Това „нахална“ иде от една статия на Андрей Захариев от 2015 г. в kultura.bg ¹. В нея авторът посочва, че „да се прави народопсихология е нескромно и дори нахално“. В голяма степен съм съгласен с тази констатация. Защото напоследък има прекалено много писмовни упражнения по тази тема у нас, както и опити за генерално „обемане на народния дух“, както пише Захариев.

Всъщност това самооплюване, това духовно самобичуване, стигащо до самоотрицание, не е от вчера. Достатъчен е най-яркият пример — Алековият Бай Ганю, събрал в себе си всичките отрицателни табиети и качества, приписвани ни едва ли не като основни черти на нашата народопсихология! „Българска работа“, „ганьовска работа“ беше и като че ли остана лайтмотив, когато говорим за българско производство, за български взаимоотношения, особено пък за депутатска или министерска дейност!

В емблематичната си „Оптимистична теория за нашия народ“, писана през 30-те години на миналия век, Иван Хаджийски пише ²:

„Думите «българин» и «българска работа» у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. Фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина звучи като ласкателство в сравнение с оня миризлив букет от качества, които ние си приписваме с презрителния термин «българин».

«Българска работа»… това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните ни герои.“

И още:

„До ден днешен ние купуваме в магазините чешки бархети, италианска коприна, френски гьон, английски вълнени платове, германски лакове, произвеждани в Габрово, Сливен, Русе или София. Трябваше със закон да наложим на производителите да слагат в написаните на чужд език марки «Б. П.». Песимизмът на купувачите досежно българското производство обаче принуждава производителите да турят този предателски и изобличаващ знак на такова място в марката, където същият най-мъчно може да се открие.“

Каква „народопсихология“, а?! И големият ни социолог и народопсихолог се е заел тогава да опровергае тази едва ли не всеобхватна психология на себеоплюването и себеотрицанието с „оптимистичната си теория“!

Тогава, преди близо сто години, той опитва да върне самосъзнанието на българите към техния възрожденски дух. Да им напомни онзи духовен подем на новата българска интелигенция, пък и на основната част от възрожденското ни общество през XIX век да отстоява националната си еманципация чрез своя, Българска национална църква и българско училище. Да тръгне, в крайна сметка, към национална революция, въпреки недостатъчните си сили!

Де го сега, в новия XXI век, Иван Хаджийски да ни види — объркани, обезверени, невярващи в държавата и собствените си възможности!

Разбира се, освен неповторимите анализи на големия Иван Хаджийски, върху българската народопсихология през вековете и в новото време са писани и много сериозни изследвания. В тях могат да се видят доста точни констатации по темата. Като се почне от самобитните и откровени „Записки“ на Захари Стоянов ³ или неизвестните доскоро прозрения на Тодор Панов от първите десетилетия на ХХ век ⁴ и се стигне до задълбочените изследвания на Марко Семов ⁵, Николай Генчев ⁶ или Владимир Свинтила ⁷, напоследък Марин Паунов ⁸ и някои други.

Може убедено да се твърди, че до голяма степен в тях са очертани основните характеристики на психологията на българите в исторически план. И именно тук, в разликата между тези сериозни, задълбочени и солидно аргументирани изследвания и последните импровизирани и доста повърхностни народопсихологически опити върху българите, е „заровено кучето“ на „нахалството“.

Защото ако първите изхождат в анализите си от вековните характеристики на българския дух и психология, основавайки се на конкретни документи и материали, изследвани обстойно, сегашните просто констатират съвременните им прояви. Изобщо не търсят причините и обстоятелствата, довели до дълбоки промени — възходи и сривове в българската народопсихология, особено в периода между началото на 20-те години на миналия век и сегашните времена на нов съдбовен преход!

Литература и бележки