стана министър-председател, а вторият — финансов министър! Първият безочливо излъга за чуждото си гражданство, вторият безпардонно потули далаверите си! Първият веднага заплете още повече проблема ни с т. нар. „Република Македония“, непознавайки изобщо този проблем. Вторият усложни и без това сложното положение на финансовата ни система. Така или иначе, но много от протестиращите им повярваха и така се формира партията „Продължаваме промяната“.

Оказа се обаче, че не става дума за „промяна“, а за „подмяна“! Подмяна на вече оялите се и поостарели производни на олигархията и ъндърграунда със завърналите се от „учение“ на Запад (не в Русия, защо ли) млади отрочета на същите тези структури! Едно от тях пък, както бе посочено, стана и кмет на столицата, именно като отроче на кадър от ДС! Ето ви я „промяната“! Каква да им е психологията на отрочетата, освен тази на създателите им?!

Ето ви я и „народопсихологията“ на партокрацията като цяло, без разлика на наименованията на т. нар. партии! На коя да вярва средностатистическият български гражданин, за коя да гласува? Защото той вече е разбрал истинската им същност — на слуги на олигархията. Обръгнал е на обещанията им. Нагледал се е на наглото им самообогатяване и откровена корупция…! И той демонстрира своята неприязън към тях пасивно — като не гласува. Лошото е, че това не е изход от ситуацията! Геле знае, че „не е така“, ама пък не знае как трябва да е! Това ли ни е текущата „народопсихология“, джанъм?! Дали следващите ни поколения ще я променят някак, или е атавистично заложена и в тях?!

Четвъртата „народопсихология“ — на прогресивно нарастващата държавна и местна бюрокрация, излъчена от електората на т. нар. партии, по традиция предимно на бюрократичен, роднински, приятелски, любовен и т.н. принципи! Така всеки некадърен за сериозна професия и творческа дейност хайлазин може да уреди лесно живота си, че и бъдещето на родата си, без особено да се напряга. Достатъчно е да се снабди с някаква дипломка — било чрез „уреждане“ на изпити, било по-напряко — с „купуването ѝ“, всеки средностатистически иждивенец може да се нареди на държавна или общинска служба, използвайки връзки с някой чичо, вуйчо, авер, любовник… от горната трета категория!

И тъкмо когато пиша за това, чувам как представители на Международния валутен фонд, дошли да ни видят дереджето, препоръчват да свием заплатите на държавната администрация, макар че според мен е добре да свием, и то доста, самата администрация! Защото тя — администрацията ни, има точно по закона на Паркинсон табиета да се раздува постоянно почти в геометрична прогресия! Ами тъй де, келепир има в тази административна работа, джанъм, или поне летаргична сигурност!

Още един пример в този смисъл — прекалено раздутата следствено-полицейска система, където над 70% са чиновниците на бюро за сметка на опериращите на улицата! Но това не пречи заплатите на всички да се увеличават солидно периодически! Ето ви я „народопсихологията“ на правнуците на Бай Ганя — психология на келепира и нагожденството, но и на самочувствието на „стожери“ на държавата! При тях простосмъртният българин отива като на поклонение, с някой друг лев за рушветче!

Ето ги трите последни категории, обслужващи първата — олигархията. Трагедията е, че те са повече от 1/3 от българското общество! Но именно те са гласуващите. Те определят „статуквото“ — перверзното статукво на постсоциалистическата ни действителност. В някакъв смисъл определят настоящата ни народопсихология!

Петата „народопсихология“ е на останалата част от обществото, т.е. на „електората“, както напоследък е прието да се нарича простолюдието в най-общия му смисъл. И тук обаче има диференциация — една част от електората са клакьорите и обикновените привърженици на партиите. Те именно, наред с бюрокрацията, по правило са гласуващите. В останалото време се стремят да ги забележат босовете на партията и евентуално да влязат в четвъртата категория, сохрани Господи раби твои!

Останалите маси от електората, обръгнали на лъжите и манипулациите на олигархично-партийната върхушка в десетилетията на т. нар. „преход“, стават все по-индиферентни към перверзната ѝ политика. Те схващат, че ги баламосват и манипулират, и „протестират“, като не гласуват. Това обаче отново и отново ни върти в омагьосан кръг, от който вече повече от 30 години няма изход?! Така тази част от електората, т.е. от нацията ни, се топи! И в духа на мрачния хумор възниква въпросът: кой след не много време ще изхранва нарастващите групи на горепосочените „народопсихологии“ на олигарси, партократи, бюрократи, пишман полицаи, следователи, магистрати, откровени бандити, обикновени търтеи-нагожденци, „малцинствените мнозинства“…?!

Та така, още с първите стъпки на т. нар. ни „преход“ се оформи една постоянна политическа върхушка, уж от различни партии, а всъщност приличаща на октопод — различни пипала (партиите) с едно тяло — олигархията! Понятията „депутат“, „министър“, „кмет“, „областен управител“, „общински съветник“ станаха синоним на постоянни професии. Всеки хитрец, неспособен за истинска професия, основана на талант и знания, на къртовски труд, превръща политиката в доходна професия и се стреми да остане в нея, като се присламчи към т. нар. „партии“, лакейничейки пред скритата уж олигархия.

Интелигентните, можещите, моралните, нормалните българи се оттеглиха! Ето ви една „истинска народопсихология“! Психология на обслужващия олигархията политик и бюрократ! Можем ли обаче да я припишем на целия ни народ? Явно не — т.е. пак нямаме обща народопсихология. Гореописаната „народопсихология“ е на онази част от съвременното ни общество, която още гласува в честите ни избори. Онези по-малко от 30% чиновници, сервилни партийни членове и просто клакьори на фалшивите партии, които гласуват за шефовете си. Те са наясно, че в „демократичните избори“ всъщност избират все едни и същи депутати, министри, президенти, кметове, съветници. Уж от различни партийни листи, а всъщност от една предварително скалъпена маса от послушни чиновници, роднини, близки и клакьори на уж различни партийни лидери, а всъщност слуги на задкулисната олигархия! Това е останалата след 30 години „демокрация“ гласуваща част от българите.

Останалите — повече от 60%, просто не гласуват, защото отдавна са проумели играта на олигархията и не виждат смисъл „да се абят“! Поредните „демократично избрани“ държавни ръководители уж лелеят за европейските демократични ценности, уж с всички сили се стремят към Шенген и Еврозоната, пък правят всичко възможно това да не стане! Ами как — в Еврозоната финансовата ни система, банките, ще бъдат под стриктния контрол на ЕЦБ (Европейската централна банка) и ЕСП (Европейската сметна палата). Тогава как ще могат безконтролно да източват и „фалират“ банки, как безмерно ще могат да крадат?!

И бродят „възрожденски“ и други викачи и „анализатори“, които бранят „независимостта на българския лев“! Че къде му е „независимостта“ на левчето, джанъм, като е във валутен борд, който пък е съобразен с еврото? Търгуваме ли с левчето на световните пазари? Има ли то — левчето де, някаква роля в световните финансови отношения? Не и не, но как да се оставим да ни контролират, как ще крадем безмерно?!

Само че националните крадци не крадат левчета, а „евра“ и „долари“ и вкарват все повече икономиката ни в тотална зависимост от себе си! И с всички сили ни убеждават, че тя „просперира“!

Ето ви — две народопсихологии:

• една на крадците, установили се начело на управлението;
• втора — на окрадените, които съзнават, знаят че ги крадат, ама „кютат“ някак си! Е, и „протестират“ де — като не гласуват.

Крадците пък управляват полулегитимно — с по-малко от 30% от гласовете на избирателите, но какво ги бърка?! Те просто са си изградили в тези три десетилетия психология на „управляващи“ — перманентно! Че защо не? Нали в голямата си част са наследници на вечните тоталитарни комунистически управители, на техния манталитет?! Ами орисани са да управляват вечно! Установена психология ли е това? Да, но дали е и „народо“? Не, не и не!

Има обаче и една шеста „народопсихология“ у нас — на едно, както го наричам, „малцинствено мнозинство“. Защото то прогресивно нараства, за разлика от „класическата“ българска нация, в последните три десетилетия.

Някога османлиите нарекли завладените от тях балкански земи „Румели бейлик“, демек „Ромейски“, а населението му — „рум миллет“. Впоследствие през вековете тук се заселва и разселва нашироко друг един миллет — циганският. Впрочем в свои изследвания големият познавач на Българското възраждане Николай Генчев посочва, че през XV век, след като завладяват Балканите, османлиите заселват в Тракия и Родопската област юруци номади от Анадола.

