Пак на фона на горепосочените исторически фактори и главно на исторически оформилата се през вековете предимно селска структура на българското общество, следва да се отчете още един тип психология — тази на преобладаващото селско население.

В условията на османското господство, установило се в края на XIV и началото на XV век, през XVI век, когато вълната на азиатското нашествие отминава към Централна Европа, обстановката на Балканите се успокоява. Тогава и населението на българските земи се установява в местоживелищата си след спирането на военните действия на полуострова. Тогава се оформят и основните категории селско население в нашите земи.

От една страна, в значителна степен, продължава съществуването на вековната селска родова задруга в много части от земите ни. Това е структура на колективен начин на живот и човешки отношения, основан на родова основа сред значителна част от българските селяни. Тя е изследвана задълбочено от редица български учени като Стефан С. Бобчев ¹, Иван Евстр. Гешов ², Димитър Ихчиев ³, Иван Хаджийски ⁴… Задружният имот, „дедина“, „бащиня“ е „стожер“, „темел“ на задругата. Той е свещен за всички.

„Съвкупността от движими и недвижими имоти, от каквато и категория и видове да са — пише Ст. Бобчев, — съставлява задружен, общ имот; членовете на задругата гледат на общия, задружен имот като на свой; но кое чие е, кой колко дял има, те не знаят; те знаят, че всичко е общо, всичко прочее принадлежи тям, те са му стопаните… никой не може да каже: ето, това е мое…“

Общото, „купът“ е светая светих, същността на задругата, „верую на задругаря“. Тази трайна система на отношения сред съществена част от основното българско население установява и определена психология. И, в известен смисъл, тя би могла да се нарече „народопсихология“.

От друга страна обаче, не всички селяни са обединени в родовите задруги. Една значителна част са много бедни и безимотни и обработват земите на спахии и бейове, а по-късно и на българи чорбаджии. Естествено, те са далеч от задругарската психология, тяхната е по-скоро психология на оцеляването. Т.е. пак не може да се обобщава и да се говори за някаква цялостна българска народопсихология, въпреки че селското население тогава е над 85%.

От трета страна, през XVIII и особено през XIX век, към края на османското господство, диференциацията в българското общество все повече се развива. Наблюдава се разслоение в българското село, където задругата започва да се разпада с навлизането на паричните отношения и масата на бедните и безимотни селяни се увеличава. Увеличават се и забогателите селски чорбаджии, които отначало стопанисват бейски земи, а постепенно се сдобиват и със свои. Някои чорбаджии се „нагърбват“ със събирането на основния данък — юшура (десятък върху зърното и други селскостопански продукти). И докато османските юшурджии трудно намират данъкоплатците селяни, българските ги знаят точно и ги облагат произволно със солидни печалби за себе си!

Забогатяват и някои от т. нар. „джелепи“ („джелепкешани“), откупуващи данъка по дребния рогат добитък, както и „джамбазите“ — търговци на едър добитък и коне. Първоначално това са зависими от самата Османска държава селяни, задължени да доставят значителен брой добитък за държавния апарат, за армията, за градското население, често като държавни поръчки. Те се ползват с държавна защита, подобно на доганджиите, дервентджиите, войнуганите, оризарите, и това им дава възможност също да забогатяват. У тези обособени групи естествено се формира друга психология — различна от масовата селска. Може ли тогава да се определи някаква обща народопсихология за всички тези категории селско население?

Още от края на XVIII век, пак от селското население, се обособява и един бързо нарастващ слой от занаятчии, а после и търговци. Първоначално това става в самите села, където някои се специализират в различни занаяти, но те бързо се преместват в градовете, където се обособяват значителни занаятчийски махали. Оформят се чаршии, формират се еснафски организации. Много от тях също се ползват с покровителството на Османската държава, а някои получават и държавни поръчки.

Съществуват документи от началото на XIX век, които показват това: „Да се доставят 80 хиляди аршина аба за нуждите на артилерийските войски от пловдивските абаджии“, или „да се доставят 2 000 цеви за пушки и пищови от сливенските тюфекчии“… Пак по това време започва да се обособява и търговско съсловие. Огромният османски пазар, прострян на три континента, стимулира тези процеси и българското общество започва бързо да се променя към модерните буржоазни норми на стоково-парични отношения.

Това социално разслоение сред българските селяни формира и различни психологии и те са все по-различни една на друга. Една ще е психологията на задругарите, друга на чорбаджиите и забогателите юшурджии и джелепи, трета на нарастващия слой занаятчии и търговци…

Относно българската родова задруга, като че ли най-интересни са анализите на един от първите ни истински социолози и същевременно народопсихолог Иван Хаджийски. Знайно е, че той основава анализите си не само на документи и литература, но и на лични впечатления, добити от много обиколки, разговори и интервюта, които той прави в различни райони на страната. Разбира се, през 30-те години, когато Хаджийски пише, задругите вече отдавна са се разпаднали, но все още има доста живи хора, които са живели в техните условия. Това му дава възможност, както се казва, да черпи от извора. Затова и анализите и изводите, които прави, очевидно очертават реалното състояние на нещата, когато задругата играе съществена роля в българското аграрно стопанство и обхваща сериозна част от тогавашното българско общество.

„Задругата — пише Хаджийски, — като стопанска и нравствена общност, обединена от общата собственост, общия трудов процес, общото потребление, а с това и от общия произход и здрави нравствени връзки, имаше за основа натуралното, затворено стопанство, което наблюдаваме само в общества, където земеделието е основно производство, т.е. в обществата, предхождащи появата на капитализма… С развитието на частната собственост старият род се разпадна на отделни големи челяди, наречени у нас «задруги», което стопански представляваше подялбата на старата родова собственост между тези челяди.

Паричното, разменното стопанство разложи старата съставна задруга, обединяваща братята старци (прадядовци), техните синове (дядовци), женените внуци и правнуците в проста задруга, която обединяваше само дядото с женените му синове и внуците. А като резултат от разпадането на простата задруга се получи съвременното отделно семейство, състоящо се само от бащата и неженените му деца.“ ⁵

Ще се абстрахираме от по-нататъшните анализи на Хаджийски относно характера и съдбата на родовата задруга, доколкото тук се засяга само въпросът за психологията и нравствеността в задругата, за един вид народопсихология в крайна сметка. Разглеждайки тази страна на задругата, Ив. Хаджийски отбелязва:

„Все пак в стопанската и нравствена организация на задругата, с нейната обща собственост, с единството на стопанските интереси, с безпечността на задругарите, със спокойствието, с което всеки гледаше бъдещето, с общата радост от живота, труда, споделяна с близки и открити души и сърца, със своето безгрижно веселие, непомрачено от завист, злорадство, съревнование и грижата за утрешния ден, във всичко това има достатъчно елементи, които указват в каква посока може да се роди една нова нравственост, която да ни освободи от жестокия кошмар на днешния егоистичен морал и която в много отношения ще носи духа на колективистичния морал на задругата.“

Тук се долавят идейните посоки на мислене на Хаджийски, увлечен по социалистическите възгледи. В същото време обаче големият психолог отбелязва и реалните прояви на традициите на задругата в развиващите се вече в българското село капиталистически отношения през първата половина на ХХ век.

„Нравствените отношения между задругите — пише Хаджийски, — запазиха в голяма степен стария колективистичен дух. Тази патриархална нравственост намираше корени както в историческата инерция, поддържана от стопанските остатъци на миналото, така и в новите стопански отношения, които ако не бяха отношения на стопанско сътрудничество, не бяха и отношения на конкуренция.

