Едва след световните войни, в които почти няма неразрушена и неразорена европейска държава, европейците сякаш най-после поумняват и тръгват към консенсус, към преговори, към разбирателство, към сътрудничество, към интеграция в крайна сметка!

Така още в началото на 50-те години на миналия век, със създаването на ЕОВС, се слага началото на икономическата интеграция между многовековните врагове Франция, ФРГ, Италия, заедно с Бенелюкс — Белгия, Нидерландия, Люксембург. Големи ентусиасти — инициатори и идеолози на европейската интеграция като Жан Моне и Робер Шуман, и големи лидери като Шарл дьо Гол, Конрад Аденауер и Алчиде де Гаспери основават Европейската общност, за да се превърне тя след 40 години в Европейски съюз — най-великото постижение на Европейската Християнска цивилизация!

Нациите и държавите обаче не могат лесно да игнорират вековните си национални традиции, а и не трябва. Единството им може да укрепва и да се развива именно като Общност на национални държави. Вече явно е изградена общоевропейска психология, особено у старите държави членки. В същото време обаче принципът на субсидиарността дава възможност да се съхрани националното и културното многообразие на Съюза, което е и голямото му богатство. То го отличава от деспотичните империи на Изтока, където различните народи са повече или по-малко обезличени като отделни народности, религии и култури за сметка на господстващите в имперското управление.

Затова и българската нация и държава трябва да отстоява своя език, култура, национални традиции, национална психология ако щете, които са хилядолетни. И сигурно не е случайно, че България по историческото си право първа внесе в езиковото разнообразие на ЕС кирилския език и писменост! Затова ние трябва да показваме, да изтъкваме своите хилядолетни национални достойнства и постижения, за да сме равностойни в този Съюз на национални държави!

Същевременно обаче трябва да помним, че ние сме една от първите европейски християнски държави. Че ние сме положили основите на книжовната и духовната култура на славянството — една от трите основни съставни части на Европейската Християнска цивилизация! Да помним и знаем: „европейци сме байо Либенеее, европейци“, още откакто сме се формирали като народ и държава, но сме и българи!

Разбира се, не става дума за бичия опортюнизъм на унгарския лидер Орбан, който почти е „брекзитирал“ Унгария с русофилските си забежки. Да им се чуди човек на маджарите! Те са изпитали доста повече злини от азиатската империя, отколкото ние. Още по време на унгарското въстание през 1848 г., когато казаците на цар Николай I — „жандармът на Европа“, изколват хиляди въстаници; после през 1918–1919 г. отново загиват хиляди хора, когато болшевишки елементи начело с Бела Кун опитват по внушение на Ленин да правят съветска република; после — през есента на 1944 година, когато след превземането на Будапеща съветските „освободители“ само тук, в столицата, изнасилват близо 50 000 жени и момичета, а Сталин казва, че момчетата просто се „позабавлявали“; после през 1956 г., когато отново съветски войски избиват хиляди унгарски въстаници, борещи се за демокрация, и подлагат на тежки репресии унгарската интелигенция… Да не би пък точно тези вековни спомени да ги карат да се въздържат да дразнят сега „руската мечка“, за да не ги нагази за пореден път — знае ли човек? Но това са си унгарски народопсихологически особености.

Ние обаче, без да излизаме от основните принципи и закони на ЕС, сме длъжни да имаме собствено мнение в смисъла на субсидиарността, когато става дума за нашите интереси! Да не приемаме безкритично решенията на европейските институции и временни лидери! За да правим това, е необходимо най-после да завършим безкрайния си „преход“ към истинска европейска демокрация, да осъществим истинска промяна. Не да вегетираме в постболшевишката олигархично-корупционна действителност, създадена от бившата партия-държава и ДС, в атавистичната русофилско-болшевишка носталгия!

Но как да стане тази промяна, след като обиграните наследници на рутинираната бивша партия-държава и репресивните ѝ органи формираха умело за три десетилетия „новата олигархия“, т. нар. „държава в сянка“! Сега тя задкулисно дирижира политиката и икономиката на страната. Тя дърпа конците на официалните държавни кукли в основните управленски институции — парламент, правителства, президентство, областни и общински управления…

Как да стане промяната?! Как, когато явно „сенчестата държава-олигархия“ определя и официалните институции, и хората, които ги олицетворяват?! Как в тези институции да бъдат избрани, да влязат читави, умни, знаещи, честни, безкористни личности? Как, когато дори да влязат, сенчестите ще ги корумпират или просто ще ги елиминират!

