Да се върнем обаче, към книгата на Владимир Жидовец за България и българите. По-точно към неговото описание на Българското кооперативно движение. Авторът извежда началото на кооперативното дело в българското село още от последните десетилетия на ХІХ век. Тогава старата селска родова задруга в страната вече изчезва и към началото на ХХ век все по-категорично се налага частното аграрно стопанство. Но тъй като основната част от българските селяни-собственици са дребни и средни, те бързо изпадат в несъстоятелност и попадат в тежка зависимост от лихвари и зеленичари. И тук именно се явява свободната кооперация още в началото на 90-ге години на ХІХ век. Жидовец смята, че още неизчезналите традиции на родовата задруга, запазила се по-дълго при хърватите, са улеснили създаването на първите свободни кооперации.

Всъщност подобно схващане почти по същото време изказва в своите чудесни анализи на бита и душевността на дребния собственик в книгата си „Бит и душевност на нашия народ“ незабравимият български социолог и народопсихолог Иван Хаджийски:

„Средните и дребни селяни не воюват помежду си. Напротив, чрез своите кооперации и други организации те водят борба против селския център. За засилването на тази обществена солидарност влияе безспорно и старото стопанско и нравствено наследство. В задругата никой не беше експлоатиран и всеки трябваше с честен труд да изкарва хляба си. Чувствата за равенство, за честност, за социална справедливост и днес изпълват селската душа и определят нейното политическо поведение. В селото има естествено отвращение от тези, които искат да паразитствуват, да живеят от чужд труд“.¹

Това последното впрочем, ми напомня моя дядо, самият той активен участник в свободното кооперативно движение. Той не искаше да влезе в т. нар. ТКЗС, където ще го приравнят с „хайлазите“ и „пройдохите“ от селото! А именно те ставаха обикновено „ръководни кадри“ в ТКЗС. Истинските стопани биваха лишени не само от собствеността, но и от мотивацията си на истински стопани. Защото ТКЗС — огледален образ на съветския „колхоз“, няма нищо общо с вековните европейски свободни кооперации, намерили най-широко развитие и в България като истинска европейска държава.

В ТКЗС не се влиза доброволно, а чрез масова насилствена кампания за „колективизация“ на тоталитарната партия-държава, изпълняваща стриктно инструкциите на болшевишката метрополия — Москва! И в рамките на десетина години, почти точно както в СССР, цялата земя е „колективизирана“, както и огромната част от селското население. В комунистическата „кооперация“ вече бившият собственик-стопанин на земята вече няма нищо общо с нея. Той вече не определя нито какво ще се произвежда, нито как ще се реализира продукцията. Това го определя партията-държава. От него не зависи нищо. Напротив, той е напълно зависим от държавните планове. Бившите собственици-стопани вече получават изравнена рента с хайлазите и пройдохите — колкото определи партията-държава, толкова! Още по-малко бившите стопани на българската земя имат думата в реализацията на продукцията. Това също е пълен монопол на партията-държава, а те — бившите стопани-собственици, са само прости изпълнители на държавните планове без никаква роля в стопанските решения.

Какъв е резултатът от болшевишкия тип „колективизация“? Най-напред пълна демотивация на бившите собственици-стопани, които губят интерес към земята.² Защото има огромна разлика между бившия руски мужик в Съветска Русия след т. нар. „Велика октомврийска революция“. В голямата си част той е бивш крепостен без отношение към земята на собственик и стопанин. Това е така, защото когато Императорът-освободител Александър ІІ премахва крепостното право през 1862 г., освободените селяни в огромната си част не получават земя. И това е един от глобалните проблеми на Царска Русия, довели до революциите от 1917 г. — проблемът за земята. Затова тези селяни подкрепят болшевиките в Гражданската война 1918-1921 г. и формират частите на Червената армия. Обратно онази част от руските селяни, които са били собственици на повече или по-малко земя, особено в казашките региони, влизат масово в Бялата армия, защото защитават собствеността си, а казаците - и т. нар. „царская вотчина“. Пак по тази историческа причина основната част от руските селяни — бивши крепостни, без земя, възприемат болшевишката „колективизация“ като политика в тяхна полза. Едва след завършването на „колективизацията“ те ще разберат, че всъщност са вкарани в нова крепостна система, още по-крайна от царската. Защото болшевишката партия-държава за десетилетия ги лишава дори от самоличност — чак до края на 40-те години на ХХ век те нямат паспорти и не могат да ходят никъде извън колхозите! Съветската „колективизация“ е съпроводена от чудовищни репресии и тотален глад, довели до десетки милиони жертви и тотална депресия!!!

