Този конгломерат от исторически български народопсихологии завари цъфналото някак изведнъж, неочаквано дори, постсоциалистическо време, наричано за краткост „демокрация“! То вече отдавна надхвърли 30 години, но още не може да се определи като някаква стабилна и установена задълго демократична система. И това е така именно заради „конгломерата“, заради разнообразието от психологии:

• тази на реално управляващата задкулисно олигархия — „естествен“ продължител на предишната еднопартийно-държавна олигархия;
• тази на лидерите и върхушките на уж различните политически партии, наследили лидерския манталитет на БКП, но всъщност обслужващи олигархията;
• тази на партийните клакьори и чиновници, внедрени в държавното и местното управление от партийните лидери (при „социализъма“ партията поне беше само една!);
• тази на т. наричания от горните категории електорат — разнороден и объркан не само социално и политически, но и етнически. Електорат, манипулиран и баламосван, знаещ, че го лъжат, но исторически пословично търпелив;
• тази на традиционната ни разнородна и объркана интелигенция — част от нея всъщност обслужва горните категории, друга гледаща на запад или на изток, пак по традиция и пледираща за „твърда ръка“, трета мърмореща и дори псуваща, но пак по традиция търпяща, четвърта — стягаща багажа си към прословутия „Терминал 2“…

Народопсихология на българина ли?! Де я!

Но да се върнем към втория фатален срив в нашето държавно и национално развитие в най-новото време, та белким си обясним предпоставките за сегашното си дередже! Това е дълбоката радикална промяна от края на Втората световна война. Тогава, след прословутата „Деветосептемврийска комунистическа революция“, страната и народът ни преживяват най-рязката и фатална трансформация! Ясно е за всеки мислещ човек, че тази „революция“ беше инспирирана и даже военно натрапена чрез окупацията на Съветската армия от Сталин и СССР! Едва ли някой може да докаже, че в България в частност е имало това, което в „научния комунизъм“ се наричаше „революционна ситуация“ — т.е. невъзможност на управляващите да задържат властта и доведено до крайност търпение на управляваните да понасят натиска на управляващите!

Именно съветската военна окупация обезпечи „победата“ на тази „революция“, осъществена всъщност отново като военен преврат, сякаш по навик свързан с цифрата 9 (9 юни, 19 май…). Дори някои от участниците в предишните преврати, третирани впрочем като „фашистки“, участваха и в този (за справка виж Кимон Георгиев, Дамян Велчев и Димо Казасов ¹)! Това също е някакъв вид психология, нали?! Пък и нали вече отдавна е ясно, че комунизмът и фашизмът са близнаци (за справка виж Жельо-Желевата книга „Тоталитарните близнаци“ ²)!

Окупираната ни държава бе приравнена напълно към германските сателити, участвали активно във войната срещу СССР, като агресивна държава! А истинското участие на България във войната всъщност е в заключителната ѝ част — от есента на 1944 г., срещу Нацистка Германия, когато даваме повече от 35 000 убити. Въпреки това страната ни не е считана за съвоюваща, а за победена държава.

В тази ѝ позиция тя става жертва на целенасочената съветска политика за превръщане на Източна Европа в подчинена напълно, в буферна зона на Съветската империя на Сталин срещу Запада. Съветският диктатор налага системно ликвидиране на основната част от националните елити на подчинените държави и замяната им с посредствени и послушни комунистически или псевдокомунистически креатури. Те трябва стриктно да прокарват съветската линия във вътрешната и външната политика на сателитните държави.

В този смисъл в България до края на 40-те години на миналия век са разгромени основните политически партии, унищожени са техните лидери и е наложен тоталитарен еднопартиен режим на Комунистическата партия! За камуфлаж е оставено едно жалко подобие на БЗНС от прокомунистически креатури, което да имитира „разнопартийна демокрация“. Едно т. нар. „Постоянно присъствие“, което само присъства в комунистическия „парламент“, без да има думата за нищо! То също има своята „народопсихология“, по-скоро своята психология на нагожденство и послушание в името на добре обезпечен живот под крилото на партията-държава!

До края на 40-те години в страната хазяйничат съветски емисари, които контролират налагането на новия режим, опирайки се на присъствието на окупационната си армия. На мястото на интелигентни и образовани политици, икономисти, културни дейци, общественици, журналисти са наложени полуграмотни селяндури и дори криминални псевдокомунистически креатури! Голяма част от тях едва ли са прегърнали комунистическата идеология като своя, повечето едва ли са я и познавали. Приемат я и я изповядват като камуфлаж, за да се докопат до лостовете на властта или репресивната машина на тоталитарната държава.