„След тях — пише Генчев, — дойдоха циганите!“ ⁴³

Днес деликатно ги наричаме „роми“, ще рече „ром миллет“. Този миллет обаче през всичките тези векове съхранява ревниво табиетите си, манталитета си, психологията си и трудно се интегрира в обществата, сред които живее. И ако в други европейски държави — по на запад от нас, където законите се спазват, те все пак са принудени поне привидно да се адаптират към общоприетите правила, у нас, където „законо е врата у поле“, те са в стихията си! Единственото, което ги е „интегрирало“ с българите, е че заедно заобикалят „законо“!

Иначе те си живеят по свои закони, по своя народопсихология, която не се покрива с българската. Известен, макар и слабо познат за другите, е прословутият ромски съд, т. нар. „Мешере“ („Романе мешеряле“ — Съд на старейшините) ⁴⁴. Смята се, че Мешерето съществува от векове. То явно е законът на циганите. И, както казват, „българите не се страхуват от съда, но циганите се страхуват от Мешерето…“, а иначе — както българите, и те не се страхуват от българските закони и съд!

Основните им дейности са свързани с масова просия, джебчийство, временни трудови дейности, дори платено кръводаряване… Ето един пресен пример от Мадрид в „Труд news“ от 22 декември 2025 г. — статия с подзаглавие „130 нашенски и румънски джебчийки тормозят испанската столица“ ⁴⁵. Дописникът съобщава, че в социалните мрежи са показани:

„…снимките на 130 крадливи циганки на възраст от 15-годишни до лелки на пенсионна възраст. Над 90 процента от тях са от България и Румъния…“

Амчи как, нали и те са гражданки на ЕС и съвсем законно шетат из Съюза! И това е „народопсихология“, битуваща у нас и то все по-масова, но как да я определим като българска?! Макар че, формално погледнато, циганите са и пълноправни български граждани!

Във връзка с горепосоченото „малцинствено мнозинство“ трябва да се посочи едно друго подобно (или може би две), макар и много по-адаптирано към българската действителност?! Става дума за българските турци, както и за българомохамеданите. Споменаваме ги заедно най-малко защото са свързани религиозно чрез Исляма (друг е въпросът как той е наложен на последните)! Свързва ги и бруталното посегателство върху религиозните им чувства и душевност през 70-те и 80-те години на миналия век от комунистическата тоталитарна власт. Всеки се сеща, че става дума за прокламирания тогава от тази власт „възродителен процес“!

Кой внуши на правешкия диктатор идеята за смяна на имената на помаците в първата половина на 70-те и на турците през втората половина на 80-те години на миналия век? За помаците „внушителите“ вероятно са били нашенски идеолози и пишман историци.

От една страна, причините явно са в изчерпаната вече комунистическа идеология. Вече е очевидно за българите, че тя е била само камуфлаж, за да могат да се обогатят и превърнат във вечна властваща каста групата селяндуро-комунисти и откровени негодници под егидата на Съветската метрополия. Вече три десетилетия те заливат с идейните постулати на марксизма-ленинизма цялото общество от детската градина до напреднала възраст с обещания, че го водят към „светлото комунистическо бъдеще“! Към средата на 70-те години на ХХ век обаче идеологията вече не върши работа и „баламите“ българи вече са наясно с това.

От друга страна, самата социалистическа икономика явно навлиза в нарастваща стагнация и безнадеждно изостава от капиталистическата икономика и технологии. С нарасналите възможности за разпространение на информацията в света този факт също става известен в затворения „социалистически лагер“ (те — лагерите, обикновено са затвори) и в частност в НРБ, въпреки неистовите напъни за заглушаване. В тази ситуация своевременно е необходимо за партията-държава да отклони вниманието на българите, особено след унгарския и чешкия пример, от реалната действителност в този момент! Народопсихологията очевидно върви към нарастваща критичност и опасно недоволство!

Явно външният идейно-политически враг — империализмът, е недостатъчен и трябва да се намери нов?! И „внушителите – лакеи“ на системата измислят вътрешен „проблем“ — помаците! Чрез Исляма те „сигурно“ ще гравитират към Турция, а тя е враг — член на империалистическия блок НАТО! Значи трябва да се върнат в лоното на „социализъма“, Боже, как ще зарадват правешкия „бащица“, а той ще ги възнагради!

Как да го направим? Ами като им сменим имената на „скапаните“ помаци — какво ще направят?! Само примитивни мозъци на лакеи могат да мислят, че една, макар и наложена религия, морал и манталитет, но утвърдени вече в продължение на три века в десетки поколения, могат да бъдат изтрити с един замах, само като се сменят имената на хората! Не ги интересува, че посягат на душевността, на морала, на психиката, на живота в крайна сметка на тези чудесни хора.

Те знаят, че пра-прадедите им са преживяли трагедията на едно жестоко духовно посегателство на Агарянската империя, но не знаят, че сега отново ще го преживеят! Че ще им налагат от раз да станат други хора! Те не знаят, че болшевишкият манталитет на наследниците на кръвожадните главорези Ленин, Дзержински, Сталин, Берия е убеден, че с тотален терор могат да променят живота и психологията на народи и нации! И нашите наследници на болшевишките терористи извършват насилието! Разбиват съдбите на десетки хиляди хора!

Пишещият тези редове познава добре тези чудесни хора, защото като войник на границата в Родопа планина успя да ги опознае с тяхната доброта, душевност и гостоприемство, с тяхната деликатна българщина ако щете! За каква народопсихология след това брутално посегателство говорим тогава?!

Тези срамни актове на тоталитарната държава в края на съществуването ѝ комунистическите властници и техните послушни глашатаи от рода на Георги Янков и други подобни обясняваха като възстановяване на „историческата справедливост“! Защото, видите ли, по време на османското владичество и особено през XVII век десетки хиляди българи били насилствено ислямизирани. Затова сега те трябвало да се върнат към своите български корени. В този смисъл идеолозите и глашатаите на партията-държава поставиха под един знаменател както българомохамеданите, така и етническите турци, които в големи райони на страната бяха основно население, много по-значително от помаците! Така едно действително историческо насилие, извършено жестоко от османлиите през XVII век, беше последвано от ново жестоко насилие в края на ХХ век!

През втората половина на 80-те години, когато крахът на социалистическата система, на идеологията и икономиката ѝ стигна своя апогей и в СССР новият комунистически „Бог“ — Горбачов, започна да я „перестройва“, нашият „бащица“ рече, че ние пак „ще се снишим“ докато мине бурята, ще се съгласим привидно с „перестройката“, пък после „преоблякъл се Илия, погледнал се — пак в тия“!

Но Горбачовата „перестройка“ отново раздвижи българите. Надеждите им, че системата може да се промени, извикаха известно недоволство и роптания. И те се проявиха с Русенския проблем — румънските химически заводи, които тровеха чудесния дунавски град Русе през втората половина на 80-те години. Трябваше на всяка цена да се намери нов проблем-отдушник на напрежението, за да се спаси системата!

Този път за изкупителна жертва бяха избрани българските турци! И отново излязоха на преден план онези „внушители“ от 70-те години, които отровиха живота на помаците. Сега те измислиха, че в страната няма етнически турци, а само ислямизирани българи — точно като онези, чиито имена сменяха преди едно десетилетие! Организираха шумни демонстрации пред турското посолство, открито насилие, стремяха се да настроят българите срещу турците, които готвели едва ли не кланета!

Насилието на милицията и армията действително предизвика отделни терористични акции, които бяха повод за изостряне на напрежението. Така примитивното мислене на тези негодници отново доведе до трагедии на стотици хиляди хора, подложени на репресии, принудени да се изселват от страната! Компрометираха България в очите на световната общност и оставиха на страната и народа ни един болезнен проблем за дълго! Защото една насилствена смяна на имената не решава нищо. Тя не може да върне последиците от другата насилствена промяна преди повече от три века, защото независимо от насилието през тези векове се е утвърдила у българомохамеданите ислямската религиозност и морал.

Турците пък изобщо не приеха преименуването, макар че тези от тях, които останаха след „голямото преселение“, привидно се примириха с новите си имена! Смяната на името не може да върне механично нещата с ново насилие! Не може да промени с един замах утвърдена в продължение на векове психология.

Знам това, защото започнах даскалската си професия в Делиормана и Южна Добруджа. В дуловската гимназия имах колеги и приятели турци. По-късно, когато почна „голямото преселение“, срещнах мой бивш ученик, вече асистент в тогавашното ВМЕИ — Орхан. С него бяха две жени — майка му и баба му.