Като стопанско наследство от стария род се запазиха общите селски имоти: гори, пасища и балталъци. Запазиха се и доста форми на общ труд и трудова взаимопомощ: работа на зареда, тлаки…, заем на работа и пр. Най-много се запазиха обаче обичаите, свързани с общото потребление: служби, курбани, общи трапези при сватби, кръщавания, умирания, раздаване на храна и пр.“

Близо сто години от времето, за което пише Хаджийски, тези обичаи още съществуват в повечето български села. Ето една вековна българска народопсихология — тази на значителна част от българските селяни-задругари, която оставя макар и бледи следи и в нашето време. Народопсихология на безкористна взаимопомощ и общи дейности и празници в много български села.

Разбира се, не цялото българско селско население през вековете е било обединено в задругите. Имало е немалка част много бедни и безимотни селяни, преживяващи като ратаи или гурбетчии по чужди имоти и земи. Тяхната психология, както бе посочено, няма общо с тази на задругарите, а зависи от обстоятелствата и начина им на труд и живот.

Всъщност това е психологията на оцеляването — една от най-традиционните черти на българската народопсихология през вековете! И може би най-същественият фактор, определящ тази психология, е фактът, че българите формират държавата си на едно кръстовище на света — районът на проливите и Източното Средиземноморие. Там, където се срещат три континента. Мястото, през което от незапомнени времена, ако щете още от времето на Homo erectus, преминават десетки народи, завоеватели, религии, търговци… Едно ветровито геополитическо място, което всеки иска да владее или поне да контролира — и гърци, и перси, и римляни, и араби, и кръстоносци, и османлии, и модерните Велики сили, и Руската империя и СССР, пък и САЩ в най-ново време…!

Така през цялата ни история, че и днес, оцеляването остава една основна черта в народопсихологията ни. Помагала ни е, дай Боже да ни помогне пак!

Традициите на задругарските отношения обаче имат и друга проява — във възникването и доста широкото разпространение на свободната селска кооперация от последното десетилетие на XIX до края на 40-те години на ХХ век. Техните предшественици съществуват още в османско време. Такива са т. нар. совати, овчарските сдружения, градинарските тайфи, та дори и създаваните по инициатива на валията на Дунавския вилает („Туна вилает“) Мидхат паша земеделски каси…

Ст. С. Бобчев пише:

„Българската челядна задруга почива само върху родови основи. Вън от това тя не може нито да се зароди, нито да се прояви, нито да вирее. Всяко дружение, вън от родствените връзки, не е задруга. То може да бъде каквото щете дружество, артел, съюз…“

Тези сдружения вече не са основани на родова, а на професионална основа. Впрочем, само като интересен факт, бахчеванджийските (градинарските) тайфи кръстосват цяла Европа, че и Русия. Достигат чак до САЩ.

В изследването обаче основният въпрос се отнася до психологията на хората, които формират тези сдружения, както и ролята им на предшественици на бъдещите свободни кооперации в България. В тези сдружения се формират отношения на взаимопомощ, доверие и общи интереси. И може да се твърди, че този колективистичен дух на старата задруга, на тайфите, соватите и други подобни създава местните традиции, които улесняват формирането на модерните свободни кооперации у нас от края на XIX век, заедно с модерните влияния от Европа и Америка. А тези съвременни кооперации у нас още в първото десетилетие на ХХ век ще надхвърлят 700.

След Първата световна война, стимулирани от политиката на БЗНС, на Социалдемократическата партия и отчасти на БКП, кооперативното движение в страната достига значителни успехи. Свободните селски кооперации са хиляди, а в това отношение България се нарежда на второ място в света след Дания!

И ако след 1944 г. комунистическата власт беше запазила структурата на свободните кооперации, страната щеше да съхрани народопсихологията на свободния колективизъм и пазарната мотивация сред преобладаващото селско население. Тази власт обаче, под диктата на Съветската метрополия, разтури свободните кооперации, разтури кооперативните централи и въведе насилствено отдавна компрометирания съветски колхозен модел в лицето на т. нар. ТКЗС-та!

Практически собствеността на българските селяни беше отнета. Така те загубиха мотивацията си на собственици и стопани, а заедно с това и манталитета и психологията си. Станаха никои, иждивенци на партията-държава — собственик на земята, индустрията, финансите, на всички материални активи в страната, на хората ако щете! Психологията им стана психология на безропотния поданик!

В тази ситуация само за десетилетие — до средата на 60-те години, беше извършен тотален демографски прелом — от 75% и повече селско население останаха по-малко от 20%! От преобладаваща народопсихология на селяни-стопани ни беше натрапена именно всеобщата народопсихология на поданика, на иждивенеца на партията-държава! Когато не си собственик и стопанин на нищо, ти си никой! Когато от теб не зависи нищо, дори собственият ти живот и съдба, ти нямаш и народопсихология! И тя се определя от тоталния контрол на партията-държава — виж „1984“ на Джордж Оруел!

Но сега, в обърканата постсоциалистическа действителност, наричана „демокрация“, често се чуват гласове, и то не само на белоглави носталгици, че видите ли при „социализъма“ имало сигурност и ред. Ами да, имаше, но под тоталния контрол на огромните и добре платени сили на ДС, „народната милиция“, „народната армия“, казионните „обществени“ организации, „доброволните отряди“, на всякакви доносници и клакьори на партията-държава.

Сигурност на подчинения, безгласния, безмисловния поданик, който няма нужда дори да мисли, защото вместо него мисли партията-държава, Вождът, който знае и може всичко! Ти само слушаш, работиш безропотно за тях, аплодираш ги, славословиш ги и живееш „сигурно и спокойно“! „Народопсихология“, какво да кажеш и как да не тъгуваш за нея!

Впрочем рецидивите на онази — социалистическата сигурност, се проявяват и сега с безпрецедентното периодично повишаване заплатите на органите на МВР и съдебните магистрати. Защо се увеличават, ами за всеки мислещ българин е ясно — защото те трябва да охраняват днешните властимащи от гнева на „електората“! Та нали сегашните „демократични“ партии бяха създадени всъщност от предишната партия-държава с внедряването на нейни кадри в тях?! Така те наследиха и нейните табиети — лидерския характер, както и умението да коткат охранителните и съдебните структури с периодични „добавки“ към доходите им. Те пък не само ги охраняват, но и прикриват техните далавери, и корупцията шества вече десетилетия в родината! Виновни властници, прокурори, съдии все няма и няма в нея! И това е един вид психология, нали? Лошото е, че сега ни знае и цяла Европа — първи сме по този показател, ама нали по навик все „й чиним инат на Европата“?!

Трагедията на националното аграрно стопанство обаче продължи и в условията на сбърканата ни „демокрация“! След онзи погром над традиционното ни селско стопанство от „буржоазния период“ в края на 40-те години на ХХ век, стопанство на истински многовековни собственици-стопани на земята, последва друг — през първата половина на 90-те години! Онова българско аграрно стопанство, което хранеше Османската империя в последните векове на робството, което бе в състояние да изведе страната дори от страшната икономическа катастрофа от 1918 година, беше ликвидирано!

Погромът от края на 40-те години с натрапването на „колхозния модел“ бе повторен от друг погром от началото на 90-те години! Защо?

• Първо, защото макар и натрапен с насилие и тотален контрол, колхозният модел в лицето на ТКЗС-тата все пак имаше някои положителни страни: поземлените стопанства се комасираха и уедриха, макар и под пълния държавен контрол; мелиорацията и механизацията на производството достигна добри нива; създадоха се големи животновъдни ферми; производството чувствително нарасна…
• Второ — вярно е, че с експериментите АПК и ПАК от края на 60-те и 70-те години тоталният партийно-държавен контрол и грубата намеса в аграрното стопанство ликвидираха окончателно и последните илюзии за кооперативна собственост и обезлюдиха българското село, но създадените високопроизводителни стопанства и комбинати останаха.
• Трето — вярно е, че тези експерименти унищожиха окончателно стопанската мотивация на две, че и на три поколения от вече бившето селско население, и това е главната причина за рухването на сегашното ни аграрно стопанство!