Такива креатури, нямащи нищо общо с правото, например формират съставите на т. нар. „Народен съд“, който праща в гроба, в затворите и лагерите елита на държавата ни и десетки хиляди обикновени българи! Именно те ще формират комунистическата милиция, ДС и другите казионни контролни органи и ще са факторите в репресиите, в затворите и лагерите, създадени по съветски тертип. Именно те ще смазват всякаква съпротива срещу режима, всяко инакомислие, всяко свободно слово, всяка свободна мисъл дори!

Каква е психологията на тези хора, облечени във власт да арестуват, да репресират, да разпитват по най-садистичен начин, да вменяват на арестуваните и затворените, особено на политическите, всякакви вини с нечовешка жестокост?! И как иначе — доста от тях са обучени в съветските репресивни структури или поне им подражават. А онези — съветските, са с дълъг опит в префинените мъчения още от времето на Дзержински, на Ягода, Ежов, Берия — истински демони на жестокостта!

Каква психология са имали ужасните мъчители от кариерата-лагер при Ловеч — Гогов, Газдов, Ръжгева?! Каква психология трябва да имаш, за да изкормиш през устата с тояга жив човек или да подпалиш косата на красиво момиче, арестувано кой знае за какво? Психология на чудовище, не на животно, защото то убива само когато е гладно или уплашено! Това е психология на човешки дегенерат, на български дегенерат! Откъде ли се е взела?!

Новата, т. нар. „Димитровска конституция“, налага категорично „ръководната роля на комунистическата партия“ във всички области на живота на българското общество! Партията-държава не само управлява и контролира политиката и обществения живот чрез огромния си репресивен и контролен апарат — ДС, МВР, армия, партийни, комсомолски, ОФ-организации… Тя е и абсолютен собственик на всички материални и финансови активи на базата на т. нар. „държавно-планова“ икономическа система — досущ като съветската. Тя е наложена след национализацията на едрата собственост и финансите на държавата.

Постепенно — до началото на 60-те години на ХХ век, и дребната собственост, производство и търговия са обединени в т. нар. ТПК (трудовопроизводителни кооперации) и ТКЗС-та и са поставени изцяло под държавно-партиен контрол. Унищожени са всякаква свободна частна собственост и частна икономическа инициатива, всякаква възможност за лична стопанска мотивация!

Хората — откъснати от собствеността и личната инициатива, стават пълни иждивенци на партията-държава. Те нямат никакво реално участие в стопанството и стопанските процеси, още повече във финансовите отношения. Работят в държавни предприятия, получават държавни заплати, пазаруват в държавни магазини по държавни цени. От тях не зависи нищо. Всичко определя партията-държава, по-точно нейната върхушка, наречена Политбюро, начело с лидера на партията, който пък автоматично е и държавен глава!

Българското общество става безлична, безличностна маса, с която партията-държава се разпорежда както иска. Може да се каже, че и самите хора са превърнати в държавна собственост. Тоталният контрол има и своите перверзни измерения чрез държавно насърчаваното всеобщо доносничество. „Обществото“ е доведено до Оруеловия абсурд — дори мисленето е под контрол. Защото всяка изказана гласно собствена свободна мисъл може да стане достояние на репресивните органи с всички тежки последици от това!

В тази ситуация на пръв поглед някой може да твърди, че най-после в българската история се е установила своеобразна всеобща народопсихология! Основната част от населението е изравнена в социално и обществено отношение; всички изповядват единна идеология — „марксизма-ленинизма“; всички се наричат другари; всички са равни — е, някои са „по-равни“, но нейсе, все трябва да има някакъв „елит“ джанъм, нищо че е скалъпен от трътлести селяндури, дето говорят на диалект или развален руски; всички са част от „световното социалистическо семейство“; всички са устремени към „светлото комунистическо бъдеще на света“; всички са… „Да, ама не“, както се изразяваше някога един наш емблематичен водещ ³!

Защото освен на комунистически елит и простосмъртни, българите при „социализъма“, както го казваше „правешкият бащица“, се деляха веднъж на партийни членове и безпартийни, с всякакви привилегии на първите за сметка на вторите; сред самите партийци пък се открояваха т. нар. „активни борци против фашизма и капитализма“ — с още по-големи привилегии; сред непартийното простолюдие пък също имаше доста различни прослойки: профсъюзни дейци, комсомолски и ОФ активисти, активисти на всевъзможни професионални съюзи, контролирани стриктно от партията-държава и управлявани задължително от партийни членове!

Всички те драпаха със зъби и нокти да се доберат до партийно членство, за да просперират. И в това драпане нагоре доносничеството, връзките и ходатайствата работеха с пълна сила! Така вековните, православните, възрожденските морално-етични традиции на българите на трудолюбие, честност, взаимопомощ, толерантност, на национална общност бяха сринати!