Е, в началото на демокрацията в парламента наистина влязоха доста такива истински личности като Йордан Радичков, Валери Петров, Нешка Робева, Георги Мишев, Стефан Продев, Васил Михайлов, Кирил Маричков и Тодор Колев даже… Скоро обаче напуснаха „лоното“ на законотворчеството, омерзени от просташкия меркантилизъм и безскрупулност на „колегите“ си партийни депутати. Радичков дори едва ли не е насилван да седи в парламента като „лице на демокрацията“!

„БСП го подлъга в Народното събрание, СДС не го пусна да излезе“ ¹

— пише в анализите си Росен Тахов!

И ето ти тебе, след 30 и кусур години „преход“ отново „Промяна“! На хората им писна от корупцията, наглостта, безочието на управляващата върхушка — слуга на олигархията, и излязоха на улиците. И сякаш от нищото се появиха, „пръкнаха се“ едни нови лидери, дошли май от „Харвард“! Но кои отидоха да учат или да перат някогашните държавни пари на Запад в края на „соца“ и малко след това? Ами дечицата, издънките на същата онази управляваща и репресивна, вседесъща партийно-кадесарска „класа“ от „соца“, произлизаща уж от „работническата класа“!

Използвайки вълната на недоволството, те се самообявиха за лидери, лъжейки даже за гражданството си, подкрепени от един президент с вдигнат юмрук като партизански командир! Е, вярно, че малко по-късно той ще ги нарече „шарлатани“, когато лъсна истинският им облик, но в началото този юмрук ги утвърди! И те се развихриха под името „Продължаваме промяната“. И много точно се определиха, защото се оказа, че продължават онази фалшива промяна от 1989 г., когато техните бащи и дядовци яхнаха онази „промяна“ тогава! Яхнаха я и преобразуваха партийно-държавната олигархия в уж „нова“, скрита олигархия, която всички всъщност знаем, но търпим! И закономерно „променящите“ тихомълком се приобщиха към нея, „изшарлатанстваха“. Приобщиха и част от 30-те процента „гласуващи“ с тяхната „народопсихология“ за присламчване към бюрокрацията — сега чрез новата партия!

„Продължаващите промяната“ продължиха да се променят. Уж щяха да „изкореняват“ престъпното управление на Бойко Борисов и даже показно го арестуваха, пък малко след това направиха правителствена коалиция с него?! Уж щяха да правят промени в съдебната и административната система, пък те си останаха същите, даже с дълго просрочена легитимност — и Висшият съдебен съвет, и сякаш вечният „изпълняващ длъжността главен прокурор“! Уж щяха да разобличават дерибея Пеевски, пък пиха кафе с него, за да им помогне да променят Конституцията само за да си отмъстят на президента, дето ги нарече „шарлатани“! Сега, когато Пеевски набра политическа скорост, те пак се „промениха“ и той стана главният им враг — докога ли?! Уж бяха неподкупни и антикорупционни, пък някои от лидерите им бяха уличени в корупция?! Дали пък да не обособим и „народопсихология на променящите се“?!

Да, промяната на променящите продължава. Те всъщност продължават да се внедряват в олигархично-корупционната система на фалшивия ни преход, създадена от бащите и дядовците им! А тази система точно в момента, когато пиша това, отново показа „прелестите си“! Показа ги по изключителен начин, който отново ни представи гръмко пред Европа в чисто корупционен смисъл!

Двама „безкористни служители“ на ДАИ (то така си и звучи — „дай!“) откровено поискали сериозен подкуп не от кого да е, а от няколко шофьори на тирове, пренасящи реквизита на известния поп изпълнител Роби Уилямс. Шофьорите пък сварили да се обадят в Британското посолство и ето че България става отново известна във водещата европейска преса като лоно на корупцията! Шефът на ДАИ пък пледира, че момчетата нямали досега в дългогодишната си служба подобни прегрешения! Следствените органи обаче намират в домовете на момчетата скрити доста солидни сумички, явно „събирани“ неведнъж?!