„Кажи им бе, учителю — каза ми тогава Орхан. — Изселват се в Турция, където нямаме нито роднини, нито близки. Но какво да правят, вкарали ги в Дулово в обора с кравите на ТКЗС-то! Три дена ги държали там, за да си сменят имената. След няколко дена 80-годишният ми дядо починал. Толкова ли беше важно дали ще умре като Хасан или като Иван, кажи, учителю?“

Какво можех да кажа, мълчах. Впрочем Орхан беше женен за българка. Имаха три дечица с български имена, не помня какви. Помня само, че Орхан, на когото така и не научих „българското име“, ми казваше:

„Ето, децата се раждат с български имена и стават българи. Но защо трябваше да се насилват възрастните хора?!“

Не знаех! Обясних си го после: ами просто „бащицата“ Тошо и компания отклоняваха вниманието от очевидно рухващата си власт и назряващото недоволство срещу нея с разпалване на някакъв закъснял национализъм за сметка на издевателствата срещу турците! Инспирираха масови „народни“ шествия в подкрепа на „възродителния процес“! По-старите съвременници помнят един белоглав екзалтиран партиен дръвник, който предвождаше шествието. Ученото ни общество пък вероятно също помни едни пишман историци и политолози ала Георги Янков, които отново „научно доказваха“ правилността на партийната линия, тъй като всъщност в България нямало етнически турци, а само и единствено насилствено потурчени българи, хеле пък тези в Североизточна България — в Делиормана и Добруджа.

Авторът на това писание обаче, както бе посочено, започна даскалската си епопея именно тук и много добре си спомня, че е ходил в големи села, почти изцяло населени с кримски турци, татари и черкези, заселвани тук целенасочено от Империята-Освободителка на мястото на също целенасоченото от Нея преселване на стотици хиляди българи от Източна и Северна България в Бесарабия, Тараклия, Приднестровието…! За справка виж студията на Георги Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“ от 1861 г. ⁴⁶

„Възродителният“ насилствен акт на партията-държава от втората половина на 80-те години на ХХ век само роди ново противостояние в нашето многострадално общество! И непосредствено след фамозния преврат на 10 ноември 1989 година започнаха демонстрации за връщане на имената, които едва не доведоха до етническа гражданска война! ДС-агентът „Сава“ — демек Ахмед Доган пък, създаде истинска етническа партия в разрез с Конституцията и като ловък демагог и политик, какъвто се оказа, стана неизбежен и често решаващ фактор в политиката на България! Къде е тук „общата народопсихология“?!

Общо взето това са българските „народопсихологии“, наследени от историята ни и в най-голяма степен от „великата епоха на соца“. Всъщност ако продължим да фрагментираме в социално и народокултурно направление, неминуемо ще извлечем още и още специфични наши и не съвсем наши „народопсихологии“…

Ще попаднем например и на „чалга психологията“, твърде масова в постсоциалистическата епоха. Дали и тя не се превръща в „народопсихология“?! Защото е един от факторите на опростачването на значителна част от младото ни поколение, което освен в мутренския бабаитлък, видя и в „чалга-звездите“ примери за подражание!

Защо се чудим тогава откъде се взеха „локалите“, откъде иде насилието между ученици, че и между деца?! Ами оттам — от мутренско-чалгаджийския манталитет в много семейства, в дискотеки и къде ли не. В училището авторитетът на учителите е сведен до минимум. Учениците могат да правят едва ли не каквото си поискат, защото „чалга-тати“ и „чалга-мама“ им казват, че даскалът не чини и няма кво да го слушат! Ами че собствената ми дъщеря, учителка в една софийска гимназия, като направила забележка на един майчин син, той ѝ отговорил: „Я си е….., ма“! Ето ти я психологията на сегашния средностатистически ученик — е, не на всички, слава Богу!

Ще трябва да отчетем и двувековните „филства“ и „фобства“ като част от народопсихологията ни. От една страна — непреодолимото, стигащо до мазохизъм „русофилство“, от друга — отчайващите подражания на всичко, що иде от Запада.

Първото наричам мазохистично, защото Великата азиатска империя от Североизток ни е донесла, и то без да иска, едно добро нещо — свободата, и доста повече лоши неща:

• и брутална намеса във вътрешните работи на младата ни държава;
• и опитите за диктат във външната ни политика;
• и насъскването на ревнивите ни съседи за войни срещу нас;
• и натрапването на „македонизма“ чрез Протокола на т. нар. Коминтерн, където се споменават „добруджанска“, „мизийска“, „тракийска“, „македонска“, но не и българска нация;
• и в крайна сметка безпардонното натрапване на своя болшевишко-азиатски режим за половин век!

Тогава новите съветски граждани и бъдещи „български държавници“ Васил Коларов и Жоро Тарабата, пардон — „вождът и учителят на българския народ“ Георги Димитров, послушно приемат тези коминтерновски „нации“? По-късно пак те, като държавни глави на НРБ, едва не харизаха на балканския сатрап Тито Пиринска Македония, че и цяла България!

Но и досега предимно белоглави носталгици, но и заблудени по-млади пишман „националисти“, къде от мъка по системата, която им е давала привилегии, било от незнание, било просто за пари, пледират неистово за Русия, каквато и да е тя — царска, болшевишка, путинска… Но има една видима девалвация в русофилството днес: някога на Драган Цанков и подобните му следосвобожденски върли русофили им викали „рубладжии“, на сегашните казват „копейкини“?! Как да обясним тази „народопсихология“, която отново се мъчи да ни върне към деспотичните империи на Азия?! Пък и нали самият откровен рубладжия Цанков е изрекъл клетвата „не ви ща ни меда, ни жилото“, визирайки „Освободителката“! Но все пак русофилската психология се оказва жилава и непреодолима!

Прозападното подражателство пък, обяснявано като стремеж към демократичните европейски ценности, в неистовите си усилия да докаже европейската си праволинейност често пренебрегва изконните ни национални традиции и интереси. А Европейският съюз се базира на принципа на субсидиарността, който гарантира баланса между единните закони и цели на Съюза и държавния и националния интерес на държавите членки! Някога, в началото на европейската интеграция, самият Шарл дьо Гол наричаше Общността „Общност на нациите“. И така ще бъде още доста време, защото Европа е особен континент в хилядолетното си историческо развитие, за разлика от общо взето монолитните източни империи, обединяващи през хилядолетията десетки и стотици народи под скиптъра на „богоподобни“ самодържавни владетели.

„Самодържавие“ впрочем неслучайно е руско понятие, запомнете, защото това е тоталната, постоянната народопсихология в Империята! Неотдавна в интервю професорът от Харковския университет Михаил Станчев, отговаряйки на въпроса защо повечето от руснаците подкрепят Путин, каза:

„Ами да, 75% от руснаците подкрепят Путин, останалите просто пият по-малко!“ ⁴⁷

Тук пиянството може да се тълкува в два смисъла — веднъж в буквалния, втори път в психологическия: вековното пиянство на поданика на „Батюшка царь“, на Императора, на Великия Сталин и разбира се, на Путин — азиатско-имперска народопсихология, какво да се прави!

Европа пък още в Древността се формира като хетерогенна цивилизация. Цивилизация от различни народи, държави, нации, дори религии, които са в постоянни сблъсъци и войни помежду си! Всъщност началото на това специфично развитие на Европа поставят независимите полиси (градове държави) в Антична Гърция. Чак до завоеванието им от Рим те остават такива — свободни, конкуриращи се, воюващи за собствените си икономически и търговски интереси самостоятелни градски центрове.

Самите географски и природни условия в земите, които населяват, предполагат тази самостоятелност и конкуренция. Това не са условията в долините на големите реки, където се развиват по-ранните цивилизации на Месопотамия, Египет, Индия, Китай. Там организацията на напояваното земеделие, основано на огромни иригационни системи, неминуемо налага силен стопански, а оттам и политически централизъм. Така се формират източните деспотични империи начело с обожествявани владетели и огромна имперска бюрокрация.

Народите — поданици на тези империи пък нямат никакво отношение към управлението и са безгласни изпълнители на имперската воля. Те са призвани безропотно да работят за развитието и величието на Империята под контрола на имперската бюрокрация! Те не формират национални народопсихологии, а имперски! И този манталитет и народопсихология остават през хилядолетията до нашето време. Русия в частност, още като Московско царство, се развива под мощното влияние на този азиатски централизъм именно като Самодържавна империя и си остава такава и днес, което е очевидно!

Напротив, древните гърци населяват предимно планински земи, където водата е оскъдна и няма големи пълноводни реки, където те да развият интензивно земеделие. За сметка на това гърците са заобиколени от морета и заливи. Именно това ги насочва много повече към морска търговия и занаяти. Така те влизат решително в моретата и в остра конкуренция с финикийците, пък и помежду си, осъществяват интензивна търговия във всички съседни морета.