Следователно?! Следователно „хомогенно социалистическо общество“ не съществуваше. Това беше фалшиво „единно“ социалистическо общество, поддържано единствено от страха. Самата партия-държава го поддържаше, стимулирайки привидното „единство“ с взаимно подозрение, с взаимно недоверие, които останаха в пълна сила и в постсоциалистическото ни общество!

И още нещо: в това наглед хомогенно „социалистическо общество“ всъщност много малко хора вярваха искрено в натрапената идеология и обществена система. Управляващият комунистически „елит“ бързо превърна идеологията в средство за прикриване на чисто материални интереси и лично обогатяване, както и за демонстриране на лоялност към Съветската метрополия. Огромната партийно-държавна номенклатура също използваше идеологическия камуфлаж за лично, макар и ловко прикривано обогатяване, превърнало се в повсеместна корупция и връзкарство! Кохорти от десетки хиляди млади и здрави тунеядци, които се прозяваха в стотиците канцеларии на всевъзможни комитети — на Партията, на Комсомола, на ОФ, на профсъюзите… — централни, окръжни, градски, районни, селски…

Пишещият тези редове има кратък тримесечен опит в тези среди, по-конкретно в Комсомола. След като беше разпределен като учител в разградско село, а той търсеше музейна работа, беше принуден да използва „връзка“ — бивш съученик, вече на висока длъжност в тази идеологическа институция. Така започна работа, която го освобождаваше от разпределение. След като за три месеца той така и не проумя какво всъщност работят тези хора и правеше без да иска гаф след гаф, естествено подаде оставка и се отдаде все пак на даскалската работа.

За тези три месеца пишещият, в кабинет заедно с няколко дами, прослуша десетки идеологически брошури, нагледа се на дремещи по бюрата хора на добри заплати, „наслади“ се на свадливи конфликти на колежките си за любовното благоволение на висши партийни босове и, както стана дума, не разбра какво точно работят тези повече от 100 сътрудници?!

Той само констатира като какво нещо е комсомолско-бюрократичната психология — психология на номенклатурно вегетиране срещу добра заплата. Печалното е, че този тип психология, макар и без идеологическа маска, съществува и дори прогресира и днес в многообразните синекурни институции, комисии, служби на сегашните ни партии, управленски институции, магистратури, охранителни органи… Уж новата родна „демокрация“ щеше да ограничава бюрокрацията, но тя всъщност се увеличава съвсем по закона на Паркинсон. Защото при „социализъма“ само една партия уреждаше роднините, близките, любимите си, а сега „доксан докуз“ (голямо, неопределено количество), както казват някои нашенски „малцинства“, партии, партийки, че и коалицийки. Та нали и те всичките си имат близки и любими!

И психологията на номенклатурното вегетиране срещу добра заплата пак и пак шества тържествено в родната ни действителност! Още повече в загубилата всякакви стимули и стремеж към истински знания и умения сегашна образователна система може почти без усилия да се вземе диплома за каквото и да е!

Така в номенклатурното пространство нахлуват кохорти от полуграмотни хайлази, които с връзки, пък и без, заемат синекурни службици в едва ли не специално създадени за тях всевъзможни институцийки, комисии, комитети, холдинги, бордове… Други кохорти от полуграмотници пък не започват работа, защото искат веднага да получават големи пари преди да са показали какво могат; трети — предимно от известното „малцинствено мнозинство“, пък практикуват обичайните си „професии“ и преживяват много добре в безконтролното ни постсоциалистическо общество, че и в европейска чужбина, където не им знаят още табиетите! Ето ви още психологии, нали!

Останалата част от „социалистическото общество“ пък външно демонстрираше лоялността, какво ти — „любовта“ си към идеологията, към партията-държава, към великия Съветски съюз, към лидерите, на събрания, митинги и манифестации. Вътрешно — вкъщи, в кръчми, в кафенета, в компании на близки хора обаче, с реалния риск да бъдат „докладвани“, нормалните хора оставаха нормални. Там те иронизираха в хиляди вицове и каламбури, с глухо ръмжене и дискретни псувни партийно-държавната номенклатура, комунистическата върхушка, „вождовете“ наши и съветски, системата, т. нар. „социалистически лагер“.

Но в цялата тази натрапена половинвековна пошла, неестествена, насилствена социалистическа вакханалия „съпротивата“ на българите остана дискретна, скрита, нерешителна. Най-масово тя се изразяваше в скатаване от работа в държавните предприятия, в ТКЗС-тата или в имитация на дейност. Това личеше в новите поговорки: „они плащат колко да не умрем, я работим колко да не заспим“; или „ако работата е спешна, някой ще я свърши, ако не я свърши, значи не е била спешна“…

И нямаше как да бъде друго. В затворената, изолирана от демократичния свят комунистическа държава, обикновените българи бяха никои — пълни иждивенци на партията-държава! Ликвидирането на частната собственост и индивидуалната стопанска, както и обществена мотивация, тотално натрапената идеология и тоталният контрол ги правеха такива — безлични поданици на тоталитарната държава. „Народопсихологията“ им беше сведена до психология на оцеляването! Тя досущ наподобява онази психология на оцеляване от първите три века на османското господство!