И всичко това става точно в момента, когато едни други чудесни български момчета прославят страната ни на Световното първенство по волейбол, ставайки вицешампиони!

Ето две психологии — едната на прононсирани крадци, които изнудват по пътищата явно от години, и то в качеството им на държавни служители; другата на едни съвсем млади, но вече формирани професионалисти и патриоти българи, за които честната игра е смисъл на живота им! И тук въпросът коя от двете психологии влияе по-силно върху българската народопсихология, явно изисква задълбочени изследвания!

Защото именно тоталната корупция и откровеното ограбване на българите от уж избраните от тях властимащи ги отблъсква от гласуването. Така гласуващи остават предимно тези, които са облагодетелствани от „избраните“ — държавните и общинските чиновници, клакьорите на партиите, драпащи за постове, платените „гласуващи“, които не се интересуват за кого дават гласа си, стига той да плати!

Истинската ни народопсихология всъщност е тази на негласуващите. На невярващите, на излъганите, на манипулираните, на обикновените българи. На интелигентните, мислещите, можещите, знаещите, че ги лъжат и манипулират. Те не гласуват и няма да гласуват за тази перверзна система от олигарси, псевдополитици, некадърни за професионална изява хитреци, превърнали политиката в доходна професия! Трагедията е, че тези последните знаят, че и 15% да гласуват, пак ще са начело на системата!

От негласуващите пък онези мислещите, осъзнаващите перверзността на системата, от една страна, са неголяма част от българите. От друга страна, те са бездействащи, затворени в своето пространство от малки общности, където коментират и заклеймяват установената система на корупция, тотални кражби и лицемерие, на сраснали се партийно-държавни и олигархични структури, но не правят нищо за промяната ѝ! Е, някои от тях се изявяват с критики на системата в медиите и в т. нар. социална мрежа, но какво от това?! Та нали и медиите са повече или по-малко зависими от олигархични кръгове, които ги издържат!

Има обаче още една „народопсихология“, за жалост доста масова! Онази на бездействието, на примирението със системата, макар и съпроводено с глухо ръмжене, с иронизиране на властващите и спонтанни изблици на протестчета, свързани с отделни интереси на професионални или псевдосоциални групи. Тя сякаш е фатално заложена — атавистичната психология на оцеляването от времето на робството?!

Но нали между него и сегашното стои онази Велика двувековна епоха на Националното ни възраждане, на борбите и войните за националното ни обединение? Епоха на национално единство. Епоха на национални лидери — „строители на съвременна България“, на емблематични генерали-победители! Епоха на мощна мотивация да бъдем равностоен и суверенен фактор в модерна Европа. Епоха, която наистина формира единна народопсихология — на общите национални цели и идеали! Тя ръководи борбите ни за национална просвета и Българска църква, революционната борба… Обединява „богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглите, учений с умът…“ Тя ръководи порива ни за национално обединение след Берлинската арогантност на Великите сили и довежда до най-българския политически акт — Съединението от 1885 г.! Тя прави българския войник „Балкански лъв“, хвърлящ се с ужасяващото враговете „Ура“ във войните за освобождаване на братята и териториите си…!

Какво е станало между онази епоха на българско единство и величие и сегашната епоха на стагнация, национален нихилизъм и себеунищожаване?! Е да, има обяснения: националната катастрофа и покрусата на българите след повсеместния погром; капитулацията на държавата, без да е победена армията ни; тоталното противостояние между партии и социални групи, между града и селото, между шепата богати и забогатели от далавери и огромната маса българи, доведени до дъното на бедността след 1918 г.; следвоенната всеобхватна стопанска криза и ужасяваща мизерия; външните радикални идеологии, изострили до крайност противостоянието; превратите, въстанията, атентатите…

И все пак за едно-две десетилетия икономиката се съвзема, но противостоянието сред българите остава! Остава като противостояние между народ и държава след превратите, въстанията, атентатите и погромите от 1923–1925 г. Установяват се страхът и примирението, андрешковската психология на дребнавата хитрост да излъжеш държавата, щото тя те лъже. Онази строфа на Елин Пелин от шопския му цикъл:

„Те сега да палне некой плевнико на кмето,
да разпръсне това пусто темнило проклето!“

„Да палне“, ама „некой“ друг, ти да гледаш сеир отстрани, ама да не се месиш! Ето я новата масова „народопсихология“ — да гледаш кротко собствения си сеир! Ето го единия от източниците на сегашната ни „народопсихология на противостоянието“, на безразличието към съдбата на другите, безразличие даже към собствената ни съдба!

