В хилядолетната си история българското общество е преживяло няколко съдбовни промени, няколко възходи и сривове:

• Веднъж през втората половина на IX век, когато при княз Борис I и цар Симеон Велики завършва формирането си като единен народ и религиозно-културна общност — част от Европейската Християнска цивилизация.
• Втори път след завладяването на България от Ромейската империя и 170-годишното византийско господство, когато въпреки това господство съхранява народностната си идентичност. Същевременно окончателно се приобщава към Християнската Европейска цивилизация, макар и в нейния източноевропейски Православен вариант.
• Трети път с налагането на петстотингодишното османско владичество, когато отново като по чудо съхранява народностното и Християнското си самосъзнание чрез езика, Православието и народната култура.
• Четвърти път в последните векове на това владичество, когато българите стават основен стопански фактор в Империята и формират своята модерна нация. Когато създават, едва ли не от нищото, съвременната си модерна европейска културна идентичност. Когато отново се приобщават към Европейската Християнска цивилизация и модерна икономика до такава степен, щото само три десетилетия след възстановяването на Българската държава, на Запад ще ни наричат „феномен“ ¹! Не само защото в това удивително кратко време демонстрираме впечатляващ стопански подем. Но също така и защото само година след Освобождението създаваме една от най-демократичните конституции и показваме учудваща за Запада политическа грамотност.
• Пети път след войните (1912–1918 г.), в края на второто десетилетие на ХХ век, когато страната и нацията ни преживяват всеобхватна национална катастрофа, която слага край на възрожденската народопсихология на единство в целите за свободна и обединена Българска държава и нация! Този пореден срив тотално разделя нацията ни на социални групи, партии, радикални движения, често под външни влияния! Онзи българин, който консолидира нацията си в условията на робството, онзи който е готов да се бие едва ли не с целия свят за обединяване на българите в изконните им територии в Мизия, Тракия, Добруджа и Македония, вече го няма! Българите сякаш изведнъж стават различни, чувстват се различни, изостря се социалното им чувство, ожесточават се едни срещу други и това ескалира в преврати, атентати, политически убийства! Как в подобна ситуация да се определи някаква обща национална народопсихология?! И това не е краят.
• Шестият фатален срив е от края на Втората световна война, когато страната ни, заедно с цяла Източна Европа, е харизана на Сталин и неговата болшевишка империя. Това отново е всеобхватна промяна за нацията и националната ни психология! Сега тя променя фатално съдбата на българите. Натрапените им държавно-планова икономическа система и идеология на национално обезличаване създават всички онези съвременни черти в националната психология, които сегашните ѝ изследователи описват.
• Затова и седмата промяна от края на ХХ и началото на XXI век — уж отново към „демокрация“, всъщност не се състоя в нормалните си цели и прояви, а изостри още повече противостоянието!

Но ако се върнем още по-назад — към самото начало, към елементите, от които се формира бъдещото българско общество, народ, нация, култура, народопсихология, ще установим една многообразна етническа картина по нашите земи от първата половина на Първото хилядолетие, която е начало на Новата ера след Христос. Един конгломерат от народи от времето на Великото преселение, които живеят тук или преминават и оставят следи от различни народностни психологии и нрави.

Предишната историческа догма за единствено „славяно-българския характер“ на нашето начало като народ, цивилизация и държава, е вече изоставена в името на изясняването на тогавашните етнически реалности. А те показват, че пришълците славяни и прабългари не са се заселили на пусти земи, а са заварили тук именно този конгломерат от народи — предимно траки с отдавна развити култура, психология, религия, държавност. При това пречупени през гръко-римските културни, религиозни и обществени традиции след многовековно общуване с тях. Всичко това е оказало неотразимо влияние при формирането на бъдещата българска народност, на културата и психологията ѝ и не може да се пренебрегва.

В процеса на взаимни влияния, чрез постепенното налагане на славянския език, свързан неразривно с общата Християнска религия, чрез великото дело на двамата братя и учениците им, както и чрез държавнообразуващата традиция на българите, се стига до формирането на българската народност. Ето размислите на един от незабравимите ми университетски учители — големият български медиевист академик Димитър Ангелов относно:

„…създаването на българската народност, изградила се през IX–X в. в Мизия, Тракия и Македония като монолитна етническа общност със свой език, със специфична материална култура и единно народностно самосъзнание, намерили терминологичен израз в утвърждаването на общото народностно име «българи»“ ².