И ако е имало „Троянска война“, тя ще да е била не толкова за откраднатата хубавица Елена, колкото за контрол над основните морски търговски пътища между Егейско и Черно море. Защото откритата от Хайнрих Шлиман Троя се намира точно на входа на Хелеспонта — сиреч на протока Дарданели! Та ако търсим тогавашните „народопсихологии“ в източните империи и в гръцките полиси, то в първите психологията ще да е била на безропотни поданици, доминирани от имперската бюрокрация, докато гръцката психология е била на свободни собственици — търговци, занаятчии, роботърговци ако щете.

Източните империи си остават централизирани и деспотични чак до нашето съвремие, независимо че променят имената си. Именно в някои от тях се осъществява и комунистическата тоталитарна система, основана пак на краен държавен и стопански централизъм. Там, използвайки хилядолетните деспотични традиции, Лениновият прагматичен, не Марксовият идеен социализъм намира благоприятна почва за трайно съществуване като абсолютна еднопартийна тоталитарна, а и авторитарна диктатура! Защото там народопсихологията на подчинението, на поданството на масата е налагана с хилядолетия.

Затова и осъщественият като тоталитарна държавно-политическа и стопанска система Комунизъм е азиатски и само азиатски! Самата народопсихология на поколенията в източните деспотични империи го предполага. Той просто възпроизвежда хилядолетния деспотизъм с тоталния контрол на държавната бюрокрация, с потискането на всякакви отделни народностни специфики, с неизбежните масови репресии, с политическата полиция, с повсеместното доносничество, с авторитаризма на вождовете, с култа към тях, продължил обожествяването на императорите. Както пише Арнълд Тойнби:

„Владимир Улянов – Ленин не промени нищо особено с революцията си. Той просто върна империята към традиционния ѝ абсолютен деспотизъм.“ ⁴⁸

В други, предимно мюсюлмански държави на Изтока пък се налага религиозно-деспотичен централизъм. Самата ислямска доктрина внушава, че духовният баща на правоверните — Халифът, е и абсолютният политически владетел! Е, в една напреднала фаза на деспотичните мюсюлмански източни империи военнополитическият водач излиза от религиозната традиция на ранния Халифат и става „Султан“ или „Хан“, но и тогава продължава да бъде „свещеният лидер — баща на правоверните“. Така отново и отново се утвърждава хилядолетният източен „цезаропапизъм“, противоположен на западния „папоцезаризъм“!

И всъщност няма разлика между традиционния „цезаропапизъм“ и болшевишкия, маоисткия, кимченунския, аятолахския абсолютен култ към лидера?! Той също е Бог — всезнаещ, непогрешим, велик, всевластен…! Ето я източната народопсихология на деспотизма, на абсолютния контрол, обезпечен с тотален терор, с пълното подчинение, с безсловесността и безмисловността на простолюдието, на безропотните поданици!

В плуралистична Европа, където индивидуализмът традиционно е в основата на човешките отношения, а личната стопанска и обществена мотивация са традиционни, това няма как да стане и не стана. Напротив, формираните с Генералната трансформация през XIII–XVII век национални европейски държави, в стремежа си към бърза индустриализация и овладяване на световните пазари, разширяват конкуренцията помежду си вече и в световните пространства, в борба за световните ресурси и пазари. Така се осъществява колонизацията на огромна част от земната суша именно от малки европейски национални държави, но с огромни амбиции. И в конкуренцията на тези амбиции се коренят причините за колониалните войни, а и за двете световни войни!

В този смисъл европейските държави и владения още от Средновековието са в постоянни сблъсъци и локални войни — за земи, за ресурси, за търговски пътища… Няма друг от населените континенти, в който да са се водили толкова войни, колкото в най-малкия — в Европа. В двете световни войни на ХХ век основна роля имат именно европейските държави, а в по-старите исторически книги Първата световна война е определяна като „Европейската война“.

Установеният вековен личен, национален и държавен индивидуализъм и индивидуална мотивация, индивидуалистичната психология на европейците, не позволи и установяването на тоталитарни комунистически държави от болшевишки тип. Самите европейски комунистически партии, стимулирани и открито финансирани от СССР, постепенно загубиха влиянието си през втората половина на ХХ век и дейността им заглъхна, особено когато видяха и проумяха жестоката действителност на болшевишкия лагерен комунизъм! В няколкото източноевропейски държави той просто беше брутално наложен, когато западните съюзници на Сталин му харизаха Източна Европа след Втората световна война.

Но и там, въпреки половинвековното болшевишко господство и тоталитарната репресия, не се наложи народопсихологията на поданството, типична за азиатските империи. Източноевропейците, дори ние, запазихме повече или по-малко европейските индивидуалистични традиции в психологията си!

При нас обаче рецидивите на „соца“ останаха и в постсоциалистическите десетилетия. Останаха в носталгията към системата у тези, които бяха свързани с нея идейно или служебно. Останаха в новите институции, където се инфилтрираха кадри на бившата система. Останаха чрез неумиращото мазохистично русофилство. Останаха и в някои методи на управлението. Останаха всъщност в „народопсихологията“ на части от съвременното ни общество…

И те се проявяват непрекъснато в десетилетията на т. нар. „преход“ и в антиевропейски и антинатовски изяви, и в публични изказвания на партийни лидери и дори на държавници в полза на Путинова Русия, и в демонстрациите против влизането ни в Еврозоната…

Ами ето един красноречив пример от върховете на политиката ни. При встъпването в първия си вицепрезидентски мандат фамозната ни вицепрезидентка дори не се наведе към ръката на патриарха Дядо Неофит. Когато дойде руският поп, тя рухна в краката му и зацелува двете му ръце! Попът пък грубо наруга България! Какво ли щеше да направи дамата, ако беше дошъл самият сатрап Путин?! Ето пак пример на психология, но тя в този случай има и възпитателно значение, защото е демонстрирана от висш представител на държавна институция!

Приобщаването на България към ЕС и мястото ни в Съюза от гледна точка на народопсихологията ни

Едва след световните войни, в които почти няма неразрушена и неразорена европейска държава, европейците сякаш най-после поумняват и тръгват към консенсус, към преговори, към разбирателство, към сътрудничество, към интеграция в крайна сметка!

Така още в началото на 50-те години на миналия век, със създаването на ЕОВС, се слага началото на икономическата интеграция между многовековните врагове Франция, ФРГ, Италия, заедно с Бенелюкс — Белгия, Нидерландия, Люксембург. Големи ентусиасти — инициатори и идеолози на европейската интеграция като Жан Моне и Робер Шуман, и големи лидери като Шарл дьо Гол, Конрад Аденауер и Алчиде де Гаспери основават Европейската общност, за да се превърне тя след 40 години в Европейски съюз — най-великото постижение на Европейската Християнска цивилизация!

Нациите и държавите обаче не могат лесно да игнорират вековните си национални традиции, а и не трябва. Единството им може да укрепва и да се развива именно като Общност на национални държави. Вече явно е изградена общоевропейска психология, особено у старите държави членки. В същото време обаче принципът на субсидиарността дава възможност да се съхрани националното и културното многообразие на Съюза, което е и голямото му богатство. То го отличава от деспотичните империи на Изтока, където различните народи са повече или по-малко обезличени като отделни народности, религии и култури за сметка на господстващите в имперското управление.

Затова и българската нация и държава трябва да отстоява своя език, култура, национални традиции, национална психология ако щете, които са хилядолетни. И сигурно не е случайно, че България по историческото си право първа внесе в езиковото разнообразие на ЕС кирилския език и писменост! Затова ние трябва да показваме, да изтъкваме своите хилядолетни национални достойнства и постижения, за да сме равностойни в този Съюз на национални държави!

Същевременно обаче трябва да помним, че ние сме една от първите европейски християнски държави. Че ние сме положили основите на книжовната и духовната култура на славянството — една от трите основни съставни части на Европейската Християнска цивилизация! Да помним и знаем: „европейци сме байо Либенеее, европейци“, още откакто сме се формирали като народ и държава, но сме и българи!

Разбира се, не става дума за бичия опортюнизъм на унгарския лидер Орбан, който почти е „брекзитирал“ Унгария с русофилските си забежки. Да им се чуди човек на маджарите! Те са изпитали доста повече злини от азиатската империя, отколкото ние. Още по време на унгарското въстание през 1848 г., когато казаците на цар Николай I — „жандармът на Европа“, изколват хиляди въстаници; после през 1918–1919 г. отново загиват хиляди хора, когато болшевишки елементи начело с Бела Кун опитват по внушение на Ленин да правят съветска република; после — през есента на 1944 година, когато след превземането на Будапеща съветските „освободители“ само тук, в столицата, изнасилват близо 50 000 жени и момичета, а Сталин казва, че момчетата просто се „позабавлявали“; после през 1956 г., когато отново съветски войски избиват хиляди унгарски въстаници, борещи се за демокрация, и подлагат на тежки репресии унгарската интелигенция… Да не би пък точно тези вековни спомени да ги карат да се въздържат да дразнят сега „руската мечка“, за да не ги нагази за пореден път — знае ли човек? Но това са си унгарски народопсихологически особености.