Другият източник е в половинвековната епоха на „соца“, когато тази „народопсихология“ ескалира! Доведена е до своя абсолют. Болшевишката система, наложена с „неоценимата помощ“ на Сталин и СССР, не само смазва българската психология, унищожавайки елита ни и установявайки тотален контрол на партията-държава чрез огромния ѝ репресивен апарат по съветски модел! Тази система игнорира православния морал на българите — основен фактор на многовековното им съществуване като народ, и налага комунистическата идеология от училището до всички форми на обществен и културен живот в страната.

Вместо преклонение пред историята ни и нормален патриотизъм се внушава „безпределна любов“ към СССР и болшевизма! Така у поне две поколения българи се формира нихилизъм, псевдоатеизъм и неглижиране на националните ни достойнства. Не само това обаче срива самочувствието и достойнството им. Отнемането на частната собственост и тоталното смазване на личната стопанска и обществена мотивация прави българите безлична маса от иждивенци на партията-държава, които са лишени от всякаква индивидуална инициатива и възможност за лично проспериране без благословията на партията-държава.

Каква „народопсихология“ може да има лишеният от собственост и всякаква лична възможност „социалистически човек“? Човек ли е всъщност той или „винтче в машината на социализма“, както го е казал великият негодник Йосиф Сталин?!

Внедреното от новите властници масово доносничество унищожава окончателно свободните мисъл и мнения, за да подчини хората на изкуствени „обществени структури“, стриктно контролирани от репресивните органи на партията-държава: местни ОФ-организации, комсомолски и пионерски организации, обхващащи цялата младеж в сферата на партийния контрол и идеологизация, местни „другарски съдилища“ по квартали и държавни предприятия, които упражняват допълнителен контрол и смазване на самочувствието на българите. Каква „народопсихология“ може да има този поданик на партията-държава, лишен всъщност от личността си, освен психология на послушен член на колективната безлична социалистическа маса поданици?

И след тази половинвековна „социалистическа действителност“, устремена уж към „светлото комунистическо бъдеще“, а всъщност дълбоко корумпирана и престъпна, каква да е „народопсихологията“ на българите в постсоциалистическото общество?!

• Една ще е „народопсихологията“ на олигархично-партийната върхушка, която безметежно управлява;
• друга ще е „народопсихологията“ на нарастващата държавна и общинска бюрокрация, която подкрепя различните уж партии и олигархични групировки в борбата им за властта, и тя именно е гласуващата;
• трета — на интелектуалната част от обществото, която също е разединена и бездейна (сякаш за нея е писал преди 100 години Боян Пенев: „не се е оформила и няма облик!“ ²);
• четвърта — на основната маса пасивни хора, които схващат измамата и глухо ръмжат срещу нея, и даже мислят, че протестират срещу системата, като не гласуват, което всъщност я укрепва;
• пета — на белоглави носталгици или незнаещи млади хайлази, пледиращи за „здравата ръка“ и измамната „сигурност“ на „соца“;
• че и шеста — на едно нарастващо „малцинствено мнозинство“ на ромите в страната, което продава гласовете си, краде и тук, и в Европа или ползва рационално социални помощи и тук, и там…

А колко ли ще да са „народопсихологиите“ на онези милион и кусур българи, напуснали страната?! Коя от всички тях да изведе българите от тази безизходна ситуация, кога и накъде в сегашния конфликтен свят?!

И все пак има нещо оптимистично в този конгломерат от „народопсихологии български“, нещо, което ги прави все пак общи и европейски. То произтича именно от това многообразие и в някакъв смисъл е демократично. Защото когато прословутият Геле казва: „и я не знам как е, ама и така не е“, той веднъж осъзнава, че не е така, както трябва, и втори път — че може по-добре, макар и да не знае как! Тоест, Геле мисли и осъзнава.