И продължава размислите си по въпроса:

„…как след толкова много изпитания и след продължителни периоди на чуждо владичество, нашият народ оцеля и съхрани етническата си самобитност. Мисля, че покрай другите обстоятелства, от особено значение се оказа ролята на историческата памет като една сложна даденост, свързана със светогледа и душевността на народа и отразяваща неговите дълбоки връзки с миналото, неговото убеждение, че представлява единно цяло със собствен език, бит и култура, които трябва да бъдат пазени и тачени!“

Ето ги истинските корени на българската народопсихология, които „трябва да бъдат пазени и тачени“! А днес умореното ни от катастрофи, сривове и преломи общество сякаш ги е забравило безнадеждно! Затова те трябва да се припомнят и припомнят на поколенията българи, защото чрез тях сме оцелели и пак можем да оцелеем, а не само да се констатира настоящата ни „народопсихология“!

Тук обаче трябва да се отчете и един друг важен фактор при формирането и утвърждаването на българската народност. Фактор, който показва едно ранно вътрешно противопоставяне в българското общество още при формирането му! Става дума за т. нар. „Богомилство“, появило се почти веднага след налагането на Християнството в България през втората половина на IX век. Това широко разпространено движение с религиозно-социална същност също е сред основните проблеми, анализирани и описвани от академик Ангелов.

„Богомилството — пише той, — с цялата своя вътрешна сила на реалистични, хуманни виждания и с широкото си въздействие върху средновековния европейски свят, е действително един от най-ярките портрети на българския народ, едно от най-ярките доказателства за ролята му на «личност» в историята на човечеството.“ ³

Ролята на Богомилството в българското общество, в българската народопсихология обаче, се тълкува доста субективно. В епохата на социализма официалната историография, подчинена на марксистко-ленинската идеология, наблягаше изключително върху социалната му същност. То, видите ли, било ярка проява на класовата борба на българското селячество срещу феодалната класа и експлоатацията ѝ. Едва ли не Богомилството е било предшественик на социалистическата революция у нас! Нищо друго!

Това, че е повлияно от източни дуалистични религиозни учения, че е реакция срещу превърнатото в държавна религия Християнство, срещу насилственото му налагане, почти не се отчита. Разпространението и ролята му в Европа се обяснява пак със социалната му същност — един вид предвестник на бъдещите социални революции?! А тук става дума за дълбока философия, за опит за връщане към моралните норми на ранното Християнство, която е в основата на богомилското влияние в Европа. Именно на това набляга в анализите си големият учен, въпреки че е принуден да отдаде повече дан на социалното.

По-рано, в епохата на „буржоазно-капиталистическото“ ни време, на Богомилството обръща специално внимание друг голям български медиевист — професор Петър Мутафчиев в есето си „Поп Богомил и Свети Иван Рилски“ ⁴. Основната идея на П. Мутафчиев тук е пагубната и деструктурираща роля на Богомилството и отшелничеството за стабилността на Българската държава! Богомилството, с отрицанието на държавата и болярската върхушка, убивало у българите чувството за собствена държава и борбата за опазването ѝ. Отшелничеството пък откъсвало хората от реалната действителност и борбата за просперитета на държавата. В този смисъл двете явления са сред основните причини за завладяването на Първото Българско царство от Ромейската империя през 1018 година, както и от османлиите през 1396 г., защото отслабили силите на Българската държава и общество.

В Богомилството Мутафчиев вижда също корените на онзи конфликт между държавата и народа, онова отрицание на държавната и местната власт, останало у народопсихологията ни през вековете: управляващите, които и да са, каквито и да са, са „маскари“, които крадат и манипулират народа! И, за жалост, това атавистично отношение остава традиционно в българската история! То сега е и една от основните причини за „негласуването“ на основната част от българите — тези, които не са в управленските и чиновническите структури. Ами които и „маскари“ да изберат, те все ще ги крадат и баламосват. Защото във всички партийни листи са все чиновниците, тези дето са „захапали държавния кокал“ и няма да го пуснат, както и послушните клакьори на отделните уж партии, драпащи за кокала! Те дори ще минават от партия в партия, само да не го пускат! Ето ви още една многовековна черта на българската народопсихология — държавата винаги ни е лъгала, лъже ни и ще ни лъже!