Има обаче и друго. Както бе посочено по-горе, нашето общество преживя едно почти фатално тривековно прекъсване на връзката със средновековния български елит. Той е унищожен с османското завоевание. Не се прелива, както в Западна Европа, в новата българска буржоазна класа, в новия елит с аристократичната си харизма, с рицарството си, със самочувствието и достойнството си. Новият ни елит се формира чак от края на XVIII и през XIX век, в епохата на Националното ни възраждане, от търговско-еснафската класа и по-заможните селяни.

Така наследява всичките робски страхове, ориенталщината, конформизма, предателството ако щете! И те остават в народопсихологията ни и в новото историческо време на нашето развитие. Те се проявяват във „филствата“ и „фобствата“, в завистта към успехите на другите, в нетърпимостта към различното мнение, в дребнавото „карезчийство“…

По-късно, при налагането на комунистическата тоталитарна система, в пълното преклонение пред съветската метрополия и нейния брутален натиск върху българската държава и общество. Още повече, че с установяването на тази система беше тотално унищожен или смазан и онзи крехък български интелектуален, стопански и политически елит, формиран само в рамките на по-малко от един век — от Възраждането до средата на ХХ век! Новият селяндурско-комунистически „елит“, с „неоценимата“ помощ на СССР, наложи система на страх, доносничество и примитивен инстинкт за самосъхранение! Ето ви отново „народопсихология“!

Нали по този повод, в средата на 70-те години, когато системата още беше в силата си, големият ни поет Стефан Цанев си позволи, използвайки фамозния Лайпцигски процес, да напише поемата „Аз питам“, която даже беше публикувана за малко ⁴?! В нея той питаше директно „системата“ уж от името на нейния създател — „вожда и учителя“ Г. Д.:

„Аз питам: когато сеете страх, за да пожънете преданост — това не е ли фашизъм?
Аз питам: когато превръщате истината в продажна метреса — това не е ли фашизъм?
Аз питам: когато от думичката «свобода» се чува само да-да-да! — това не е ли фашизъм?
Аз питам: когато върху своите лъжи слагате маската на всеобща мечта — това не е ли фашизъм?
Аз питам не само онези, които го вършат, но и тези, които мълчат!
Аз питам…“

И това е един вид „народопсихология“, нали! А алюзията на Ст. Цанев иде закономерно от факта, че и трите тоталитарни системи на ХХ век си бяха всъщност тризнаци и се учеха една от друга: Мусолини от Ленин, Хитлер от Мусолини!

Проблемът при нас — българите, е че и след епохата на Сталин, в първата половина на 50-те години на ХХ век, тази система не се променя почти до своя край. При нас няма онази спонтанна масова съпротива както в ГДР или Унгария по това време. В Унгария например след народното въстание през 1956 г. новият комунистически диктатор Янош Кадар, наложен от СССР, след екзекуцията на Имре Наги и другите водачи на въстанието:

„…се опитва да постигне политическите си цели — колкото и парадоксално да изглежда, чрез имитация на пазарна икономика“

— пише в анализа си унгарският политолог Адам Такач ⁵. Обаче, посочва той:

„…ефектът от тази политическа стратегия върху унгарския социален манталитет приема три форми:

1. Появата на «консуматорска логика и консуматорско поведение» в условията на икономическата стагнация в затворената автаркична система на социализма «неизбежно ще доведе до сериозно разочарование» от наложената тоталитарна действителност!
2. Натрапването на комунистическата идеология става безпредметно в едно «разочаровано общество». Напротив, «такава атмосфера насърчава обезценяването» на тази идеология и тя скоро е заменена от «формирането на силно цинична социална нагласа към държавната власт, партийния апарат и представляваната от тях идеология… това се случва в кадарска Унгария… Иронията е в това — посочва Такач, — че именно социалната реалност и интересите, въведени от държавната власт, водят — в очите на преобладаващата част от населението — до отпадането на комунистическата партия като социален и морален авторитет»!
3. «Циничният социален манталитет довежда до деформиран морал, често прикриван в Унгария от фалшиво политическо съзнание». Демонстрира се «безрискова съпротива» срещу системата. «Така лицемерието става нормално поведение. А търсенето на контакт с членовете на държавата или партията с цел получаване на лични привилегии — неразделна част от престореното критично отношение… Вместо да изграждат общество, хората ограбват обществото… експлоатират самата държава. И докато във всички сфери на социалния живот използването на лично влияние, подкупите и кражбите са преобладаващи практики, по всяко едно време тези действия могат да бъдат оправдани с убеждението, че са израз на отказ да се сътрудничи на властимащите».“

Ето тези „морално-етични“ качества наследиха унгарците от натрапената им болшевишка система. Те очевидно повлияват и върху постсоциалистическата им народопсихология!