Но въпреки всичко това, така или иначе онези големи стопанства бяха създадени и така ги завари „демокрацията“ в последното десетилетие на ХХ век…

Тогава обаче дойде новият погром, отворен от новата власт с идиотския лозунг „земята в реални граници — на някогашните ѝ собственици“! Кой точно го измисли, Жельо Желев ли или друг, сега не е важно? Дали пък и той не беше планиран от кукловодите на олигархията именно за да създаде хаос и несигурност в настъпилите промени, подобно на силовите групировки? Искахте демокрация — ето ви я в цялата ѝ прелест!

Важното е, че този нов погром довърши разрушаването на аграрното ни стопанство — основата на хилядолетната българска икономика! Никой от новоизлюпените политици не се замисли докъде ще доведе този „лозунг“, никой не се запита на кого всъщност ще се върне земята?! Селяните-стопани отдавна бяха ликвидирани! Наследниците им, отдавна натъпкани в панелните комплекси, тотално бяха загубили всякакво отношение към земята, всякаква стопанска мотивация, свързана с нея! Бяха се „отдали“ на социалистическата индустриализация с порива „да настигнем американците“!

Народопсихологията на българския селянин-стопанин изчезна заедно с него самия! И тогава настъпи поголовният погром, поголовното разграбване на земите и материалните активи на АПК-тата и ТКЗС-тата, поголовното клане на добитъка и ликвидиране на фермите, поголовното разрушаване и разграбване на мелиоративните съоръжения… А, както е писал големият ни поет: „можеше, по-иначе можеше“!

Какво можеше иначе? Ами можеше, ако разбира се имаше мъдри политици, да се запазят големите аграрни стопанства, фермите, мелиорацията, механизацията, изградени с усилията и организационния опит на самите нас — българите. Можеше да се формират, да се възстановят всъщност на базата на това съхраняване на стопанствата, отново онези свободни кооперации, които българските селяни бяха създали и развивали до т. нар. „социалистическа революция“. Да, ама ги нямаше тези разумни политици или ако ги е имало, са били дезавуирани именно за да възтържествува хаосът! И той възтържествува.

Наследниците на някогашните селяни-стопани и собственици на земята я получиха „в реални граници“, но понеже отдавна нямаха нищо общо с нея, я разпродадоха в огромната ѝ част на мутри и спекуланти за жълти стотинки! Новите собственици, които също нямаха нищо общо с аграрната икономика, нито можеха, нито искаха да я развиват. Те или държаха земята необработвана, за да я продават след време на високи цени, или я даваха под аренда на ентусиасти, които не знаеха с какво се залавят и произволно ги прогонваха, за да я дадат на други, които плащат повече!

Е, тук-там се формираха частни ферми, формираха се и някои свободни кооперации. Те обаче трудно пробиват без сигурност, без мелиорация, без достатъчно средства за модерна механизация. Защото множеството микроязовири, много съоръжения за пренос на вода от река Дунав, строени при социализма, сега бяха разграбени или продадени, пак за жълти стотинки, на мутри. Те пък превърнаха микроязовирите в рибарници или ги изоставиха на произвола на съдбата! И след време много от тях, вместо да се използват, станаха опасни в няколко наводнения! Напоителните съоръжения, изградени пак при социализма с огромен труд и средства, също бяха брутално разграбени и унищожени!

Първите т. нар. демократични правителства изобщо не помислиха как да съхранят тази жизненонеобходима за аграрната ни икономика материална база. Те просто си „измиха ръцете“ като Пилат с гръмката хвалба, че са върнали земята „в реални граници“! Дали? Споменатата база пък бе заклеймена като „остатък от тоталитаризма“?! Как да има модерно българско аграрно стопанство при това положение?! Как да се възстанови онази „аграрна народопсихология“ на българския селянин собственик и стопанин? Пък и де го селянинът?

Тъкмо бях написал горния пасаж, който пак ме накара да се замисля дали отново не е прекалено емоционално писание на историк, ето че прочетох в една чудесна книга, подарена ми наскоро от приятел икономист, почти същия емоционален текст, което ме успокои.

„Връщането на земята в реални граници и обобществените селскостопански машини на бившите собственици, което беше законово подготвено и (уж) реализирано с фанфари — пише проф. Боян Дуранкев, — е комичен и трагичен момент за този сектор. Комичен, понеже «реални граници» се оказаха предимно малки и средни парчета, понякога на територии, върху които са изградени промишлени или жилищни обекти.

Двойно трагикомичен, понеже голяма част от реалните собственици четири десетилетия по-късно вече обитават територия метър на два; следователно наследството попада не в бившите собственици, а в техните наследници, което още повече нарязва — ако въобще може — собствеността.

Тройно трагично, понеже изградените през четирите десетилетия на «реален социализъм» поливни земеделски площи в България през 1989 г. са били около 12 млн. дка… към 2023 г. те са едва около 400 хил. дка. Това е намаление от 30 пъти… И като апендикс, през 1989 г. селското стопанство се е ползвало от мощни селскостопански услуги, научнообосновано торене и обработване на почвата, избягване на монокултури, ползване на авиация за борба с вредителите и т.н. След «връщането на земята в реални граници на бившите собственици» тези услуги буквално бяха ликвидирани.“ ⁶

И проф. Дуранкев обобщава:

„Крайният резултат е следният: 1 861 410 граждани и фирми притежават общо близо 44 млн. дка земеделски земи по данни от 2018 г. Най-голяма е групата на собствениците, които притежават до 1 000 дка. Това са близо 1 859 000 граждани и фирми. Тяхно владение са над 7 млн. имота, като средният размер на всеки имот е под 5 дка…“

Това е статистиката, цифрите. Въпросът, който реалната действителност налага, е: колко от тези повече от милион и осемстотин „собственици“ започват да обработват земите си след получаването им? Колко от тях изобщо са в България след великите преселения на юг и на запад в края на 80-те и първата половина на 90-те години?! Колко от тях имаха елементарни условия за обработването на земята след тоталното разграбване и погром над споменатите мелиоративни съоръжения, машинен парк, след моменталното изчезване на посочените „мощни селскостопански услуги“?! Единици! Останалите я разпродадоха или им я откраднаха най-откровено споменатите по-горе нови мутро-собственици!

А „може, по-иначе може“! Можеше сериозни и знаещи държавници и специалисти да организират възстановяването на мелиоративната система на страната. Можеше такива евентуални държавници поне да осигурят защитата на доста български ентусиасти, които искат да развиват модерно аграрно стопанство, без да се страхуват от рекет и насилие от споменатите бандитски собственици!

Ама де ги тези политици, де ги?! Та нали дори всяко българско дете знае, че много от политиците са в един кюп с ъндърграунда! Дали само много?! Дали да не разчепкаме пък и съвременната ни „политическа народопсихология“? Сакън, би казал някой като бай Вежди, „разровиш ли го, ще мирише и ще горчи като отрова“!

И ето, така си кютаме с вносни домати, картофи, лук, дори зърно, след като само преди век и половина сме хранили империята на османлиите. След като само преди няколко десетилетия изнасяхме аграрна продукция и напълно задоволявахме нуждите си!

Професор Дуранкев посочва различния подход в аграрната политика на други бивши социалистически държави. Той дава пример с бившата ГДР:

„Източногерманските ТКЗС-та — посочва той, — запазиха земята си благодарение на приетото от Бон ограничение за реституцията на собствеността на т.нар. пруски юнкери…“

Да, ама ний си нямахме Западна Германия (ФРГ) и Бон, с които да се обединим, че да ни оправят! Е, имаме си Западна България, пардон — Северна Македония, ама тя не ще да ни обединява, да не говорим за „оправяне“, каквото и да означава това! При това положение не ни оставаше друго, освен да се оставим на домораслите „реформатори“. Какви са резултатите от техните „реформи“, вече беше казано!