И още някои психологически ефекти, останали в историята ни от богомилското отрицание на държавата — прословутото българско неглижиране на законите например. Освен че голяма част от българите не знаят, пък и не искат да знаят законите, те и да ги знаят, не ги спазват или поне всячески се стремят да ги заобикалят! Оттук и приписваният на шопите лаф „законо, он е врата у поле“!

Друг ефект е т. нар. „сиромахомилство“, съществувало даже като движение в края на XIX и началото на ХХ век. Сиромахът винаги е добър и честен човек, когото грабят и експлоатират. Богатият е винаги крадец, експлоататор и негодник! За жалост в десетилетията на постсоциализма това — последното — забогатяването, става в повечето случаи престъпно! И това явление всъщност е наследено от годините на налагането на комунистическата диктатура, когато новите властници откровено, като че ли по „историческо право“, заграбваха имуществото на богатите, на „буржоата“! Пак рецидиви на националната ни психология, нали?!

Сегашното българско общество, ако изобщо можем да го наречем „общество“, е в някаква безтегловност, в някакво фатално безвремие. Лишено е от онези обединяващи идеи на Възраждането, които тогава го направиха истинска модерна европейска нация. Това сегашно „общество“ е в още по-безнадеждно противостояние, отколкото в последните стотина години! В основата на това наше сегашно състояние, на съвременната ни народопсихология, са онези два фатални срива — от 1918 и 1944 г.

Първият — трагичната и всеобхватна национална катастрофа от 1918–1919 г. Тя ни поставя в положението на победена държава, с рухнала икономика, ограбена жестоко в териториално и материално отношение от победителите и вероломните ни съседи! Войните, водени от българите с ентусиазъм и неистов героизъм в името на общата национална идея за единна нация и териториална цялост, са загубени. Така рухва окончателно един от стожерите на националната ни психология — умереният български патриотизъм, съчетан с непонятна за Балканите национална толерантност. Патриотизъм, обединил за един Възрожденски век българите в модерна нация! Той стои в основата на удивителния стопански и обществен просперитет на младата ни нация и държава в края на XIX и началото на ХХ век, който впечатлява дори Америка. Той стои в изключителното национално единство в борбите и войните ни за национално и териториално обединение — една истинска еманация на народопсихологията на българите!

Сега, след войните, тази единна народопсихология е заменена от нарастващ нихилизъм и тотално противостояние в покрусеното българско общество. Освен всеобхватната стопанска криза, националната катастрофа се изразява и в остро социално и политическо противопоставяне между основната маса от българското население и богатите прослойки, между установените политически партии и новите леви партии. Противостояние между града и селото. Противостояние дори между различните прослойки на интелигенцията.

Точно тогава — в началото на 20-те години, Боян Пенев пише знаменитото си есе „Нашата интелигенция“ ⁵. Той посочва, че тя още не се е оформила напълно и няма облик. И главното: интелигенцията ни се е формирала през Възраждането и след това под различните влияния на германската, френската и руската културни и обществени традиции. Затова е разнородна и противоречива в идеите и поведението си.

Това фатално и трайно противостояние след войните се провокира и от стари и нови външни влияния. От една страна — традиционните вече русофилство и русофобство, изострени от прогерманския избор на България в Световната война. От друга — от новите революционни и радикални влияния на руския болшевизъм и италианския фашизъм, а после и от германския нацизъм. Но докато фашизмът и нацизмът не се превръщат в широки движения, още по-малко в трайно установена политическа система у нас, болшевизмът се налага категорично в лицето на новата партия — БКП, заменила БРСДП (т. с.) на Димитър Благоев.

Като секция на т. нар. „Коминтерн“, ръководен от болшевишкото правителство на Съветска Русия начело с Ленин, тя стриктно изпълнява решенията му! Всъщност тя става оръдие на външната политика на Съветската държава и това не е изживяно и досега! В този смисъл новата Комунистическа партия увлича части от индустриалните работници и младото поколение в своите терористични действия. Те са израз на поетия към „Коминтерна“ ангажимент за непосредствена комунистическа революция! Така се стига до злополучното „Септемврийско въстание“ и атентатите през 1923–1925 г., изострили до крайност противостоянието в българското общество.

