Македонизмът като идеология и практика
(За сведение на г-н Мазнев и Ко в Благоевград)
Македонизмът се появява като изкуствено създадена политическа доктрина в последните десетилетия на ХІХ век. Смята се, че неин създател е сръбският учен, политик и дипломат Стоян Новакович. Тази доктрина идва да замени пропадналите усилия на Сръбската държава от средата на същия век да доказва и налага великосръбската идея за средновековната „Стара Сърбия“. Тя, видите ли, „трайно“ (около 25 години) владяла Македония и логично сегашното ѝ население било преобладаващо сръбско! Теоретично тази идея се развива от сръбските шовинисти Милош Милоевич и Йован Цвиич, както и в т. нар. „Начертание“ на Илия Гарашанин, към средата на ХІХ век. Практическите опити да се приложи в Македония, се изразяват в терора на сръбски чети върху българското население. И теорията и практиката на сърбизацията обаче, нямат успех. Тогава идва Македонизмът на Новакович, който ще се превърне в по-префинена форма на същите великосръбски мераци, но в извратен македонистки вариант!
Големият български историк академик Христо Христов изтъква, че „Македонизмът минава през няколко етапа…“ Според него идеологът на македонизма Ст. Новакович първоначално дори „осъжда шовинистичните възгледи на М. Милоевич, П. Сречкович, Сп. Гопчевич за сръбския характер на населението в Македония: В доклад пред Сръбското научно дружество на 1 февруари 1873 г. Новакович обявява: „Това е съвсем небратска и неполитична постъпка спрямо най-близкото нам племе на изток. Малко беше дето такива работи и завоевателна политика в средните векове ни хвърлиха под турско робство, ами с такова поведение спрямо българите, с каквото се отличава Милоевич, ще повторим стари злини в днешно време…“
В края на ХІХ век обаче, Ст. Новакович променя коренно възгледите си и става един от „вдъхновителите“ на антибългарската политика на Сръбското кралство. Тогава, в качеството си на посланик на Сърбия в Истанбул, привличайки македонските българи, станали ренегати-сърбомани, Коста Групчев (Групчевич) и Наум Евров (Еврович), се опитва да издаде т. нар. „Македонски лист“. В него е декларирана сръбската програма за дебългаризация на Македония, приета през 1886 г. В програмата откровено се заявява: „За да се унищожи българското влияние в Македония и да се създаде сръбско и за да се запази народността на сърбо-македонския народ, трябва да се основе в Цариград дружество на сърбо-македонци.“ То да издава вестник, „който ще влива сръбски дух в македонския народ, ще доказва, че македонците не са българи. Ще развива дейност за изгонване на българските владици и учители от Македония и на техните места да се довеждат владици и учители родом от Македония, възпитани в сръбски дух.“ „да се пише на „македонски език“, но понеже не е „обработен“, да се заменят българските думи и изрази със сръбски, да се използват сръбската азбука и сръбската граматика! Редакцията на вестника „ще напише на македонски език книжки за основните училища и в срок от една година ще ги отпечата в Цариград за сметка на Сръбската държава“!
Само година по-късно, след като идеята за „Сърбо-македонско дружество“ и сърбомански вестник пропада, Новакович признава в доклад до сръбския министър на просветата: „Тъй като българската идея, както е известно, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз мисля, че е почти невъзможно да се разколебае тя напълно ако противопоставим само сръбската идея. Тая идея, опасявам се, не би била в състояние като чисто и голо противопоставяне, да потисне българската идея и затова сръбската идея би имала полза от някакъв съюзник, който би бил рязко против българизма и който би имал в себе си елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отцепят от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма.“1
Новакович всъщност, е наясно, че не може да става дума за „българска идея“ в Македония, а просто там живее голяма част от българския народ, но в името на дебългаризацията на областта му е удобно да сравнява двете „идеи“! Очевидно е, че великосръбският шовинист търси нов завоалиран начин за промяна на самосъзнанието, на народопсихологията на българите в Македония! Османското правителство, слава Богу, отказва да даде разрешение за издаването на т. нар. „Македонски лист“ и сърбоманските апетити пропадат!
Руските дипломати в Цариград обаче, посрещат радушно идеите на Новакович за сърбизацията на Македония, както и за македонизма. Едва ли е случайно, че той точно по това време — 1899-1904 г. е вече посланик на Сърбия в Петербург! Оттук нататък тези идеи ще заемат съществено място както в официалната балканска политика на царските правителства, така и половин век по-късно в политиката на СССР! И както виждаме тази политика на Евразийската империя се спазва до днес! Защо ли? Ами защото още от средата на ХІХ век, че и досега Империята винаги приема Сърбия като преден пост на балканската си политика! Тази имперска политика винаги е следвала линията на отслабване на България чрез стесняването на териториите ѝ до малка и зависима държава. В този смисъл и руската и съветската и сега Путиновата политическа линия е, че ако Македония добие някаква независимост като държава, то на всяка цена трябва да се налага откъсването ѝ от всякакво българско влияние. В края на ХІХ и първите десетилетия на ХХ век — чрез отстраняване влиянието на Българската Екзархия и българското образование. По-късно чрез налагането на официалната концепция на Коминтерна за македонизма от 1934 г. След Втората световна война чрез насилственото „превръщане“ на българите в Пиринско в „македонци“ от т. нар. „вожд и учител на българския народ“ Георги Димитров, разбира се под бруталния и безпардонен диктат на Сталин! Днес македонизмът намира същата руска подкрепа от диктатора Путин, който насред Скопие се изцепи, че видите ли Киевска Рус получила езика и книжовната си култура от Македония!!! И скоро след това се втурна да завладява бившата Киевска Рус!