Но да се върнем към онези, предишните — възрожденските народопсихологии от XIX и първата половина на ХХ век. Освен тези — на задругарите и останалото селско население, от края на XVII век в много български селища се формират значителни групи от занаятчии.

„До XVII век — пише Хаджийски, — занаятите у нас заемаха твърде малък сектор от народното стопанство. На това съответстваше незначителната роля на еснафите в обществения живот. От XVII век започна цъфтежът на занаятите, който легна в основата на нашето Възраждане… Днес това еснафство съществува само като един обществен остатък…

Но влиянието на еснафството върху нашия обществен живот днес е много по-голямо, отколкото неговото значение в областта на стопанството, защото еснафството влияе не само със своето настояще, но и със своето минало. От социологията е известно, че при обществените промени най-напред се налагат новите стопански форми, след тях — политическите, и дълго след тях се утвърждава новата, съответстваща им психология.“ ⁷

Занаятчиите създават цели махали и чаршии в подбалканските градчета, в Родопите и Стара планина, в крайдунавските градове, в големите търговски центрове на Империята — Цариград, Солун, Одрин, Пловдив, Русчук… Формират свои организации — еснафи според различните видове производства: абаджийски, гайтанджийски, терзийски, кожарски и кожухарски, кундурджийски, бакърджийски, железарски, тюфекчийски…

Само в Цариград към средата на XIX век има близо 50 000 българи занаятчии от почти всички професии! Значителен брой са те и в другите големи градове, споменати по-горе. Към средата на XIX век техните общини създават български черкви и училища и в Солун, и в Одрин, и в Цариград… Основна част от занаятчийското население обаче е в подбалканските и родопските градчета, в някои райони на Стара планина — в Габрово, Котел, Търново, Дряново…

Така още в първата половина на XIX век българите вече не само хранят, но и обличат Империята! Нещо повече — много еснафски сдружения работят по държавни поръчки на Високата порта. Десетки документи говорят за това: „Да се доставят 80 хиляди аршина аба за нуждите на артилерийските войски“; „Да се доставят 2 000 цеви за пушки и пищови от сливенските тюфекчии“… И това са документи още от 30-те години на XIX век. Пак през 30-те години на века в Сливен Добри Желязков-Фабрикаджията открива текстилна фабрика с модерни машини, работеща пак за нуждите на Империята!

Именно цариградските българи еснафлии са основната част от българската община в имперската столица и двигател на Църковно-националната борба. Те са и главните участници в трите форми на борбата на българите за национална еманципация, народна просвета и революционно освобождение! От техните среди произхожда новата ни интелигенция, политическата класа, бъдещите фабриканти, търговци, банкери… Каква е тяхната психология?

Да се обърнем пак към основния им научен познавач Иван Хаджийски:

„Еснафската психология упражнява влияние върху нашия обществен живот не само чрез значителния слой от 131 хил. еснафи. Неин носител са все още и всички среди от еснафски произход: пролетаризувани еснафи, интелигенция, чиновничество, дори и буржоазия… Еснафството организира днес своята съдба в обстановката на промишления и финансовия капитализъм. Както в своето стопанство, така и в своята психология то е повлияно от съвременния живот, който преиначава неговата класическа природа.“

Хаджийски пише тези редове през 30-те години на ХХ век, след като обстойно е изследвал и анализирал процесите на преобразуване на възрожденските еснафи в модерни субекти на българския капитализъм.

Въпреки това преобразуване обаче, явно много от чертите на еснафската психология остават. Прословута и до днес остава пословичната пестеливост и пресметливост на габровските еснафи, които всъщност са общи за повечето занаятчии. В статията си „Балканджията-габровец — скъперник или пестеливец?“, Татяна Цанкова опонира на заключенията на Иван Хаджийски относно еснафската пестеливост. В „Бит и душевност на дребния собственик“ големият ни социолог посочва пестеливостта като „правило на обществения ред“, определяйки я с понятията „сметкаджилък и боткаджилък“. И той отнася тази еснафска психология към всички еснафлии балканджии — „и копривщенци, и панагюрци, и троянчани, и котленци“, отбелязва Цанкова, „но стане ли дума за габровци, той ги отделя по нрав от останалите балканджии и … говори за «габровското скъперничество». Като главно условие за неговото проявление той сочи липсата на максул, на собствена земеделска или животинска продукция за задоволяване на домакинските нужди.“ ⁸

И Т. Цанкова опонира на Хаджийски, като отбелязва:

„…че габровецът — такъв, какъвто ни се представя той чрез своите дела от годините на първия икономически възход на Габрово преди Освобождението (към края на XVIII – XIX в.), та чак до наши дни, дори такъв, какъвто го познаваме от габровските анекдоти, не може да бъде смятан за скъперник, а само за пестеливец… «Пестеливец» е човек, който се въздържа от излишни разходи, докато скъперник е прекалено пестелив човек, комуто се свиди да дава!“

Опонирайки на Хаджийски, Цанкова посочва:

„Габровската поговорка обаче гласи, че «спастрянето е по-спорно от печеленето». Така пестеливостта се издига в култ и се превръща в правило на ежедневието. Тя като качество е типична в характерологията на дребния и средния собственик, който сам, «с триста мъки» се създава от нищото. Преследвайки и най-малката изгода, пестейки «доде му държи корем» и работейки «докато му се опулят очите», класическият еснаф става «централна стопанска и обществена фигура в градовете, главен носител и двигател на икономическия прогрес през Възраждането».“

В друга статия, засягаща предприемчивостта, упоритостта и пестеливостта на занаятчиите балканджии и в частност на габровските, Юлия Бързакова изтъква ролята на тези хора за формирането и развитието на българската индустрия. Тя също обръща основно внимание на габровците, които се открояват с:

„…доведена до изкуство пестеливост, твърде тънка сметка — все човешки качества, към които хората се стремят, но не всички постигат. Но тъкмо габровци, които през робските години не са живели откъснати от свободния свят и са цепели косъма на две, са достигнали сравнително висок стандарт на живот, благодарение на ориентацията си производство и търговия.

Обмислената пресметливост, познанието на живота на по-напредналите народи, изучаването на чуждия опит — това превръща вчерашния колибар в заможен занаятчия, сина му — в богат търговец, а внука му — в промишленик, който удесеторява семейното богатство. Това, което се взема за свидливост, стиснатост, тарикатщина и хитрост, не е друго, а стопанско отношение към живота…“ ⁹

Ето я онази психология на модерната стопанска мотивация на предприемчивите българи още от XIX век, която обуславя бързия стопански подем на страната ни от края на XIX и началото на ХХ век!

Тези повсеместни качества на пословична пестеливост и къртовски труд слагат всъщност началото на българската индустрия и търговия още през XVIII век, за да се стигне до създаването на манифактурите и фабриките през XIX. И те оставят своите следи в психологията на дребния и среден български собственик и през ХХ век. Неслучайно в разговорите ни дори и сега под понятието „еснаф“ се разбира дребнав, пестелив, пресметлив човек.

Лошото е, че от времето между двете световни войни, но особено през епохата на „соца“, от психологията им изчезват онези положителни черти на родолюбие, на преданост към националните идеали, на „честната дума“ в професионалните и обществените отношения, на взаимопомощ, на преклонение пред просветата и науката, на макар и умерената православна религиозност и доброта… А именно те са формирали онази народопсихология, която е съхранила българщината през вековете!

През двете междувоенни десетилетия основната причина за тази фатална промяна е дълбокото противостояние между народ и държава, между военни и цивилни, между град и село, между „фили“ и „фоби“, между различните слоеве на интелигенцията — „леви“ и „десни“ и прочее.