Ние обаче, без да излизаме от основните принципи и закони на ЕС, сме длъжни да имаме собствено мнение в смисъла на субсидиарността, когато става дума за нашите интереси! Да не приемаме безкритично решенията на европейските институции и временни лидери! За да правим това, е необходимо най-после да завършим безкрайния си „преход“ към истинска европейска демокрация, да осъществим истинска промяна. Не да вегетираме в постболшевишката олигархично-корупционна действителност, създадена от бившата партия-държава и ДС, в атавистичната русофилско-болшевишка носталгия!

Но как да стане тази промяна, след като обиграните наследници на рутинираната бивша партия-държава и репресивните ѝ органи формираха умело за три десетилетия „новата олигархия“, т. нар. „държава в сянка“! Сега тя задкулисно дирижира политиката и икономиката на страната. Тя дърпа конците на официалните държавни кукли в основните управленски институции — парламент, правителства, президентство, областни и общински управления…

Как да стане промяната?! Как, когато явно „сенчестата държава-олигархия“ определя и официалните институции, и хората, които ги олицетворяват?! Как в тези институции да бъдат избрани, да влязат читави, умни, знаещи, честни, безкористни личности? Как, когато дори да влязат, сенчестите ще ги корумпират или просто ще ги елиминират!

Е, в началото на демокрацията в парламента наистина влязоха доста такива истински личности като Йордан Радичков, Валери Петров, Нешка Робева, Георги Мишев, Стефан Продев, Васил Михайлов, Кирил Маричков и Тодор Колев даже… Скоро обаче напуснаха „лоното“ на законотворчеството, омерзени от просташкия меркантилизъм и безскрупулност на „колегите“ си партийни депутати. Радичков дори едва ли не е насилван да седи в парламента като „лице на демокрацията“!

„БСП го подлъга в Народното събрание, СДС не го пусна да излезе“ ⁴⁹

— пише в анализите си Росен Тахов!

И ето ти тебе, след 30 и кусур години „преход“ отново „Промяна“! На хората им писна от корупцията, наглостта, безочието на управляващата върхушка — слуга на олигархията, и излязоха на улиците. И сякаш от нищото се появиха, „пръкнаха се“ едни нови лидери, дошли май от „Харвард“! Но кои отидоха да учат или да перат някогашните държавни пари на Запад в края на „соца“ и малко след това? Ами дечицата, издънките на същата онази управляваща и репресивна, вседесъща партийно-кадесарска „класа“ от „соца“, произлизаща уж от „работническата класа“!

Използвайки вълната на недоволството, те се самообявиха за лидери, лъжейки даже за гражданството си, подкрепени от един президент с вдигнат юмрук като партизански командир! Е, вярно, че малко по-късно той ще ги нарече „шарлатани“, когато лъсна истинският им облик, но в началото този юмрук ги утвърди! И те се развихриха под името „Продължаваме промяната“. И много точно се определиха, защото се оказа, че продължават онази фалшива промяна от 1989 г., когато техните бащи и дядовци яхнаха онази „промяна“ тогава! Яхнаха я и преобразуваха партийно-държавната олигархия в уж „нова“, скрита олигархия, която всички всъщност знаем, но търпим! И закономерно „променящите“ тихомълком се приобщиха към нея, „изшарлатанстваха“. Приобщиха и част от 30-те процента „гласуващи“ с тяхната „народопсихология“ за присламчване към бюрокрацията — сега чрез новата партия!

„Продължаващите промяната“ продължиха да се променят. Уж щяха да „изкореняват“ престъпното управление на Бойко Борисов и даже показно го арестуваха, пък малко след това направиха правителствена коалиция с него?! Уж щяха да правят промени в съдебната и административната система, пък те си останаха същите, даже с дълго просрочена легитимност — и Висшият съдебен съвет, и сякаш вечният „изпълняващ длъжността главен прокурор“! Уж щяха да разобличават дерибея Пеевски, пък пиха кафе с него, за да им помогне да променят Конституцията само за да си отмъстят на президента, дето ги нарече „шарлатани“! Сега, когато Пеевски набра политическа скорост, те пак се „промениха“ и той стана главният им враг — докога ли?! Уж бяха неподкупни и антикорупционни, пък някои от лидерите им бяха уличени в корупция?! Дали пък да не обособим и „народопсихология на променящите се“?!

Да, промяната на променящите продължава. Те всъщност продължават да се внедряват в олигархично-корупционната система на фалшивия ни преход, създадена от бащите и дядовците им! А тази система точно в момента, когато пиша това, отново показа „прелестите си“! Показа ги по изключителен начин, който отново ни представи гръмко пред Европа в чисто корупционен смисъл!

Двама „безкористни служители“ на ДАИ (то така си и звучи — „дай!“) откровено поискали сериозен подкуп не от кого да е, а от няколко шофьори на тирове, пренасящи реквизита на известния поп изпълнител Роби Уилямс. Шофьорите пък сварили да се обадят в Британското посолство и ето че България става отново известна във водещата европейска преса като лоно на корупцията! Шефът на ДАИ пък пледира, че момчетата нямали досега в дългогодишната си служба подобни прегрешения! Следствените органи обаче намират в домовете на момчетата скрити доста солидни сумички, явно „събирани“ неведнъж?!

И всичко това става точно в момента, когато едни други чудесни български момчета прославят страната ни на Световното първенство по волейбол, ставайки вицешампиони!

Ето две психологии — едната на прононсирани крадци, които изнудват по пътищата явно от години, и то в качеството им на държавни служители; другата на едни съвсем млади, но вече формирани професионалисти и патриоти българи, за които честната игра е смисъл на живота им! И тук въпросът коя от двете психологии влияе по-силно върху българската народопсихология, явно изисква задълбочени изследвания!

Защото именно тоталната корупция и откровеното ограбване на българите от уж избраните от тях властимащи ги отблъсква от гласуването. Така гласуващи остават предимно тези, които са облагодетелствани от „избраните“ — държавните и общинските чиновници, клакьорите на партиите, драпащи за постове, платените „гласуващи“, които не се интересуват за кого дават гласа си, стига той да плати!

Истинската ни народопсихология всъщност е тази на негласуващите. На невярващите, на излъганите, на манипулираните, на обикновените българи. На интелигентните, мислещите, можещите, знаещите, че ги лъжат и манипулират. Те не гласуват и няма да гласуват за тази перверзна система от олигарси, псевдополитици, некадърни за професионална изява хитреци, превърнали политиката в доходна професия! Трагедията е, че тези последните знаят, че и 15% да гласуват, пак ще са начело на системата!

От негласуващите пък онези мислещите, осъзнаващите перверзността на системата, от една страна, са неголяма част от българите. От друга страна, те са бездействащи, затворени в своето пространство от малки общности, където коментират и заклеймяват установената система на корупция, тотални кражби и лицемерие, на сраснали се партийно-държавни и олигархични структури, но не правят нищо за промяната ѝ! Е, някои от тях се изявяват с критики на системата в медиите и в т. нар. социална мрежа, но какво от това?! Та нали и медиите са повече или по-малко зависими от олигархични кръгове, които ги издържат!

Има обаче още една „народопсихология“, за жалост доста масова! Онази на бездействието, на примирението със системата, макар и съпроводено с глухо ръмжене, с иронизиране на властващите и спонтанни изблици на протестчета, свързани с отделни интереси на професионални или псевдосоциални групи. Тя сякаш е фатално заложена — атавистичната психология на оцеляването от времето на робството?!

Но нали между него и сегашното стои онази Велика двувековна епоха на Националното ни възраждане, на борбите и войните за националното ни обединение? Епоха на национално единство. Епоха на национални лидери — „строители на съвременна България“, на емблематични генерали-победители! Епоха на мощна мотивация да бъдем равностоен и суверенен фактор в модерна Европа. Епоха, която наистина формира единна народопсихология — на общите национални цели и идеали! Тя ръководи борбите ни за национална просвета и Българска църква, революционната борба… Обединява „богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглите, учений с умът…“ Тя ръководи порива ни за национално обединение след Берлинската арогантност на Великите сили и довежда до най-българския политически акт — Съединението от 1885 г.! Тя прави българския войник „Балкански лъв“, хвърлящ се с ужасяващото враговете „Ура“ във войните за освобождаване на братята и териториите си…!