Подобни анализи правят и някои чешки интелектуалци-дисиденти като известния Вацлав Хавел за времето след знаменитата „Пражка пролет“ от 1968 г. в Чехословакия ⁶. Той е цитиран в друг анализ на комунистическия тоталитаризъм — на чешките политолози Станислав Балик и Ян Холзер ⁷:

„Посттоталитарната система (така Хавел нарича комунистическото управление след 1968 година) засяга хората при всяка стъпка, но го прави с нахлузени идеологически ръкавици. Именно заради това животът в системата е така повсеместно пропит с лицемерие и лъжи…

Тъй като режимът е пленник на собствените си лъжи, налага му се да фалшифицира всичко. Фалшифицира миналото. Фалшифицира настоящето и фалшифицира бъдещето… Преструва се, че не притежава всемогъщ и безпринципен полицейски апарат. Преструва се, че зачита човешките права. Преструва се, че никого не преследва… Преструва се, че за нищо не се преструва — изтъква Хавел!

За отделните индивиди не е задължително да вярват на всички тези мистификации, но трябва да се държат, сякаш е така, или поне да ги търпят мълчаливо, или да се разбират добре с онези, които ги употребяват. По тази причина обаче те следва да живеят в лъжа. Не е задължително да приемат лъжата. Достатъчно е да са приели живота си с нея и в нея. Тъй като именно поради този факт отделните хора утвърждават системата, създават системата и стават системата!“

Доста безнадеждна констатация, нали! Но и тук тя е в основата на постсоциалистическата народопсихология, за сметка на едни минали качества на един мотивиран, интелигентен, технологичен, висококултурен народ като чехите.

Подобни заключения прави в анализите си Дариус Стола относно времето на тоталитарната система в Полша ⁸. И тук след периода на брутално налагане на комунистическата система от болшевишки тип в епохата на Сталин, към средата на 50-те години:

„…социалният организъм… започва да се поразмърдва, протяга, да открива пролуки и да се оглежда наоколо. Това е вторичният, както аз го наричам, комунистически режим. Първият представлява насилственото налагане на съветския с помощта на някои революционни методи. Този режим не е просто задвижван от силата на СССР, но той е негово изобретение — трансфер-внос на политики.

Последвалото одомашняване на режима е неутрален процес, в който не само системата е по-хлабава и по-прилягаща на специфичния полски път към социализма, но и обществото започва да се адаптира. Точно това наричам вторичен комунистически режим…“

Именно на „одомашняването“ му, на компромисите с партията-държава, се дължи „продължителното оцеляване на режима“. След като „не можеш да избегнеш комунизма“ и „той ще е с теб през целия ти живот…, свободата се състои в намирането на начин за адаптиране към режима…, в серия от малки и големи компромиси… това е начинът да напреднеш в професионалната си или друга реализация в обществото“. Нагаждането, лицемерието, конформизмът съжителстват с прикритата неприязън към режима и това става същинска „народопсихология“!

„Една от спецификите на комунистическия режим — пише Дариус Стола, — е страхотно развитата мрежа от доносници и тайни агенти… Наричам този феномен кадифена, едва доловима, фина форма на насилие… Този тип насилие е ключов елемент в предотвратяването на колективните действия.“

Така и поляците наследиха „прелестите“ на болшевишката „народопсихология“ в съвременното си битие и манталитет.

Ето я новата „народопсихология“, наложена в последните десетилетия на социалистическа действителност в Унгария, Чехословакия, Полша… „Народопсихология“ на фалша, нагожденството, връзките, доносничеството, лицемерието, корупцията, кражбата… Тя унищожава последните останки от традиционните национални ценности и морал в недалечното минало, но все пак съхранява при тях някаква представа за частна собственост, някакви връзки с пазарната мотивация, за разлика от България, Румъния и Албания.

Именно това улеснява връщането към истинската пазарна икономика и отвореното общество в последното десетилетие на ХХ век след краха на социалистическата система. В някаква степен това е и връщане на традиционната народопсихология от времето преди налагането на тази система — индивидуалната мотивация за стопанска и обществена дейност, свободното изразяване и поведение, самочувствието на граждани на демократична държава. Остават обаче и някои рецидиви от тоталитарната система в отделни групи на постсоциалистическото общество, особено у стари кадри на бившата система.