В половинвековното време на „соца“ пък основната причина е тоталното обезличаване на българина — собственик и стопанин. В превръщането му в безсловесен поданик на партията-държава. В убиването на националното му и личностно самочувствие чрез тоталната атеизация, фалшивата идеологизация и убиването на православното му съзнание и нормален патриотизъм в името на преклонение пред Московската болшевишка метрополия и нейните сатрапи!

Ето така бяха убити двете основни народопсихологии на българите!

• Тази на селянина-стопанин, съхранил трудолюбието, взаимопомощта, добротата, гостоприемството, разумната религиозност от задругата и Православието.
• Другата — на еснафа занаятчия и търговец, запазила в значителна степен честността и взаимопомощта, трудолюбието и пестеливостта, стопанската си мотивация и в следосвобожденските десетилетия, въпреки налагащите се отношения на егоизъм и конкуренция, на байганьовска безпардонност.

Изчезнаха!

И сега, в безкрайното преходно постсоциалистическо време, за каква преобладаваща народопсихология да говорим? Може би за тотален нихилизъм и неглижиране, какво ти — непознаване на родната история! Или на произтичащото от това заклеймяване на държавата и търсене на ново място за живот в развитите държави на запад. Или на откъсване и незаинтересованост от действителността, която ни заобикаля. Или на самоизолиране от обществените проблеми и политика на базата на традиционния нашенски принцип „всички са маскари“! Кое да приемем за обща народопсихология?!

Всъщност може да се разгледат още две народопсихологии, макар и „непреобладаващи“, в следосвобожденска България — тази на новата българска капиталистическа класа от предприемачи, банкери, индустриалци и едри търговци и тази на новата ни буржоазна интелигенция.

Освобождението и възстановяването на Българската държава завариха в последните десетилетия на XIX век едно общество от преобладаващо селско население и значителен брой занаятчии и дребни търговци. Богатата класа беше тънък слой предимно от тежки търговци и лихвари и единици притежатели на що-годе модерни фабрики с машинно производство. Май всичко се изчерпваше с Добри Желязков в Сливен и пловдивските Гюмюшгердановци. Бъдещият „български Манчестър“ — Габрово, още беше на занаятчийско ниво. Модерните предприемачи от рода на Иван Хаджиенов, Буровци, Иван Калпазанов, Иван Хаджиберов, Никола Иванов, Иван Драганов се изявиха в края на XIX и първите десетилетия на ХХ век.

Всъщност най-богатите доосвобожденски търговци дори не живеят в българските земи и градове. Те са съсредоточени или в столицата на Империята Цариград — Богоридите, Тъпчилещовите, Чомаковите, Чалъковите, Моравеновите… Там те даже са под покровителството на Високата порта, защото осигуряват сериозна част от бюджета ѝ. Някои като Стефан Богориди пък дори участват във висшата ѝ власт! Това и определя една колаборационистка психология у тези богати фамилии. Те дори се противопоставят на освобождението и обособяването на България, защото осъзнават, че в тесните рамки на една отделна българска държава ще загубят обширните пространства на Османския пазар!

Други части от най-богатата българска търговска класа като Васил Априлов, братя Палаузови, братя Тошкови и други са съсредоточени в Одеса и други градове в Южна Русия и развиват широки търговски връзки между двете съседни империи и в Европа. Бидейки под покровителството на руската имперска власт, те естествено са подчинени и на нейната политика. Такава е и психологията им — на проводници на руската стратегическа идея за овладяване на Източните Балкани и проливите. От техните среди произтича и прословутото русофилство.

Трета част от богатата ни предосвобожденска търговска класа като братя Евлоги и Христо Георгиеви, братя Пулиеви е установена в Букурещ, Браила и други румънски градове. Тяхната психология също е повлияна от връзките им с румънските, пък и с руските власти, но е и тясно свързана с освободителните процеси в българското общество!

Впрочем и трите групи играят съществена роля в Българското национално възраждане: цариградските богаташи подкрепят категорично Църковната борба на българите и българската просвета; одеските и болградските богати търговци спонсорират училищното дело в България; букурещките и браилските търговци подкрепят стотици млади българи в образованието им в Европа и в Русия, подкрепят и революционната борба! Така формират новата българска интелигенция!

Ето я осъзнатата национална психология на тези просветени българи, осигурили материалната база на Българското възраждане! Не е ли това еманация на българската народопсихология или поне на просветената и заможна част от доосвобожденското българско общество? Тази активна част от него, която създава предпоставките за модерната българска икономика, за модерната политическа класа, за модерната българска интелигенция, които ще формират и развиват модерната Българска буржоазна държава — част от Европейската Християнска цивилизация.

Каква е психологията на първите ни модерни капиталисти?! Социалистическата историография наложи една „задължителна“ идеологическа щампа: те, видите ли, са наследници на чорбаджиите-изедници, корумпирани типове, които използват политиката за обогатяване! Разбира се, та нали трябваше да се оправдаят безконтролните грабежи на самата партия-държава и активните ѝ борци, които бяха табу за партийната преса (то друга нямаше)!

Да, много от тези хора са били свързани с тогавашната политическа класа и взаимно са се обогатявали. До болка са ни известни байганювските избори с Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина, Ганьовото емблематично: „всички са маскари, ама келепир има в тази работа политиката“! Щом го е писал Алеко, той ще да го е виждал, пък и не само той. Явно го е имало в устройващата се току-що млада държава.

Но е имало и друго, което пък кара Симеон Радев да нарича първите ни държавници — „Строители на съвременна България“! Ами явно са съзнавали, че първо трябва нещо да се съгради, че после да има и какво да се крадне! И, слава Богу, са съградили една все пак модерна икономика и държава.

Насърчавали са съзнателно националната индустрия; строели са жп линии и модерни пътища; изградили са модерна съобщителна система; привличали са капитали; свързали са българската търговия и финансова система трайно с развитите европейски държави; осигурявали са средства за обучение на хиляди български младежи в европейските колежи и университети; привлекли са хиляди европейски специалисти в различни области на производството и строителството, в образованието и културата… В резултат на дейността на тези „строители“, още в първото десетилетие на ХХ век на Запад вече наричали България „икономически феномен“ ¹⁰!

Именно тези „строители“ формират и новата ни политическа класа, опираща се на една модерна европейска Конституция — Търновската. Вярно, че тя е често нарушавана и неглижирана, но все пак остава действаща до средата на ХХ век. Именно тези „строители“ са създали материални и обществени условия за модерната ни европейска култура, за образованието и науката. Симеон Радев е вникнал достатъчно добре в тяхната психология като съвременник, а малко по-късно и като участник в политическия, обществения и културния живот, и като писател, и като историк, и като дипломат, и като литературен критик ако щете.

Що се отнася до предприемачите, фабрикантите и банкерите от онези първи десетилетия на модерния ни капитализъм, те наистина са използвали връзки с политици и държавници. Но няма нито един от тези богати хора, които да не са отделяли повече или по-малко значителни средства за просвета, за обществени сгради и дейности…

Като кмет на София от 1881 до 1883 година Иван Хаджиенов („Адженов“) — един от първите значителни модерни предприемачи в млада България например, успява да си уреди държавни поръчки за важни строежи в столицата, както и необезпечени кредити от БНБ. До началото на ХХ век той участва в строежа на няколко предприятия и в жп строителството. Обвиняван е в корупция, особено когато фирмата му печели търг за доставка на оръжие през 1903 г. с висока печалба. Това предизвиква скандал и парламентарно разследване, след което Хаджиенов бяга в Румъния! В последните години от живота си обаче големият предприемач прави значителни дарения за обществени строежи и дейности. Такова е дарението му от 1917 г. от 1 милион лева за изграждане на механо-техническо училище в родния му град Казанлък, което е открито през 1925 г. То съществува и днес и носи неговото име.