Севернокореецът — абсолютен поданик на Ким Чен Ун — син на Ким Чен Ир и внук на Ким Ир Сен, управлявали еднолично от 1950 година до днес, също „не знае как“, но няма право нито да знае, нито да мисли, и още по-малко да осъзнава! Той може само да аплодира и да марширува, и то най-възторжено, пред „Великия вожд“! Всякакви други действия и мисли са му абсолютно забранени! Горе-долу така стоят нещата и с поданиците на Си Дзинпин, на Путин, на аятоласите в Иран… Общо взето с поданиците в азиатските деспотии, а Геле и ние — подобните му, все пак сме в Европа!

Ние все пак можем свободно да мислим, да обсъждаме, да ругаем правителства, депутати, кметове, олигарси, дерибеи, политически мошеници… Правехме го даже при „социализъма“, макар и скрито. Сега, при немощната ни демокрация, можем да гласуваме или да не гласуваме, и дори когато е обявено, че гласуването е задължително, да не ни пука! Но общо взето сме традиционно кротки в действията си, дори когато става дума за конкретните ни интереси.

Както казваше Марко Семов, ние сме вероятно най-търпеливият народ в света ³! Изтърпели сме близо 700-годишни чужди владичества в Средновековието. Изтърпяхме и половинвековната болшевишко-тоталитарна система, натрапена ни от една истинска азиатско-деспотична болшевишка империя, която и днес доказва азиатската си деспотична същност! Сега повече от три десетилетия търпим нейната внедрена олигархично-постболшевишка вакханалия! Наистина сме търпеливи. Каква „народопсихология“, а?!!

Пишейки за това историческо българско търпение, едновременно се и информирам и чета какво казва например политическият психолог професор Антоанета Христова относно факта, че основната част от българите и сега са пасивни и не гласуват:

„Мнозинството не се чувстват представени, не ги управляват одобрявани от тях политици и партии. Защото те не харесват никой. Да го кажем така — те не искат да се «замърсят» с гласуване, което за тях е ненормално — т.е. аз няма да си дам гласа за някой, когото не харесвам, само защото трябва да гласувам. Това е вид дилема на нашия социално-психологичен език… да гласувам с отвращение или да не гласувам и да остана верен на себе си. И голяма част от българите предпочитат да останат верни на себе си като не гласуват, като по този начин дават власт именно на тези, които не харесват.

Другата причина е, че на тези българи политиците им създадоха чувство за безсилие, слабост и външен контрол — животът се управлява отвън, аз нямам власт, не мога да променя нищо и живея въпреки политиците. Тази картина е изключително опасна за една държава, в която си мислим, че живеем в демократична среда. Ние не сме демокрация. Първо, защото хората не са представени, второ — защото хората не осъзнават силата на властта си. Нито един от тези в парламента нямаше да бъде там, ако хората упражняваха властта си и то системно, чрез протест, чрез сваляне на властимащите…

Това — продължава разсъжденията си проф. Христова, — е най-унищожителното мислене за едно гражданско общество, което на практика се отказва от властта си…“ ⁴

Позволявам си този дълъг цитат, първо защото той досущ съвпада със собствените ми разсъждения, ако и да не съм психолог. Второ, защото този анализ е болезнено верен и е необходимо да се повтаря и повтаря, та белким това търпеливо общество излезе масово от летаргията на търпението си!

Но как да променим многовековната си „народопсихология“ за лично оцеляване! Как, като и половинвековната комунистическа диктатура, натрапена ни отвън, доведе тази психология до абсолют, превръщайки поне две поколения българи в безгласни иждивенци на партията-държава!