Друг голям български историк и архивист — Цочо Билярски в документалната си книга „Македонизмът – сръбско-руският заговор срещу българите“ изнася конкретни факти относно последователната вековна сръбска и руско-съветска политика за обезбългаряването на Македония. През 1906 г. руският „цивилен агент“ Николай Демерик формулира официалната руска концепция за Македония в арогантно изявление пред български политик в Цариград, публикувано в наш вестник: „Ние, всички чужденци, изпратени в Македония да въвеждаме предначертаните реформи много добре знаем… че болшинството там е ваше, българско. Но ние не отидохме там да създаваме една уредена българска Македония, с цел подир време да я направим ваша. Вие трябва веднъж завинаги да се откажете от мечтата, че Македония някога ще ви принадлежи… Докато болшинството в Македония е българско… една от главните ни сега задачи е да омаломощим това болшинство… за да нямаме постоянно неприятността да се разправяме с него…!“ По нататък в това безочливо изявление, руският агент приветства терора на сръбските и гръцките чети над българското население в Македония! Техният терор „омаломощава и разредява българското болшинство…“, подчертава Демерик! Какъв цинизъм, а?! Очевидно е, че още царска Русия — Освободителката, води последователна антибългарска политика в Македония в полза на сръбските и на собствените си интереси. Тази политика се прокарва с последователни действия за промяна на самосъзнанието на българите в областта. Всъщност за промяна на самата им народопсихология!
Ц. Билярски публикува и друг документ, отразяващ ясно руската официална позиция относно Балканите след Балканските войни. Това е статията „Руската политика на Балканите“ на руския посланик в Белград Николай Хартвиг от 1914 г. „Българофилството на руското общество, пише Хартвиг, е един непрестанал още сантиментализъм – и то пакостен сантиментализъм. Аз признавам само реалната политика, т.е. политиката, която е насочена към служенето на националните интереси. А от тази гледна точка, какво може да ни даде усилването на България? – Само неприятности и усложнения. Силна една България ще бъде непременно наш противник. Тя ще се стреми старателно и настойчиво да завладее Цариград и Дарданелите и, в това свое стремление, тя ще се спре на един съюз с враждебната нам Австрия… Съвсем друга е работата със Сърбия. Тя е нашият естествен съюзник. Интересите на Русия и на Сърбия никъде не се стълкновяват – напротив, те навсякъде съвършено съвпадат…!“
Тук Хартвиг удобно забравя, че само преди по-малко от 30 години — през 1876 г. Руската империя подписва с „враждебната“ Австро-Унгарска империя т. нар. „Райхщадско споразумение“ с тайна клауза за подялба на влиянието на двете империи над Балканите и недопускане създаването на голяма държава там при евентуално изтласкване на Османската империя от полуострова! Две години по-късно, след победата на Русия над османлиите, тя подписва т. нар. „Санстефански мирен договор“, наречен „прелиминарен“, защото предварително знае, че той няма да се реализира. Впрочем в прословутия този договор никъде не се говори за възстановена Българска държава а само за „автономна област“, васална на Османската империя!!! Къде тогава е „освободената България“?!! Хартвиг удобно забравя и другата тайна — „Будапещенска конвенция“ от януари 1877 г. между двете империи, утвърждаваща „Райхщадското споразумение“. Удобно забравя и „Лондонското споразумение“ от май 1878 г. между Русия и Великобритания, предхождащо злополучния за България Берлински мирен договор. Тези споразумения показват, че „Освободителката“ още преди войната е била на ясно, че всякакъв договор с османлиите ще бъде само камуфлаж! Всъщност именно тези споразумения и Берлинският диктат разпокъсват българската общност и я хвърлят в жестоки борби и войни за възстановяване на териториалното и националното ни единство! Пак тези споразумения облагодетелстват западната ни съседка Сърбия и стимулират териториалните ѝ апетити към българските земи — всъщност жалка компенсация на великосръбската идея на Илия Гарашанин! Тази „компенсация“ обаче, е за сметка на български земи — Поморавието, Нишко и Пиротско още по време на Освободителната война, Вардарска Македония, Босилеградско и Царибродско след войните 1912-1918 г.!!!