Още по-интересна е личността на известния габровски предприемач, фабрикант, политик, общественик и голям дарител Иван Калпазанов. Той започва от нищото — чирак, калфа и занаятчия в терзийска работилница, търговец с манифактурни стоки — платове, копринен гайтан… Българският изследовател Петър Цончев в труда си „Из стопанското минало на Габрово“ описва Калпазанов като човек:

„…с широк природен ум, а със своята прозорливост и предприемчивост е извиквал удивление у своите съграждани и другари-гайтанджии.“ ¹¹

Той е един от основателите на машинното фабрично текстилно производство в Габрово. Лично княз Батенберг посещава фабриката в Габрово през 1884 г. Калпазанов подпомага и участва в създаването на няколко габровски фабрики. Същевременно той е дарител, филантроп, училищен настоятел. Подпомага способни младежи в образованието и реализацията им. Синът му Димитър Калпазанов продължава неговото дело като предприемач, фабрикант, дарител и филантроп!

Друг известен габровски предприемач и фабрикант, тръгнал също от чирак и калфа, е Иван Хаджиберов. По време на Освободителната война той е куриер в Българското опълчение. През 1885 г. участва в Сръбско-българската война като доброволец. През 1890 г., заедно с брат си Димитър, построяват валцова мелница в Габрово, а две години по-късно първата фабрика за фини вълнени платове в България, наречена „Първа царска придворна фабрика за текстилни платове“. Организацията на производството е по английски образец. Че как иначе в „Българския Манчестър“?! През 1912 г. в разширената фабрика на Хаджиберови работят 280 работници. Същевременно те остават в историята и с широката си обществена и благотворителна дейност! Качеството на българските платове по онова време пък е такова, че европейски търговци, включително и британски, ги продават като английски! Това предизвиква дори дипломатически скандал!

В статията си за ролята на културата и мотивацията на балканджиите занаятчии в създаването на модерната българска индустрия, в частност на габровците, Юлия Бързакова споменава още няколко знаменити габровски индустриалци, тръгнали от нулата, за да стигнат до върховете на българското промишлено производство:

„Христо Бобчев — пише тя, — 25-годишен е самостоятелен гайтанджия. Наблюдателен, изобретателен, практичен. Доставя си машини от Манчестър — Англия през 1884 г. Синът му — Рачо, след завършване на Априловската гимназия, учи в Търговска академия в Анверс — Белгия. Животът, дейността му са красноречив пример за резултатите, които води след себе си богатата култура и балканджийският нрав…

Христо Райков — ненадминат по замах, деловитост, мащаби на работа, недоверчив, взискателен, даже към синовете си, вълк-единак, понякога брутален и безскрупулен към конкурентите, но добър, грижовен и честен спрямо работниците си. От дребен търговец в продължение на двадесет години успява да стане притежател на три фабрики.“

По-нататък Бързакова споменава един от основателите на трикотажното производство — Христак Момерин и синовете му, които развиват широка индустриална дейност.

„Христо Марокинджиев — един от основателите на кожарската индустрия в Габрово.“

Започнал от чирак и калфа, той не само създава своя работилница, но за 20 години, заедно със синовете си, един от които получил образование в Германия в областта на модерното кожарство, създават модерната кожарска индустрия в страната.

„Пенчо Бонев — най-почтеният, най-находчивият, най-добрият, с широка душа човек — пише Бързакова, — от 17-годишен работи като чирак-кожар, след 6 години прави своя работилница, след още четири — малка кожарска фабрика, през 1934 г. — голямо кожарско предприятие, водещо в българската кожарска индустрия.“

Всъщност габровските балканджии, пък и котленци, и копривщенци, и сливенци, и пловдивчани, и всички онези, които създават модерното българско промишлено производство, както бе посочено, имат своите предходници в лицето на тежките български търговци откъм средата на XIX век като котленеца Стефан Богориди, габровските братя Палаузови и Васил Априлов, копривщенците братя Георгиеви, пак копривщенците Тъпчилещови, Чомаковци, Чалъковци и кой ли не още предприемчив българин, използвал огромните османски пазари, пък и европейските, и азиатските, и руските за натрупване на богатства.

Разбира се, най-известното име сред най-богатите български предприемачи след Освобождението е това на Буровци: Димитър, Иван, Атанас Бурови. Те са тясно свързани роднински и с известния Еленски възрожденски род Михайловски, дал на българите един от водачите на Църковно-националната борба Иларион Макариополски, както и големия ни писател, политик и общественик Стоян Михайловски.

• Бащата — Димитър Буров, е известен доосвобожденски търговец, събрал сериозно благосъстояние. Той отделя значителни средства за подпомагане на Църковната борба и училищното дело на българите.
• Големият син — Иван Буров, завършва търговска академия във Виена. В първото десетилетие на ХХ век той вече е един от създателите на Българска търговска банка и участва в управлението ѝ. Участва във войните като офицер от българската армия. След войните ръководи Акционерно дружество „Бъдеще“, развиващо минното дело в страната. През 30-те години на ХХ век Иван Буров е председател на управителния съвет на БТБ. Той е създател на „Банка Буров & С-ие — Акционерно дружество“. Същевременно Ив. Буров е акционер в редица фирми от строителството, машинната, керамичната, тютюневата и текстилната промишленост. Близо 20 години Буров е член на ръководството на „Съюза на акционерните дружества“ в България. Той финансира един от основните вестници — „Мир“, както и други издания. Интересът му към археологията го прави един от постоянните донори на археологическите изследвания. Създава и Фонд към Археологическия институт. Иван Буров редовно участва в различни благотворителни дейности.
• По-малкият син — Атанас Буров, е олицетворение на български банкер, финансист и политик ¹². Завършил политически и финансови науки в Сорбоната. Професор в „Свободния университет“. Единственият действащ депутат — доброволец в Балканската война, където като поручик води войниците си в атака срещу укрепителната система на Цариград — Чаталджа, за което има орден за храброст! Малко след това, през 1913 г., Буров вече е министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на Стоян Данев. След войните е последователно министър в правителството на Ал. Стамболийски, в трите правителства на Андрей Ляпчев (1925–1931 г.), в правителството на Константин Муравиев от 2 до 9 септември 1944 г. Именно той е основната фигура в промяната на бруталната репресивна политика на първото Сговористко правителство (1923–1925 г.), когато решително заявява на министър-председателя — „кървавия професор“ Александър Цанков, че „народ с калъчка не се управлява“! Пак той е в основата на умерената политика на второто правителство на Демократическия сговор. Международните му връзки пък помагат България да получи важните заеми за стабилизиране на икономиката и устройване на стотиците хиляди българи бежанци от отнетите български територии! Той се противопоставя и на прекаленото ни обвързване с фашистките държави през втората половина на 30-те години и по време на Втората световна война. Известна е и тогавашната градска „лакардия“: „Ех, да бях богатско чедо, Буров да ми беше дедо!“ Солидна фигура на банкер, финансист, филантроп и достоен политик-демократ. Дори комунистическата власт след 1944 г. не посмява да го затрие веднага, а само го затваря, за да умре в затвора! И вместо да използва финансовия му капацитет и международните му връзки, го заменя с интелектуални примитиви — послушници на партията-държава и съветската метрополия.

С унищожаването на тези предприемчиви и интелигентни представители на българската капиталистическа класа, приобщили българската индустрия и икономика към модерните европейски държави, е унищожена и тяхната мотивация! Замени ги комунистическата партокрация, която превърна цялата ни икономика и финансова система в своя категорична собственост. Под диктата на московската метрополия я изолира от контакти с проспериращата западна индустрия и икономика. Ликвидирайки индивидуалната стопанска мотивация и конкуренцията, реалния пазар и свободните търговски връзки с европейските държави, новата партийна олигархия ликвидира една истинска психология на нормални пазарни отношения!

Ако се върнем към въпроса за формирането на модерната ни капиталистическа класа, може да се продължи изброяването на още много предприемчиви български индустриалци от края на XIX и първата половина на ХХ век.