Впрочем има и още една видима разлика между тях и нас, идваща от историята. Те векове наред са били в Австрийската империя, свързани са неразривно с религиозно-културните, стопанските, обществените, политическите традиции на Западна капиталистическа и буржоазна Европа. И дори с по-ранните, рицарските нрави на Запада. Затова там насилственото налагане на болшевишката система не намира почва в народопсихологията и се задържа само чрез репресивната система на режима и то с военната гаранция на метрополията — СССР!

Ние пък векове наред сме били в рамките на азиатските деспотични империи с всичките им ориенталски особености. Векове наред стотици поколения са принудени да свикват с деспотията, с насилието, с ориенталщината! И това остава като част от народопсихологията ни, и дори в освободената държава страхът от деспотията и насилието остават като атавизъм!

Пример за тези разлики с централноевропейските държави е тоталитарната система в Румъния. В анализа си на тази система политологът Виктор Нойман посочва особеностите ѝ, визирайки бруталния режим на Николае Чаушеску:

„В режим, в който национализмът се е превърнал в предпочитаната идеология, заместител на идеите на Маркс с тези на местния (или национален) лидер протича ръка за ръка с прекомерния култ към личността на Чаушеску и отказване от европейските ценности.

Това е невъзможно да се случи в Унгария след революцията от 1956 г., в Чехия след «Пражката пролет» — 1968 г. и в Полша при създаването на профсъюза «Солидарност»… през 1980 година… След подобни примери и обяснения, в крайна сметка ще се съгласим, че ситуациите в бившите комунистически страни не са еднакви и ако в случая гореспоменатите три комунистически режима преминават в посттоталитарна фаза през 60-те и 70-те години, в Румъния националкомунистическият режим говори за нова фаза на тоталитаризъм. Разликите се дължат преди всичко на културните ценности.“ ⁹

Национализмът на Чаушеску довежда дори до известен конфликт с комунистическата метрополия — СССР! Сравнявайки ситуацията в Румъния с тази в трите централноевропейски държави, Нойман изтъква, че вместо с:

„…интелектуалните и гражданските усилия системата да се смени с помощта на организирана опозиция, както това става в Централна Европа, румънското общество, благодарение на рекапитализацията на етнонационалистическата идея, прекланя глава пред йерархията на партията-държава.“

Това довежда:

„…до удължаване живота на системата до 1989 г., до протестите срещу Чаушеску и тоталитаризма на най-еманципираното градско население в Румъния, това на Тимишоара. Именно то отчаяно обръща вниманието върху материалния, интелектуалния и моралния упадък на нацията.“

Ето я „народопсихологията“ на едно общество, доведено до видиотяване от бруталния тоталитарен режим! Как може безболезнено да се излезе от нея?! Е, явно тук трябва да питаме румънците!

В Албания „вечният диктатор“ Енвер Ходжа управлява еднолично от 1944 до смъртта си през 1985 г. и също установява своеобразен националкомунистически режим. По време на това управление близо 200 хиляди албанци изчезват в затворите и лагерите, създадени по подобие на тези на кумира на Ходжа — Йосиф Сталин! Религиите са забранени и диктаторът обявява Албания за „атеистична република“.

Същевременно той напълно изолира страната от света, след като скъсва отношенията с Югославия през 1947 г., със СССР след смъртта на Сталин, с Китай през 1978 г. Навсякъде са изградени повече от 700 хиляди бетонни бункери, едва ли не за война с целия свят! Вероятно народопсихологията на тогавашните албанци е била близка с робската?!

После от началото на 90-те години на ХХ век с краха на тоталитарния режим на Е. Ходжа тя постепенно се променя. Национализмът обаче остава и сега той ескалира в идеите за „Велика Албания“ чрез мълчаливата, но упорита етническа експанзия на албанците в съседните балкански държави, а понякога и с въоръжени рецидиви. За справка виж сегашните етнически реалности в Косово, Босна, Северна Македония… Ето ви една експанзивна национална народопсихология, много различна от сегашната българска?! С една дума — Балкани!

Макар и сравним в някаква степен с румънския, нашият случай има своите особености. Противоположно на наложения от Чаушеску или Енвер Ходжа „националкомунизъм“ например, нашият диктатор Тодор Живков доведе нещата до национален нихилизъм, стигнал до идеята да станем съюзна република на СССР! В идеологически план се натрапваше точно по съветски модел марксизмът-ленинизмът и беззаветната любов към Великия Съветски съюз, дружбата с когото е „жизнено необходима като слънцето и въздуха за всяко живо същество“ — една от „мъдростите“ на известния ни „вожд и учител“ Жоро Тарабата!

Защо сега се чудим на нихилизма на съвременните българи?! Иначе подобно на Румъния и Албания, у нас съветската тоталитарна система бе наложена категорично и с тоталния контрол и репресивност на партията-държава, и с държавно-плановата икономика, и с пълното потъпкване на човешките свободи и свободното слово. Работата е там, че при нас, румънците и албанците нямаше съпротива срещу всичко това, както в централноевропейските държави.