Какво е станало между онази епоха на българско единство и величие и сегашната епоха на стагнация, национален нихилизъм и себеунищожаване?! Е да, има обяснения: националната катастрофа и покрусата на българите след повсеместния погром; капитулацията на държавата, без да е победена армията ни; тоталното противостояние между партии и социални групи, между града и селото, между шепата богати и забогатели от далавери и огромната маса българи, доведени до дъното на бедността след 1918 г.; следвоенната всеобхватна стопанска криза и ужасяваща мизерия; външните радикални идеологии, изострили до крайност противостоянието; превратите, въстанията, атентатите…

И все пак за едно-две десетилетия икономиката се съвзема, но противостоянието сред българите остава! Остава като противостояние между народ и държава след превратите, въстанията, атентатите и погромите от 1923–1925 г. Установяват се страхът и примирението, андрешковската психология на дребнавата хитрост да излъжеш държавата, щото тя те лъже. Онази строфа на Елин Пелин от шопския му цикъл:

„Те сега да палне некой плевнико на кмето,
да разпръсне това пусто темнило проклето!“

„Да палне“, ама „некой“ друг, ти да гледаш сеир отстрани, ама да не се месиш! Ето я новата масова „народопсихология“ — да гледаш кротко собствения си сеир! Ето го единия от източниците на сегашната ни „народопсихология на противостоянието“, на безразличието към съдбата на другите, безразличие даже към собствената ни съдба!

Другият източник е в половинвековната епоха на „соца“, когато тази „народопсихология“ ескалира! Доведена е до своя абсолют. Болшевишката система, наложена с „неоценимата помощ“ на Сталин и СССР, не само смазва българската психология, унищожавайки елита ни и установявайки тотален контрол на партията-държава чрез огромния ѝ репресивен апарат по съветски модел! Тази система игнорира православния морал на българите — основен фактор на многовековното им съществуване като народ, и налага комунистическата идеология от училището до всички форми на обществен и културен живот в страната.

Вместо преклонение пред историята ни и нормален патриотизъм се внушава „безпределна любов“ към СССР и болшевизма! Така у поне две поколения българи се формира нихилизъм, псевдоатеизъм и неглижиране на националните ни достойнства. Не само това обаче срива самочувствието и достойнството им. Отнемането на частната собственост и тоталното смазване на личната стопанска и обществена мотивация прави българите безлична маса от иждивенци на партията-държава, които са лишени от всякаква индивидуална инициатива и възможност за лично проспериране без благословията на партията-държава.

Каква „народопсихология“ може да има лишеният от собственост и всякаква лична възможност „социалистически човек“? Човек ли е всъщност той или „винтче в машината на социализма“, както го е казал великият негодник Йосиф Сталин?!

Внедреното от новите властници масово доносничество унищожава окончателно свободните мисъл и мнения, за да подчини хората на изкуствени „обществени структури“, стриктно контролирани от репресивните органи на партията-държава: местни ОФ-организации, комсомолски и пионерски организации, обхващащи цялата младеж в сферата на партийния контрол и идеологизация, местни „другарски съдилища“ по квартали и държавни предприятия, които упражняват допълнителен контрол и смазване на самочувствието на българите. Каква „народопсихология“ може да има този поданик на партията-държава, лишен всъщност от личността си, освен психология на послушен член на колективната безлична социалистическа маса поданици?

И след тази половинвековна „социалистическа действителност“, устремена уж към „светлото комунистическо бъдеще“, а всъщност дълбоко корумпирана и престъпна, каква да е „народопсихологията“ на българите в постсоциалистическото общество?!

• Една ще е „народопсихологията“ на олигархично-партийната върхушка, която безметежно управлява;
• друга ще е „народопсихологията“ на нарастващата държавна и общинска бюрокрация, която подкрепя различните уж партии и олигархични групировки в борбата им за властта, и тя именно е гласуващата;
• трета — на интелектуалната част от обществото, която също е разединена и бездейна (сякаш за нея е писал преди 100 години Боян Пенев: „не се е оформила и няма облик!“ ⁵⁰);
• четвърта — на основната маса пасивни хора, които схващат измамата и глухо ръмжат срещу нея, и даже мислят, че протестират срещу системата, като не гласуват, което всъщност я укрепва;
• пета — на белоглави носталгици или незнаещи млади хайлази, пледиращи за „здравата ръка“ и измамната „сигурност“ на „соца“;
• че и шеста — на едно нарастващо „малцинствено мнозинство“ на ромите в страната, което продава гласовете си, краде и тук, и в Европа или ползва рационално социални помощи и тук, и там…

А колко ли ще да са „народопсихологиите“ на онези милион и кусур българи, напуснали страната?! Коя от всички тях да изведе българите от тази безизходна ситуация, кога и накъде в сегашния конфликтен свят?!

И все пак има нещо оптимистично в този конгломерат от „народопсихологии български“, нещо, което ги прави все пак общи и европейски. То произтича именно от това многообразие и в някакъв смисъл е демократично. Защото когато прословутият Геле казва: „и я не знам как е, ама и така не е“, той веднъж осъзнава, че не е така, както трябва, и втори път — че може по-добре, макар и да не знае как! Тоест, Геле мисли и осъзнава.

Севернокореецът — абсолютен поданик на Ким Чен Ун — син на Ким Чен Ир и внук на Ким Ир Сен, управлявали еднолично от 1950 година до днес, също „не знае как“, но няма право нито да знае, нито да мисли, и още по-малко да осъзнава! Той може само да аплодира и да марширува, и то най-възторжено, пред „Великия вожд“! Всякакви други действия и мисли са му абсолютно забранени! Горе-долу така стоят нещата и с поданиците на Си Дзинпин, на Путин, на аятоласите в Иран… Общо взето с поданиците в азиатските деспотии, а Геле и ние — подобните му, все пак сме в Европа!

Ние все пак можем свободно да мислим, да обсъждаме, да ругаем правителства, депутати, кметове, олигарси, дерибеи, политически мошеници… Правехме го даже при „социализъма“, макар и скрито. Сега, при немощната ни демокрация, можем да гласуваме или да не гласуваме, и дори когато е обявено, че гласуването е задължително, да не ни пука! Но общо взето сме традиционно кротки в действията си, дори когато става дума за конкретните ни интереси.

Както казваше Марко Семов, ние сме вероятно най-търпеливият народ в света ⁵¹! Изтърпели сме близо 700-годишни чужди владичества в Средновековието. Изтърпяхме и половинвековната болшевишко-тоталитарна система, натрапена ни от една истинска азиатско-деспотична болшевишка империя, която и днес доказва азиатската си деспотична същност! Сега повече от три десетилетия търпим нейната внедрена олигархично-постболшевишка вакханалия! Наистина сме търпеливи. Каква „народопсихология“, а?!!

Пишейки за това историческо българско търпение, едновременно се и информирам и чета какво казва например политическият психолог професор Антоанета Христова относно факта, че основната част от българите и сега са пасивни и не гласуват:

„Мнозинството не се чувстват представени, не ги управляват одобрявани от тях политици и партии. Защото те не харесват никой. Да го кажем така — те не искат да се «замърсят» с гласуване, което за тях е ненормално — т.е. аз няма да си дам гласа за някой, когото не харесвам, само защото трябва да гласувам. Това е вид дилема на нашия социално-психологичен език… да гласувам с отвращение или да не гласувам и да остана верен на себе си. И голяма част от българите предпочитат да останат верни на себе си като не гласуват, като по този начин дават власт именно на тези, които не харесват.

Другата причина е, че на тези българи политиците им създадоха чувство за безсилие, слабост и външен контрол — животът се управлява отвън, аз нямам власт, не мога да променя нищо и живея въпреки политиците. Тази картина е изключително опасна за една държава, в която си мислим, че живеем в демократична среда. Ние не сме демокрация. Първо, защото хората не са представени, второ — защото хората не осъзнават силата на властта си. Нито един от тези в парламента нямаше да бъде там, ако хората упражняваха властта си и то системно, чрез протест, чрез сваляне на властимащите…

Това — продължава разсъжденията си проф. Христова, — е най-унищожителното мислене за едно гражданско общество, което на практика се отказва от властта си…“ ⁵²

Позволявам си този дълъг цитат, първо защото той досущ съвпада със собствените ми разсъждения, ако и да не съм психолог. Второ, защото този анализ е болезнено верен и е необходимо да се повтаря и повтаря, та белким това търпеливо общество излезе масово от летаргията на търпението си!

Но как да променим многовековната си „народопсихология“ за лично оцеляване! Как, като и половинвековната комунистическа диктатура, натрапена ни отвън, доведе тази психология до абсолют, превръщайки поне две поколения българи в безгласни иждивенци на партията-държава!