„Плодотворното минало — пише Ю. Бързакова, — е най-добрата предпоставка за висока култура, която довежда прогреса…“

А „плодотворното минало“ е двувековното развитие на занаятите и търговията сред възрожденските българи от края на XVII век, особено в балканските, подбалканските и родопските български селища. Именно от средите на тези интелигентни и предприемчиви хора възниква и модерната индустрия, и банковото дело, и модерната стопанска политика на младата ни държава.

И пак, и пак ще установяваме покрай техните спекулации и хитрости в натрупването на капитали и личен просперитет, и пословичната им пестеливост, и изобретателността им, и високата им стопанска култура и мотивация, но и благотворителността им, и почтеността им, и родолюбието им, и огромните средства, които влагат в общественото строителство, в образователното дело, в подкрепата на способни младежи в образованието и професионалното им израстване!

Ето я истинската българска народопсихология! Онази психология, която изчезна заедно с погрома и катастрофата след войните. Изчезна в нарастващото противостояние и ожесточеност в следвоенното българско общество. Все пак остана нещо и в междувоенните десетилетия у дребните и средни стопани и даже у някои от едрите индустриалци като Ат. Буров. Налагането на тоталитарния болшевишки режим обаче я ликвидира окончателно!

И сега, в безвремието, в бездействието, в безидейността, в отчайващата липса на онази животворна народопсихология на действието, на предприемчивостта, на упорития труд и пестеливост, на нормалния патриотизъм, който е пращал всички, дори богати „бизнесмени“ (колко нелеп е този термин за онези истински българи) в огъня на войните за национално и териториално обединение, веднага, болезнено, отчайващо, но неизбежно изниква един въпрос?!

Въпросът колко и даже кой от съвременните новоизлюпени „бизнесмени“, сдобили се изведнъж и кой знае как с несметни богатства, а не с къртовски труд, с неимоверни усилия, интелект, мотивация и трудолюбие като гореописаните, е склонен към благотворителност и филантропия, към финансиране на общественополезни проекти, към образование и подпомагане на младите…? И отговорът е един — никой!

Можем ли сега да си представим, че някой от тези „бизнесмени“ би водил в атака бойците си като поручик Атанас Буров при Чаталджа?! Можем ли сега да си представим, че някой от сегашните ни многобройни „генерали“ води вихрените атаки на българската конница през 1916 г. в Добруджа вместо емблематичния генерал Иван Колев? Или само с 5 000 войници спира десетки хиляди войници на Антантата вместо генерал Владимир Вазов?! Ето ви и една „генералска“ психология, останалите са на редниците от „електората“!

Ето ги основните, истинските черти на народопсихологията на голямата част на българите от времето на Националното ни възраждане от началото на XVIII през XIX, до първата половина на ХХ век. Онези, които сложиха началото на модерната българска икономика и на нова — Европейска България!

Психология на здравия български дух, оцелял през вековете на робството на базата на упорит труд, на воля за лично и народностно оцеляване, на Православната вяра и интелигентността си, на пестеливост и изобретателност, на взаимопомощ и предприемчивост, на неистов стремеж към знания и образование, на любознателност и способност за възприемане на модерните постижения на европейските държави! Психология, в крайна сметка, на национална еманципация и високо чувство за национално единство, основани на Българска църква, на българско училище, на революционна организация!

Това е народопсихологията на онези, които се биха с неистова храброст за обединение на земите и нацията ни. Онези, които с предприемчивост, изобретателност, упоритост, пестеливост, трудолюбие, образование изградиха модерната българска индустрия и търговия. Онези, истински „строители“, които създадоха българската държавност и модерна култура, свързали ни тясно с Европейската икономика и Християнска цивилизация.

Къде е сега, в безизходицата на обърканото ни постсоциалистическо общество, тази българска народопсихология?!

Другата народопсихология — на новата българска интелигенция ли? Тя е анализирана в споменатото по-горе знаменито есе на Боян Пенев, писано през 1924 г. „Нашата интелигенция“ ¹³.

„Не се е още оформила и няма облик“

— пише големият историк на литературата тогава. И как да се оформи за по-малко от век?! При това в динамичните и крайно противоречиви условия на новата ни история!

Б. Пенев посочва същността и структурата на тогавашната ни още нова модерна буржоазна интелигенция. Той изтъква най-напред произхода на интелигенцията ни — тя произхожда от замогналите се български занаятчии и търговци, отчасти селяни от края на XVII век, след цели три века от началото на османското господство. През тези векове османлиите, налагайки своята религиозно-политическа и стопанска система, почти ликвидират средновековната българска аристокрация, без малката част, която се ислямизира! А именно духовната и светската ни аристокрация са били носители на образоваността, на книжовното дело, на интелигентността.

Така повече от три века основната част от поробеното българско общество е лишено от собствен елит, от собствени водачи, които да поддържат високата българска култура! И, както беше посочено, българите са лишени през тези векове от този елит и трябва да го създават отново едва през XVIII и XIX век.

Така при нас не се осъществява онова преливане на средновековната аристокрация, носител на интелигентността, в новата буржоазна интелигенция. Преливане, което внася аристократизъм, рицарско самочувствие, достойнство, харизматичност в новата интелигенция в Европа, в Русия… Затова и формиращата се повече от три века след европейската, нова българска интелигенция не получава тези вековни качества, а неизбежно съхранява тези на бащите си — занаятчии, дребни търговци, селяни с всичкия си ориентализъм, с „еснафлъка“ и притесненията от времето на робството.

Оттук произтича и онова чувство на недостатъчност, на малоценност, на самоотрицание, изразено с израза „абе, българска работа“! Израз, който ползваме с пълна сила и днес! Ето ги част от чертите на българската интелигентска психология.

Основно място в анализа си на българската интелигенция Боян Пенев отделя и на друг съществен фактор от формирането ѝ, който я отличава от европейската. При липсата на високо образование и общо културно ниво на българското общество в условията на османската действителност и първите свободни десетилетия, новата ни интелигенция получава образованието и културата си изцяло от европейски училища, колежи и университети: до Освобождението в католически и протестантски училища, откривани широко в Империята; преди и особено след Освобождението, после в европейски и руски училища и университети.

Така новата ни интелигенция неминуемо формира в себе си културни, социални и политически възгледи от различни школи — предимно руски, германски и френски!

Руското влияние се проявява с твърде отвлечената си, мисионерска философия на Бердяев, Шестов и Булгаков, но и с православно-панславистките възгледи на Аксаков и Катков, но и с радикалните и революционни идеи на Херцен и Чернишевски, че и с нихилистичните и анархистки на Кропоткин и Бакунин… Това влияние довежда у нас русофилски и славянофилски възгледи, но и т. нар. „народничество“. То е фактор при формирането на левите партии в България, смесено и с атавистичните повеи от Богомилството и проявите на т. нар. „сиромахомилство“, и формира особена психология у последователите си. Оттам произтичат и най-силните антидържавни настроения, характерни за много българи, както и българският анархизъм.

Германското въздействие върху формиращата се модерна българска интелигенция, според Б. Пенев, създава по-голяма методичност и системност във възгледите и изявите на тази част от интелигенцията ни, получила образование и възпитание в Германия и Австро-Унгарската империя. Именно от нея произлизат повечето български индустриалци и политици, свързани с модерната икономическа политика и образование. От нея произлизат обаче и прогерманските политически кръгове и интелигенти у нас. Най-ярък пример е професор Богдан Филов — син впрочем на екзекутирания русофил подполковник Димитър Филов заради участието му в проруските бунтове през 1887 г.!