БКП изкривява традиционното русофилство категорично в „съветофилство“! То стига дори дотам, че БКП възприема послушно идиотските решения на Коминтерна от началото на 20-те и 30-те години на ХХ век относно националностите на Балканите! В духа на фантастичната коминтерновска идея за „Балканска социалистическа федерация“, в тях се „определят“ отделни нации на полуострова: „добруджанска“, „тракийска“, „македонска“…?!

Така сърбоманската идея за „македонизма“, възприета от въпросния Коминтерн ⁶, е раболепно приета от нашите комунисти начело с фамозния „вожд и учител“ Георги Михайлов Димитров, тогава генерален секретар на Коминтерна! Това е първото национално предателство на „вожда“! Той и съратниците му са готови да унищожат българската нация в името на имперските интереси на новата си родина СССР! Каква „народопсихология“ са имали и имат тези „хора“?! Каква е и тази на днешните им наследници?! С какво основание те говорят, че са 135-годишна партия, след като нямат много общо с партията на Димитър Благоев?! Той очевидно е бил против тоталната болшевизация, против провокираното от Коминтерна въстание, против тероризма… БКП (БСП) е само 107-годишна болшевишка партия и нищо повече! Е да, пак е „столетница“ де!

Още едно следвоенно явление засилва противостоянието. Това е рязкото нарастване на ролята на БЗНС начело с Александър Стамболийски непосредствено след войните. С масовата си пропаганда сред основната част от българското население — селяните (тогава над 75% от населението), Съюзът и в частност самият Стамболийски буквално противопоставят селото на града. Идейната доктрина на земеделския водач се основава на налагането на селска държава, с преобладаващо аграрно производство и доминиране на БЗНС в управлението. Някои оприличават тази „съсловна“ доктрина на тоталитарна, а Стамболийски след установяването на самостоятелното управление на БЗНС през 1920 г. опитва да я приложи. Така срещу неговото управление се обявяват всички останали политически партии, дори и комунистите.

И докато т. нар. буржоазни партии, заедно с военните и ВМРО, се обединяват за сваляне на Земеделското правителство, БКП се ориентира, под натиска на Коминтерна, към „непосредствена пролетарска революция“ от болшевишки тип. Нещо повече — ориентира се към откровен въоръжен тероризъм, върхът на който е най-кървавата терористична акция в черквата „Св. Крал“ ⁷ през 1925 г.!

Така освен националната катастрофа, социалната криза, следвоенната мизерия и още три тежки политически събития, с много жертви и ожесточение, довеждат вътрешното противостояние в българското общество до фатален апогей!

• Най-напред това е т. нар. „Деветоюнски преврат“ на обединените буржоазни партии и военните през 1923 година. Свалил Земеделското правителство, той е последван от селски въстания, потушени жестоко от новото правителство на Демократическия сговор.
• Два месеца по-късно комунистите, по поръчка на Коминтерна, осъществяват прословутото „Септемврийско въстание“, последвано от нов кървав погром! Отново жертви са стотици селяни, работници, интелигенти, докато организаторите бързо се измъкват през Югославия към новата си родина — СССР!
• Третото събитие, довело общественото противостояние до фатални последици, са терористичните атентати на комунистите, пак по коминтерновско внушение, през 1925 г., отново със стотици жертви, арести и тайни екзекуции!

За каква „общонародна психология“ можем да говорим в тази ситуация, когато всеки е срещу всеки?! Селяни срещу граждани; военни срещу цивилни; десни срещу леви партии; комунисти срещу земеделци и социалдемократи; върховисти срещу леви македонстващи; интелигенти срещу интелигенти…!

При нас, българите, съществува още един особен фактор, характерен за малко народи и държави — един продължителен период от повече от 3 века, в който е прекъсната връзката ни със Средновековна България, с тогавашния ни политически, религиозен и културен елит. Той е почти ликвидиран в условията на завоеванието и наложената чужда азиатска военно-политическа и религиозна система на Османската империя!

Така чак от края на XVIII и през XIX век — в епохата на Националното ни възраждане, българите са принудени да формират изцяло нов национален културен и обществен елит в процеса на Църковно-националната борба и Просветното движение. Той обаче се формира почти изцяло от средите на занаятчийско-търговската класа или от по-заможните селяни и има малко общо с европейския или дори руския културно-политически елит. При тях съвременният обществен елит произлиза от естествения преход, от сливането на средновековния аристократичен елит с новата интелигенция, произлизаща от забогателите буржоа от бившето „трето съсловие“. Така самочувствието, рицарството, харизматичността на средновековния аристократичен и интелектуален елит се прелива в самочувствието и аристократичността на новия — буржоазен елит. При тях няма прекъсване. Има естествена приемственост през вековете на Ренесанса и Генералната трансформация.