Откъде всъщност идва това пословично българско търпение? Ето какво казва друг един от големите ми университетски учители — незабравимият професор Николай Генчев (Бачо Кольо):

„Да! В нашата история така се е получило, че величието и трагизмът много често наистина са вървели едно за друго. Струва ми се, че по-силната черта, по-силната линия в българската история е трагизмът. И то не поради това, че България от една голяма средновековна държава постепенно върви и се превръща в малка политическа формация, а поради това, че тя живее на този кръстопът, където са се преплитали изключителни интереси, където са преминавали десетки и стотици войници от Изток и от Запад, и от Север, и от Юг, където почти ежедневно е трябвало да бъде защитавана тази земя от двете страни на Хемус, където правото на историческо съществуване е трябвало да бъде отстоявано в продължителни войни, в непрекъснати въоръжени акции, където едновременно с това е трябвало да се строи една нова култура, и то в непосредствена близост до блестящата някога антична и по-късно византийска култура.“ ⁵³

Трагизмът се засилва и от „най-трагичното събитие в българската история — Берлинският конгрес от 1878 г.“, посочва Н. Генчев! Всичко това е научило през вековете българина на търпение, за да оцелее, да се съхрани като народ и нация, като дух и култура!

Лошото е, че мястото, на което сме си създали държавата, на което сме оцелели въпреки всички тези хилядолетни сблъсъци и амбиции на какви ли не велики сили, все така остава обект на „велики“ амбиции и интереси! И ние пак и пак трябва да търпим!

Отново ще цитирам Елин-Пелиновия „шопски цикъл“:

„Отечество любезно е па убаво си…
Земята ти земя, небото ти небо!
Ете дека трудно изкарваме лебо
и малко на законо дъската му хлопа,
ама инат чиним на цела Европа!“

Та нали инатът си е баш страна на търпението?! Това ще да е най-трайната черта на българската народопсихология — пословичното ни търпение, ей тъй, на инат!

Тук обаче трябва да споменем и една друга традиционна народопсихология — българите в голямата си част мразят или поне не обичат официалната си държава! Това е вероятен атавизъм още от богомилското отрицание на държавата или от страха от чуждата османска държава. От времето на бай ни Ганю пък за нашенеца управляващите, които и да са, „са маскари“, които го лъжат и грабят. И понеже е опасно да се бунтува срещу тях, и той при всеки сгоден случай гледа да излъже държавата, да се скатае, да отмъкне нещо от нея — я данъче, я таксичка, я нещо материално, каквото и да е държавно…

Особено при „социализъма“ тази психология беше повсеместна и масова! Крадяха и държавни чиновници, и „текезесари“, и военни, и работници в държавните предприятия, и кой ли не… А уж трябваше да обичат безрезервно социалистическата държава, да работят безкористно за нея, за „светлото комунистическо бъдеще“! Ама как, когато самият „бащица“ Тодор Живков рече по Горбачово време, че „социализъмът, другарки и другари, се оказа едно недоносче“! Е, най-после си призна човекът, ама какво от това?!

И ето, когато дойде „демокрацията“ и „социализъмът“ си отиде, а комунизмът не дойде, българите очакваха справедлива държава, която ще служи на народните интереси. Но както стана дума, те бързо проумяха измамата! Проумяха, че отново на главата им сядат подставени креатури на старата партийно-държавна номенклатура и репресивните ѝ органи!

И омразата се прояви в пълната си прелест — по стените на сградите се появиха надписи „обичам родината, мразя държавата“. Или един случай от началото на 90-те години — журналистка пита напускащ страната млад човек защо не иска да остане в България?

„България ли — отговаря напускащият, — има ли такава държава?“

Та нали и известният учидолски шоумен създаде партията „Няма такава държава“?! Е, сети се и я преименува на „Има такъв народ“! Има ли го още? Сохрани Господи!

И как да бъде иначе? За българите бързо стана ясно, че „новата“, демократична уж държава всъщност е инструмент за господство на олигархията! И вече съвсем не е сигурно дали сегашният българин мрази само държавата, а вече не и родината си?! Многовековната, атавистичната народопсихология на пословичното българско търпение обаче и сега е в силата си!

Но все пак имаше една трагична зима на 1997 г. ⁵⁴, когато депутатите трепереха в сградата на парламента пред яростта на доведените до просешка тояга българи и пееха „къде си вярна ти любов народна!“ А „любовта“ бликаше навън, на площада и даже заля вратите на парламента за ужас на „народните избраници“ вътре! Помните ли, господа „анонимни“ олигарси, пишман политици, псевдодепутати, общински мошеници…? Помнете, помнете!

Какво да се прави с народопсихологията?

„Какво да се прави“, както казвали Чернишевски и вождът на световната социалистическа революция Ленин, а сега и Путин! Все в Русия го казват, джанъм?!

Дали пък да не се обърнем към астрологичните разсъждения на учителя Петър Дънов?

„Българинът — пише той, — започва добре, но като дойде до едно място, казва: «Тая работа не върви напред, няма да се нареди както трябва». Той обича да разсъждава, да философства. Българинът е енергичен, малко марсианец, но щом дойде Сатурн, всичките му работи се развалят.

От астрологическо гледище е интересно да се знае кога ще дойде времето, когато българинът ще се управлява от друга планета освен от Сатурн. Днес всички се запитват: «Кога Сатурн е взел надмощие над българите? Кога са западнали под влиянието на Сатурн българите?» Това е метафизически въпрос, върху който няма да се спирам.

Едно нещо, което може да повдигне българите, е да дойдат под влиянието на Венера. Сатурн има особена слабост към Венера. Щом я види, сърцето му веднага започва да тупти и той се оживява. Аз разглеждам Венера като напреднало същество, като отражение на любовта, от чието влияние българите са лишени. Сега те трябва да направят връзка с тия принципи… Защото си Сатурн, само за себе си гледаш. Етикеция в такъв човек няма. Той гледа само за себе си. Той счита, че всеки човек е по-долен от него. «Няма по-достоен човек от мене», казва той. Тъй мисли Сатурн.“ ⁵⁵

Много добре ни е проумял учителят. Баш сатурновци сме си ние. Как да възприемем Венера, че и „Истанбулската конвенция“? Та нали в един известен виц се казва: Какво е изневяра по пернишки? Ами някой друг да ти бие жената!

Или пак от Елин-Пелиновския шопски епос — дето Пижо казва на Пендо:

„Нали им знаеш, Пендо, церо на жените:
удри по главата, дърпай за косите.
Че се сърди два дни, па че ѝ умине.
Женско сърце, брате, от лобут не стине!“

Он си има вековни традиции, а ти му говориш за някаква си „конвенция“! Та явно няма да дойде скоро Венера, да не е луда? Ще да си бъдем дъъълго сатурновци, баш мъжкари демек! Ама само в механите, както е рекъл Ботев, ще „крещим: хайде на Балкана“!

Кога ще излезем от механите на улицата? Кога всъщност сме излизали? Ами да цитираме пак Николай Генчев:

„Най-ярък израз — казва той, — величието и трагизмът в българската история намират в Априлското въстание. Там те са органически слети. Точно в тази историческа решимост, която преминава във велик подвиг, последван от трагическа развръзка, като че ли ускорено, като на кинематографска лента се завърта цялата българска история. Неслучайно, даже много любопитно е да кажем, че Обръщението (на апостолите) започва с това: «Вие, наследниците на Крум, на Симеон, които имате тази кръв…» — всичко избухва, експлодира и започва трагическата развръзка!“ ⁵⁶

Да, рядко, много рядко излизаме на улицата ние, българите като цяло! Е, още веднъж излязохме — със Съединението, когато „чинехме инат на цела Европа“! И още веднъж с войните за освобождаване на поробените братя — 1912–1918 г. Ама като не освободихме кой знае какво, защото не ни позволиха „Великите“, пак кандисахме за цял век в механите!

След погрома над България с т. нар. „Ньойски мирен договор“, след всеобхватната катастрофа на страната и нацията, в условията на мизерия и социално напрежение, най-после работническите профсъюзи и у нас излязоха на улиците. Превратът на 9 юни 1923 г. предизвика въстания на селяните в защита на Земеделското правителство, но на отделни места. Недоволството на селското население и бруталността на първото правителство на Сговора и военните дадоха възможност на новата БКП — секция на Коминтерна, да изпълни заповедта на последния и да вдигне ново въстание, въпреки категоричното несъгласие на Димитър Благоев!

Излязоха пак предимно селяните и то само в Северозападна България и в отделни части на страната в Старозагорско, Пазарджишко и други. Комунистическата историография и пропаганда обявиха „въстанието“ за „общонародно“, че и „първо антифашистко“ в света! Трезвите оценки обаче показаха неговата ограниченост и неорганизираност. Що се отнася до определянето му като „антифашистко“, то също е далеч от истината, защото италианският фашизъм току-що се установява по това време и е почти неизвестен на българите. „Въстаническата народопсихология“, т.е., е била само в главите на организаторите на въстанието — коминтерновските функционери Г. Димитров, В. Коларов и ко. Те пък, след като запалват пожара, бързат своевременно да избягат през Югославия в новата си Съветска родина, изоставяйки излъганите въстаници на отмъщението на управляващите, че и на ВМРО!