„Немските възпитаници — пише Б. Пенев, — клонят повече към системата, методата… За развитието на нашата наука най-много са допринесли, без съмнение немските възпитаници със своите добросъвестни изучавания и методичния си труд.“

Те „допринесоха“ обаче и за прогерманската ориентация на България в двете световни войни! Не че страната ни всъщност имаше голям избор.

Възпитаниците на френската школа определено са по-свободни и разнообразни в мисленето и поведението си. Достатъчно е да вземем един Буров — получил образованието си в областта на икономиката и финансите, но и в политическите науки именно в Париж. От френското възпитание всъщност е повлияна най-силно и демократичната насока сред българските интелигенти и политици. Б. Пенев явно не е очарован от френските възпитаници и го подчертава в анализа си:

„Повлияните от френската култура — пише той, — обичат да засягат бегло множество въпроси и понякога с грация се стараят да прикрият недостатъчната си подготовка. Имат прекалена слабост към леката фраза и ефектния цитат, към големите имена и чуждите думи… За тях българското все не е това, което искат да кажат…“

Всъщност, по-важното е, че това е може би най-важният фактор за съхраняването на българската демокрация, съчетан разбира се с многовековната българска стихийна демократичност и толерантност, идващи от Богомилството, от задругата, от еснафските отношения на честност и взаимопомощ, от…

Всичко това внася противоречивост, понякога нетърпима, сред интелигенцията ни, в нейната културна и социална психология и поведение. Тази противоречивост довежда например до крайност „филствата“ и „фобствата“, съпътстващи ни до днес! Тя обяснява чуждопоклонничеството и неглижирането и дори отрицанието на българското пред чуждото, „по-качественото“, „по-високото“!

В онова — в „буржоазно-капиталистическото време“, интелигенцията ни все пак беше относително свободна и в творчеството си, и в обществените си изяви. Така тя създаде най-добрите образци на съвременната ни литература, наука, историография, философия:

• на белетристиката на Вазов, Йовков, Ал. Константинов, Михалаки Георгиев, Т. Влайков, А. Страшимиров или Елин Пелин;
• на поезията на „Кръга Мисъл“, на Дебелянов, Яворов, Траянов, Лилиев, Ясенов, Гео Милев, Смирненски, Вапцаров…;
• на историческата мемоаристика на Захари Стоянов ¹⁴, Симеон Радев, Стоян Заимов…;
• на публицистиката — З. Стоянов, Д. Петков, Д. Благоев, Г. Кирков, Стоян Райчевски, Владимир Бурилков, Иван Пеев-Плачков, Георги Белчев, Христо Бръзицов, Райко Алексиев, Александър Божинов…;
• на историографията — Васил Златарски, Петър Ников, Петър Мутафчиев…;
• на философията — Димитър Михалчев…

Ако горепосочените качества са характерни за психологията на „буржоазната ни интелигенция“ докъм края на 40-те години на ХХ век, те са доведени до своя абсурд по време на „социализъма“! Ами всяка що-годе побеляла съвременна българска глава помни поговорката „българският слон — по-малък брат на Съветския слон“! Тя е събирателна за всичките ни поклоннически лазения при всеки контакт, отношение, допир с „великия и недостижим Съветски съюз“!

Щангистите, борците и художествените ни гимнастички например винаги трябваше да се прекланят пред великите съветски „богатири“ и „неземни красавици“! Що нерви потрошиха горката ни прима Нешка Робева или емблематичният Иван Абаджиев! Забравихме ли, че и последният съветски слесар, дошъл да почива на Черноморието ни по анцуг и импровизирани „маратонки“, се държеше с нас от висотата на имперското си самочувствие, ако и да сме учители или професори!

Младите ни учени и асистенти от обществените науки едва ли не задължително трябваше да специализират в идеологическите съветски университети и институти! В творческите си изяви пък те задължително трябваше да споменават и цитират корифеите на „марксизма-ленинизма“! Е, можеше и да изпуснат нещо от „марксизма“, но в никакъв случай от „ленинизма“, малко по-рано от „сталинизма“!

Така неизбежно стигаме до печалния факт, че основните паметници в столицата на България не са на създатели или национални герои на държавата ни, а на руския цар-освободител, Храм-паметника „Александър Невски“, „Руски паметник“ и най-импозантният на „Съветската армия“, която всъщност за нас е окупационна!

Всичко това, от една страна, смачка националното ни самосъзнание в името на любовта към метрополията — СССР! От друга страна, наложеният ни пак оттам социалистически атеизъм пък едва ли не ликвидира един от основните стожери на духовното ни съзнание — Православието! То бе подложено на обругаване и отрицание, а вярващите, посещаващи черквите — на репресии. Вместо него още от най-ранна възраст ни се налагаше по всякакъв начин комунистическата идеология!

Разбира се, тази част от българската интелигенция, извън казионната, съумяваше, макар и прикрито, да съхрани патриотизма и българското си самосъзнание, но външно, пред системата, тя ще не ще показваше лоялност и „привързаност“ към партията-държава. При нас не се изявиха открито дисидентство и дисиденти, като изключим някои успели да емигрират на запад интелигенти като Петър Увалиев, Асен Игнатов, Георги Марков или Димитър Бочев. И слава Богу, защото техният глас, макар и забраняван и заглушаван, все пак поддържаше някакви надежди у тукашната смачкана интелигенция.

От трета страна, интелигенцията в тоталитарната ни държава трябваше да работи, но под стриктния контрол на партийните функционери. В тези условия тя ще не ще трябваше да изпълнява решенията и насоките на партията-държава, т.е. да я обслужва. И за да може да просперира, трябваше да аплодира и хвали „вождовете“ и партийните величия! Така всъщност тя ставаше част от системата! Партията-държава си беше създала и институти-инкубатори: за „партийна интелигенция“ — АОНСУ за идеолози и ВИИ „Карл Маркс“ за партийни икономисти.

Ето ви още една половинвековна „народопсихология“ на послушанието и чуждопоклонничеството, която и сега шества с пълна сила! Е, да кажем, тя не е само интелигентска.

Едва в края на тоталитарната система, по време на Горбачовата „перестройка“, през март 1988 г., една група интелигенти като Блага Димитрова, Светлин Русев, Нешка Робева, Соня Бакиш, Георги Мишев, общо 33 души, от които 20 членове на БКП, създадоха полулегално т. нар. „Обществен комитет за екологична защита на Русе“, известен като „Русенски комитет“.

Впрочем дори това разярява правешкия диктатор и след куп ругатни той заявява на председателя на Комитета Георги Мишев:

„Тия комитети, вашите, не сме рекли — не сме ви попилели!“

После, разбира се, ДС предотвратява всякаква дейност на Комитета. Партийните членове са изключени от партията, Светлин Русев и Станко Тодоров, чиято съпруга Соня Бакиш е в Комитета, са отстранени от т. нар. „политбюро“ и ЦК на БКП.

Така, на базата на тази половинвековна „народопсихология“ на послушанието, нито нацията, нито интелигенцията ѝ си поискаха категорично демокрацията както чехите, поляците, унгарците. Даде им я, без да иска, пак партията-държава. Амбициозни лидери като Андрей Луканов и Александър Лилов, с мълчаливата подкрепа на Горбачов, направиха вътрешен преврат и свалиха Тодор Живков. Обявиха това на открит пленум, където заявиха, че той си подава оставката! „Бащицата“ пък гледаше безучастно като някакъв дебил и така го запомниха българите!

„Превратаджиите“ всъщност смятаха, че ще запазят „социализъма“ и своята еднопартийна ръководна роля, но не би! Най-после българите се раздвижиха и излязоха масово на улиците. В съзнанието ни и във видеоархивите остана онзи грандиозен митинг на свободните хора от Орлов мост до хотел „Плиска“!

Ето това е българската интелигенция с нейната народопсихология — „не се е оформила и още няма облик“! Така би казал отново, както преди 100 години, Боян Пенев ако можеше да възкръсне!

Литература и бележки