Откъде всъщност идва това пословично българско търпение? Ето какво казва друг един от големите ми университетски учители — незабравимият професор Николай Генчев (Бачо Кольо):

„Да! В нашата история така се е получило, че величието и трагизмът много често наистина са вървели едно за друго. Струва ми се, че по-силната черта, по-силната линия в българската история е трагизмът. И то не поради това, че България от една голяма средновековна държава постепенно върви и се превръща в малка политическа формация, а поради това, че тя живее на този кръстопът, където са се преплитали изключителни интереси, където са преминавали десетки и стотици войници от Изток и от Запад, и от Север, и от Юг, където почти ежедневно е трябвало да бъде защитавана тази земя от двете страни на Хемус, където правото на историческо съществуване е трябвало да бъде отстоявано в продължителни войни, в непрекъснати въоръжени акции, където едновременно с това е трябвало да се строи една нова култура, и то в непосредствена близост до блестящата някога антична и по-късно византийска култура.“ ⁵

Трагизмът се засилва и от „най-трагичното събитие в българската история — Берлинският конгрес от 1878 г.“, посочва Н. Генчев! Всичко това е научило през вековете българина на търпение, за да оцелее, да се съхрани като народ и нация, като дух и култура!

Лошото е, че мястото, на което сме си създали държавата, на което сме оцелели въпреки всички тези хилядолетни сблъсъци и амбиции на какви ли не велики сили, все така остава обект на „велики“ амбиции и интереси! И ние пак и пак трябва да търпим!

Отново ще цитирам Елин-Пелиновия „шопски цикъл“:

„Отечество любезно е па убаво си…
Земята ти земя, небото ти небо!
Ете дека трудно изкарваме лебо
и малко на законо дъската му хлопа,
ама инат чиним на цела Европа!“

Та нали инатът си е баш страна на търпението?! Това ще да е най-трайната черта на българската народопсихология — пословичното ни търпение, ей тъй, на инат!

Тук обаче трябва да споменем и една друга традиционна народопсихология — българите в голямата си част мразят или поне не обичат официалната си държава! Това е вероятен атавизъм още от богомилското отрицание на държавата или от страха от чуждата османска държава. От времето на бай ни Ганю пък за нашенеца управляващите, които и да са, „са маскари“, които го лъжат и грабят. И понеже е опасно да се бунтува срещу тях, и той при всеки сгоден случай гледа да излъже държавата, да се скатае, да отмъкне нещо от нея — я данъче, я таксичка, я нещо материално, каквото и да е държавно…

Особено при „социализъма“ тази психология беше повсеместна и масова! Крадяха и държавни чиновници, и „текезесари“, и военни, и работници в държавните предприятия, и кой ли не… А уж трябваше да обичат безрезервно социалистическата държава, да работят безкористно за нея, за „светлото комунистическо бъдеще“! Ама как, когато самият „бащица“ Тодор Живков рече по Горбачово време, че „социализъмът, другарки и другари, се оказа едно недоносче“! Е, най-после си призна човекът, ама какво от това?!

И ето, когато дойде „демокрацията“ и „социализъмът“ си отиде, а комунизмът не дойде, българите очакваха справедлива държава, която ще служи на народните интереси. Но както стана дума, те бързо проумяха измамата! Проумяха, че отново на главата им сядат подставени креатури на старата партийно-държавна номенклатура и репресивните ѝ органи!

И омразата се прояви в пълната си прелест — по стените на сградите се появиха надписи „обичам родината, мразя държавата“. Или един случай от началото на 90-те години — журналистка пита напускащ страната млад човек защо не иска да остане в България?

„България ли — отговаря напускащият, — има ли такава държава?“

Та нали и известният учидолски шоумен създаде партията „Няма такава държава“?! Е, сети се и я преименува на „Има такъв народ“! Има ли го още? Сохрани Господи!

И как да бъде иначе? За българите бързо стана ясно, че „новата“, демократична уж държава всъщност е инструмент за господство на олигархията! И вече съвсем не е сигурно дали сегашният българин мрази само държавата, а вече не и родината си?! Многовековната, атавистичната народопсихология на пословичното българско търпение обаче и сега е в силата си!

Но все пак имаше една трагична зима на 1997 г. ⁶, когато депутатите трепереха в сградата на парламента пред яростта на доведените до просешка тояга българи и пееха „къде си вярна ти любов народна!“ А „любовта“ бликаше навън, на площада и даже заля вратите на парламента за ужас на „народните избраници“ вътре! Помните ли, господа „анонимни“ олигарси, пишман политици, псевдодепутати, общински мошеници…? Помнете, помнете!

Литература и бележки