Друго „излизане“ е партизанското движение и подкрепящите го ятаци от лятото на 1941 до 9 септември 1944 г. Общо излезлите са 21 776 души, от които 9 015 са партизаните и 12 761 ятаците ⁵⁷. Твърде малко, за да се говори за „всенародно въоръжено въстание“, нали?! Сиреч, сигурно е имало някаква партизанска психология, но не и обща „народопсихология“!

Излизане по време на „соца“ — йок! По понятни причини, изключая дирижираните манифестации, акламиращи комунистическите празници, по-точно комунистическите величия! Това, биха казали „малцинствените ни мнозинства“, бяха „зорлан излизания“! А „зорлан психология“ май няма, джанъм, камо ли „народопсихология“!

Истинските излизания станаха при нас постфактум — след като самата партия-държава ни „поднесе“ демокрацията, сваляйки сама диктатора! Спомням си тогава, вече през ноември 1989 година, как колегата ми Краси Станчев ни призоваваше:

„Хайде, излезте най-после бре, вече не бият!“

Е, излязохме най-после масово и вярно бе, вече не биеха! После беше най-голямото излизане — предизборното на СДС от Орлов мост до хотел „Плиска“, че и нататък! Да, ама и БКП-то си спретна бая митинг насред София?! Пак две „народопсихологии“ — тази на жадувалите половин век демокрация, но и тази на социалистическото статукво! И тъй си остана 30 години.

Е, имаше едно голямо излизане, както бе посочено по-горе, през 1997 г., когато почти подпалихме парламента. Сякаш тази емблематична сграда — символ на българската свобода и демокрация, ни беше виновна. Да, ама вътре бяха депутатите, тяхната…! И ето, оттогава се навъдиха едни, дето взеха да палят и рушат. Депутатите пък, слава Богу, се преместиха в лоното на предишната партия-държава — домът с петолъчката, щото на таквиз депутати мяза такваз сграда! Нямат място там, дето „Съединението прави силата“!

Напоследък излизахме на части, в защита на моментни, на частни проблеми. Иначе си кютаме в механите. Пък и за разлика от Ботевото време, сега Господ дал и механи, и кафенета, и локали под път и над път!

И ето, най-после в края на 2025 г., навръх влизането ни в Еврозоната — най-после масово излизане, и то не само в столицата, но и в големите, че и в малки градове! И от това излизане като че ли възниква някаква надежда, защото в него преобладават младите хора — бъдещето на страната! Най-после те излязоха спонтанно и заявиха, че не искат системата на олигархията!

Е, по традиция се опитват пак да ги яхнат партийни лидери и шарлатани. Опитват се да ги компрометират платени бандитчета, дето си избиват комплексите на полуграмотни лумпени без професии, без нормални амбиции, търсещи в палежа и разрухата измамна мъжкарска „реализация“! Те очевидно са пак оръдия на олигархията, която си пази статуквото. Но младите хора излязоха и се абстрахираха от бандитите. Заявиха, че си искат родината и държавата! Тези няма да кажат „няма такава държава“, те си я искат от олигархията и дай Боже да са достатъчно упорити да си я вземат! Дай Боже този път да не позволят да ги яхнат рутинираните политически мошеници! Та това са ни „излизанията“ засега!

Иначе пък „влизаме“! Влязохме в НАТО, влязохме в Европейския съюз, влязохме в Шенгенската зона, влизаме и в Еврозоната, въпреки носталгиците по „соца“ и болшевизма, въпреки „копейкините“ и евроскептиците! Не можем да излезем съвсем обаче от ориенталщината си — онази традиционната, щото сегашният Ориент се модернизира. А нашата сегашна ориенталщина е именно в споменатото атавистично, мазохистично русофилство. То е днешната ориенталщина, защото Путин с всички сили връща Русия към Азия. И то към традиционната деспотична и авторитарна Азия, където всъщност винаги си е била!

Даа, напоследък уж се „сдушихме“ с Великите на запад, ама докато се сдушим, те едни други станаха Велики! А таман щяхме да си изграждаме „общоевропейска народопсихология“?! Е, явно няма да е скоро. Веднъж поради вътрешното ни историческо противостояние, което упорито остава и остава! Втори път от нарастващото за жалост вътрешноевропейско противостояние: между десните консервативни партии и псевдолибералното статукво; между тях и радикални десни и леви партии и движения; между държави членки с различни позиции относно структурата и управлението на ЕС или геополитическата ориентация в сегашната военна ситуация…

В тази ситуация въпросът накъде сега застава с пълна сила и в самата ни държава, и в общоевропейското пространство? За нас — българите, въпросът отново е дали да останем европейци, каквито сме били още от формирането си като държава и култура, или ще се връщаме към бившите си азиатски завоеватели! Дали ще се развиваме като нормална пазарна икономика и европейска демокрация в рамките на ЕС, или ще вървим към някаква ефимерна и мистична Евразия, в която ще доминира „призваната да спаси света Русия“?

Дали всъщност? Защото необятната територия на Империята заема 1/6 част от земната суша, а основната част от населението ѝ е в западната, европейската част. Огромната ѝ азиатска част е богата на ресурси, но почти празна откъм население. А около това огромно пространство живее в доста по-малки територии почти половината от световното човечество: повече от 3 милиарда китайци и индийци и близо милиард мюсюлмани! Колко време те само ще гледат празното пространство? Впрочем „злите езици“ говорят, че в „празното пространство“ вече масово навлизат хиляди китайци — било като търговци, било като работна ръка в добивните райони.

Та в каква Евразия ще ни заведат нашите евразийци, дето искат да ни натрапят и „евразийска“ психология?!

В този смисъл преди 8 години написах една книга относно стопанската и обществената мотивация на българите в миналото и в настоящето със заглавие „Фатална криза или ново начало“ ⁵⁸. Тогава нямаше как да зная, че Догановата етническа партия ще бъде преименувана от обемистия наследник на Сокола в „ДПС Ново начало“?! Ако знаех, никога нямаше така да си кръстя книгата!

Но не е там въпросът. Той е в отново и отново разделената ни народопсихология!

Надежди вместо заключение

Но ето че мъждука и дано да блесне една надежда — последните протести на младите, на новите български поколения, необвързани с носталгии и соцатавизъм! Необвързани и с политическите партии.

В този смисъл ще цитирам заключенията от един анализ на сегашните протести на д-р Илия Илиев, на който наскоро попаднах:

„Протестът — пише той, — избра да бъде безпартиен, а това прави ситуацията опасна. Спонтанната стихия е трудно контролируема. Управляващите се надяват да «изчакат» недоволството, да го удавят в процедурни трикове, да го разделят и разпилеят с малки отстъпки. Самозаблуди.

Щом хората са изкрещели «Така повече не може», те не очакват корекции, а край на модела и нов проект… Значи до рязка ескалация на недоволството остават още 1–2 стъпки, не повече. Протестите престават да са симптоми и стават присъдата. Управляващите могат да си повтарят, че «няма друг начин», но това е последното убежище на един уморен и отчаян елит. Времето на клиентелната държава приключва.“ ⁵⁹

Дано! Дано партиите-клиенти на олигархията наистина да бъдат заменени от нов политически модел! Но как да се отървем от кърлежите на олигархията, които повече от 30 години вече все се впиват в новоизлюпени партии, защото тя — олигархията, контролира „люпилнята“!

Дано те, сегашните млади и необвързани с досегашната система общности, вземат в ръцете си развитието и съдбата на многострадална България. Дано успеят поне да намалят възможностите на олигархията, защото тя всъщност е неунищожима! Дано успеят да осигурят наистина свободно развитие на икономиката и обществото ни под управлението на нови, независими елити. Дано се отърсят и от евразийските носталгии, да осъзнаят историческата европейска принадлежност на българите!

Дано успеят да намалят вътрешното българско противостояние и да създадат условия за що-годе близка българска народопсихология, освободена от атавистичните си рецидиви и осъзнала националните ни интереси! Дано това демонстрирано на протестите единство в защита на националните ни интереси, на правовата държава, на българската идентичност, на българската демокрация, на европейската ни принадлежност, на отрицание на корупцията в икономиката, в политиката, в партиите, да се превърне в трайна народопсихология!

„Дано, дано, дано“, пееше Богдана в зората на българската демокрация ⁶⁰! А дано де?!

Бележки