Затова при нас не се случи този своеобразен преход, наричан при тях „посттоталитаризъм“. Преход, при който откритият държавен тероризъм, масовите убийства и репресиите са заменени с префинения тоталитаризъм на доносничеството и взаимния контрол. С известно отпускане на индивидуализма в нещо като дребно, „домашно“ производство и търговийка или парче земица за лично ползване, разбира се, пак под пълния контрол на партията-държава, но вече с „меки ръкавици“, след откритата съпротива и бунт на обществото през 50-те и 60-те години!

В България, Румъния и Албания тоталитарната система не претърпя особени промени през цялото си съществуване. Все пак при нас специално екипът на правешкия ни „бащица“ като че ли усети нещо след „Пражката пролет“ и малко отпусна юздите. В Румъния и Албания тоталният контрол и репресии останаха и дори ескалираха! Затова и нашия „бащица“ не го сполетя съдбата на приятеля му Чаушеску. В Румъния разярените от жестоката бруталност на диктатора, от мизерията и репресиите на „Секуритате“ (Departamentul Securității Statului) румънци го преследваха заедно с фамозната му съпруга-академик из цяла Румъния и пред очите ни ги разстреляха след бърза „съдебна“ процедура!

Нашият умееше да котка българското търпеливо простолюдие, правейки се на „човек от народа“! Коткаше даже интелигенцията, особено през 70-те години на т. нар. „разведряване“, когато дъщеря му се приобщи към тази интелигенция! В един обективен и безпристрастен анализ, за разлика от настоящия емоционален сатирикон (но както казват пак „нашите малцинствени мнозинства“, човек не може да избяга от табиетите си), Искра Баева пише за това. Като посочва, че след „Пражката пролет“ комунистическата власт действа много внимателно, особено спрямо интелигенцията, професор Баева пише:

„Затова българската интелигенция предпочита да търси симбиоза с властта, още повече че в партийната и държавната власт по това време влиза дъщерята на Тодор Живков — Людмила Живкова, която не само е представителка на ново поколение, но и нейните виждания са съвсем различни от господстващата комунистическа ортодоксия. Благодарение на Людмила Живкова в управлението на културата навлизат нейни близки писатели, художници и учени.“ ¹⁰

Това е така, но има един предходен момент, който кара тогавашната „първа дама“ да стори това. Най-напред учени-историци като Александър Фол и Николай Генчев (известният не само сред историците Бачо Кольо) ѝ „влязоха под кожата“, използвайки амбициите ѝ в историята и културологията. Именно те, както и изявени поети като Любомир Левчев и художници като Светлин Русев, направляваха действията ѝ!

Това обаче подейства и върху „бащицата“. Като изпитан селски хитрец, който умело лавираше и надживя четирима съветски диктатори, той и сега си затвори очите и се адаптира към разведряването. И по-късно, когато дойде Горбачов с „перестройката“ си, нашият успокои съратниците си с думите: „ще се снишим, докато мине бурята“, пък после ще си я караме, как си знаем! Не беше остър камък като Чаушеску той, затова не го сполетяха нито съдбата на румънския му приятел, нито дори особени неприятности! Даже съдът срещу него в началото на 90-те се оказа една от многото съдебни пародии на прехода, в които комунистическите престъпници се оказаха неподсъдни или направо „невинни“! „O tempora, o mores!“ И това изтърпяха българите — народопсихология, какво да се прави?!

Лошото в случая с бившите социалистически държави е, че „народопсихологията“, наследена от комунистическото време, внася в новите постсоциалистически демократични общества рецидивите на посочените по-горе корупционен манталитет и морал! В голяма степен, макар и в различни форми, тази „народопсихология“ е характерна и за другите източноевропейски социалистически държави, останали в сферата на съветското влияние след Втората световна война.

Но и в постсоциалистическата епоха след 1989 г. различията между онези, дето бяха в Австрийската империя и все пак не се примириха напълно с азиатския болшевизъм, и нас — бившите подчинени на азиатските деспотични империи, могат да се видят с просто око! И в известната атавистична носталгия у част от обществото по комунистическата система. И в намеците за „здрава ръка“, която да се справи със сегашната корупция и произвол на почти демократичните управления — като че ли те не са наследени именно от комунизма?! Е, при румънците поне липсва нашето мазохистично русофилство, което в сегашния си вариант е откровено путинофилство! Да, и това е „народопсихология“, но къде ще ни заведе тя?!"