При нас такава приемственост и естествен преход няма. Така при липсата на връзка със средновековния български аристократичен елит, новият ни буржоазен елит, при това формиран в условията на чуждата азиатска империя, носи в себе си ориенталски и робски черти на конформизъм, на липса на самочувствие, на харизма, на аристократизъм! Този елит носи и досега в себе си рецидивите на ориенталския и еснафско-селския манталитет. Ако българите са наследили нещо от Средновековието си, то е нихилизмът към богатите и държавността! Ето откъде иде идеята за Алековия „бай Ганю“.

Писането, съчетано с навика за четене, е полезно, защото пишещият има възможност постоянно да сравнява собствените си мисловни заключения с тези на други мислещи. Така горните разсъждения относно липсата на елитарна приемственост при нас — българите, срещат подобни у социолога и писател Петко Симеонов — един от създателите на СДС. В едно интервю във вестник „Труд“ той казва:

„Ние бяхме «равни в робството». През 1878 г. елитът се ражда от нищото — от хъшове, даскали, занаятчии и селяни. Ние сме единственият народ в Европа без потомствен политически елит. Нямаме българска държавностроителна общност… Семейства, родове, чийто общопризнат авторитет и наследствени мрежови връзки у нас и в Европа да гарантират нормално възпроизводство на държавната машина. Затова трябва да се търсят компенсаторни механизми…

За чужденците това е ясно. Съществува даже израз за държавата ни: «тяло без глава»! Така е. Няма исторически елит. От Освобождението досега не сме успели да го създадем. Няма да се спирам на случилото се след двете световни войни с политическия елит. Но може пак да ме питате «защо ни беше този мирен преход?» Тъй наречените «жълтопаветници» се тикат да заемат това място в системата на държавата. Но не става… Нужни са компенсаторните механизми…“ ⁸

Чудесно! Но малко ще поспоря с господин Симеонов, поне за времето на т. нар. „буржоазен период“ на свободна България. Тогава, макар и за кратко, се създава политически елит, партиен елит, макар и доста сурогатен и без исторически корени. Иначе как щяхме да си създадем Конституцията? Макар и компилирана, тя все пак е съставена от хора с вече оформено политическо съзнание още преди Освобождението. Хора, получили добро образование в европейски колежи и университети. Там, в Европа, те получават не само добро образование и професионални умения. Там те опознават същността на демокрацията, политическата практика на партии и парламенти, законите и принципите на демокрацията…

В същото време новите български политици не могат съвсем да излязат от манталитета и табиетите на създателите си! Единици излизат от този манталитет. Повечето остават в традиционните наследствени рамки на атавистични страхове, конформизъм, нагожденство, лицемерие, за да останат и просперират в държавната власт. Лошото е, че дори и този млад, недорасъл съвсем, но все пак политически елит, беше затрит след 1944 г., за жалост със сериозна част от интелигенцията ни!

Към това трябва да се прибави и посочената по-горе в есето на Боян Пенев разнородност сред българската интелигенция, идваща от различните влияния на европейските и руските културно-политически идеи и системи, в които те добиват знанията и културата си. Това също е резултат от липсата на приемственост между старата и новата ни история. Тази разнородност внася в новия ни буржоазен елит убийствена нетърпимост и противопоставяне на отделни групи от елита, които също са фатални в съвременното ни развитие!

На тази база се раждат прословутите „филства“ и „фобства“ в обществения ни живот, които обхващат наред с интелигентските среди и основната част от българското общество и са в основата на противостоянието в него и до днес! Те са в основата на крайната нетърпимост и липса на консенсус сред различните съвременни социални групи и партии. Те са приглушени в условията на полувековната тоталитарна диктатура, но тлеят в съзнанието на българите. Тази диктатура пък внесе нови противоречия и нрави в съвременната психология на българите — идейно-политическото противопоставяне и партийния кариеризъм!

Ето и това са някои специфични черти на народопсихологията ни, които трябва да се отчитат в опитите за обобщението ѝ сега.

Литература и бележки