Описаните по-горе сривове, преходи и външни влияния в далечната и близката история на България и най-вече тоталното унищожаване на интелектуалния ни елит и произволните масови убийства и репресии след 1944 г., както и буквалното налагане на болшевишката стопанска и политическа система в страната, създават специфична ситуация на безсилие и страх. Тя обяснява защо у нас след началото на 50-те години на ХХ век липсва всякаква съпротива срещу комунистическия режим, както в ГДР, Унгария, Чехословакия, Полша. Няма кой да я поведе! Липсва дисидентско движение, липсват истински дисиденти като Андрей Сахаров, Вацлав Хавел или Лех Валенса, които да подготвят свалянето на режима, когато дойде времето му в края на 80-те години! Е, някой може би ще посочи т. нар. „заговор на Горуня“ от средата на 60-те години, но това е чисто вътрешен комунистически комплот, а не опит за промяна на системата!

Българите не поискаха сами своята демокрация! „Даде им“ я пак БКП — партията-държава, осъществявайки вътрешен преврат със свалянето на правешкия диктатор. Така тя се опита да съхрани властта си без него. Но в Европа вече вееше „вятърът на промяната“ и българите най-после се вдигнаха и сложиха край на комунизма и „ръководната роля на БКП“! Дали?!

Защото партията уж загуби държавата, но не загуби кадрите, финансовите и материалните си предимства, както и рутината си. Най-напред запази истинските пари — валутата, която беше само държавна при „соца“, като изнесе голяма част от нея, а после „изпрана“, я върна в ръцете на „наши момчета“ от тези кадри, вече като частна. Другата част „изпра“ в изкуствено създадени „частни банки“, които след това фалираха и така прибраха и нея. После пак тези кадри приватизираха големите предприятия и пак „наши момчета“ ги купиха за жълти стотинки. После осъществиха „масова приватизация“ на останалата държавна собственост „в полза“ на работещите българи, които уж станаха „акционери“, но никога не получиха дивиденти, защото тоталната инфлация обезцени парите и те „пиха студена вода“!

Ето я народопсихологията ни от времето на „соца“, чиито рецидиви остават в пълна степен и в постсоциалистическото ни общество — народопсихология на тотална кражба, национален нихилизъм, страх, конформизъм, приспособяване и лицемерие!

И разбира се в тази ситуация, докато току-що появилите се водачи на демокрацията се опитваха да я утвърдят и организират истинска демократична система, обиграните кадри на партията-държава и ДС хванаха в ръцете си „промяната“. Промяна ли?!

В създадения едва ли не в последните месеци на тоталитарната система СДС и в структурите му бяха внедрени умело кадри на партията и ДС. Те предотвратиха всякакво търсене на възмездие от виновниците за репресиите на комунизма. Те скриха досиетата на бившите репресивни злодеи и главните доносници. Те създадоха условия и за формирането на етническа партия — ДПС, която оглави техният агент „Сава“ — Ахмед Доган, която усложни още повече обърканата политическа ситуация след рухването на „соца“! Те осуетиха и създаването на истинско ново демократично управление, на истинско демократично общество.

У нас, за разлика от други бивши комунистически държави, не беше извършена лустрация, не бяха отстранени от новата демократична власт кадрите на БКП и репресивните ѝ органи! Създадена беше т. нар. „нова олигархия“ именно от тези кадри! Тя, партията-държава всъщност, както бе посочено, сложи ръка най-напред на бившата държавна валута (то друга нямаше), на предприятията, на материалните активи, подели ги между своите кадри и своите протежета. Така се формира новата „капиталистическа“ класа на България!

За нейното утвърждаване и укрепване работеха създадените пак от ДС силови групировки — „застрахователни“ и други сенчести структури ¹¹. Те блокираха с рекет и насилие повечето опити за създаване на нормален частен бизнес. И когато си свършиха работата, се самоизбиха или ги елиминираха собствените им босове! „Борчетата“ и каратистите бяха заменени от престъпници с „бели якички“! Така „новата“ олигархия утвърди властта си за десетилетия!

Та ето ви още „народопсихологии“ — една на „новата-стара“ партийно-кадесарска олигархия; друга на новите „демократични“ полицейско-следствени и съдебно-прокурорски структури — формирани пак от „нашите кадри“; трета на дирижираните от първата „нови“ политически партии; четвърта на държавната и местна бюрокрация, действаща пак под палката на олигархията; пета — на една обезверена от фалшивата демокрация интелигенция, оттеглила се от политиката; шеста — на основната маса от работещите българи, които сякаш пак „иждивяват“ в държавни обекти и частни фирми, обикновено с минимални средства за живот и ако успеят — заминават за чужбина, давайки храна на демагозите да „хленчат“ за демографската криза; седма — на една безлична маса от неработещи, предимно от „малцинствените мнозинства“, която използва рационално социалните фондове или просто пооткрадва това-онова и преживява; май има и още „народопсихологии“, ама нейсе…!

Литература и бележки