Българският селянин преди установяването на болшевишкия тип тоталитарна държава в огромната си част е наследствен собственик и стопанин на земя — повече или по-малко. Той, както беше посочено, има опит и в свободното коопериране и да му издърпаш „чергата“ (собствената земя) изпод краката, означава да го унищожиш! Да унищожиш основната част от населението на България, разбира се не съвсем - физически, а социално и морално. Да го декласираш и от трудолюбив собственик-стопанин да го превърнеш в безгласен иждивенец на партията-държава, само и само да угодиш на Съветската метрополия, това е огромно престъпление към народа ти, към историята и бъдещето на страната ти!!! Ето това е най-трагичната последица от половинвековната съветска окупация Анко! Нацията ни преживя рязка и фатална демографско-социална трансформация. Огромната част от селското население — основа на българската икономика до края на 40-те години на ХХ век, беше демотивирана, обезличена, смазана морално и психологически само за едно десетилетие!

Тези хора бяха натъпкани в панелни комплекси в градовете. Те трябваше да попълнят „пролетарската армия“ в грандоманските промишлени гиганти — другата тотална дивотия на просъветската партийно-държавна олигархия. Защото България нито имаше традиции, нито имаше достатъчно природни ресурси за голяма металургия, за голямо машиностроене, за тежка химия, за голям нефтодобив… Но трябваше да се изпълняват инструкциите на Метрополията за „социалистическо разделение“ на производствата в рамките на СИВ. И къде са сега грандиозните социалистически промишлени предприятия Анко? Те не са „унищожени“ от демокрацията, както твърди арогантната Ви лидерка. Те бяха обречени, защото качеството на продукцията им беше на нивото на първата половина на ХХ век. Основният пазар за продукцията им пък, беше съветският и от части този на останалите соцдържави и държави от Третия свят. Да, ама „Социалистическият ни лагер“ се разпадна. Разпадна се (дали) и СССР. А нямахме място на основните пазари на света, където конкуренцията изискваше непрекъснато гонене на качество! Ето още един „прелестен“ резултат от съветската окупация Анко!

Най-тежкият резултат обаче, е тоталната демотивация на близо три поколения българи! Някога трудолюбивият българин — собственик и стопанин, превърнал икономиката си в съществен фактор в Югоизточна Европа, се е превъплътил в безгласен и бездеен иждивенец на партията-държава. От него не зависи нищо. Той фактически не участва в държавно-плановата икономика, защото не притежавайки нищо, той и не определя нищо в тази икономика. Той е прост изпълнител на държавните решения. Няма отношения към реалните пари. Не участва в никакви пазарни отношения, защото такива няма. Не може да реализира лични инициативи пак поради горните причини. Забравил е какво е собственост и управление на собственост. Забравил е какво е лична икономическа мотивация в конкурентна среда, защото такава няма почти половин век! Забравил е какво е гражданско самосъзнание, защото у близо три поколения то е унищожавано съзнателно. Забравил е и какво е национално самочувствие и нормален патриотизъм, защото те са отричани методично от комунистическата идеология. Натрапени са му изкуствени чувства на „социалистически интернационализъм“ и, още повече — любов към СССР! Е, как тогава да се адаптира веднага след разпадането на изкуствената болшевишка система във внезапно нахлулите пазарни отношения и конкуренция и в страната, пък и в чужбина?!!! Как от безгласен поданик на тоталитарната партия-държава изведнъж да се превърне в обществено активен гражданин? Как, когато постсоциалистическата среда е тотално заразена с последици от съветската окупация?

Страната ни отново копираше постсоциалистическия модел на бившия СССР. Така както там бившата партийно-репресивна олигархия си подели държавните пари и държавните материални активи, така постъпи и нашата. Така и там и тук натрупването на капитали не стана естествено — чрез нормална конкуренция и пазарни отношения, а чрез подялба на държавните пари (то други нямаше) пак между издънките и протежетата на същата онази комунистическа олигархия. Партийните олигарси станаха икономически олигарси…

Сякаш окупацията продължава! Ами продължава и затова, защото въпреки присъединяването ни към ЕС и НАТО, мазохистичното ни русофилство все ни тегли на изток! И това е следствие на окупацията. Защото другите бивши сателити и даже някои републики на Съветската империя, решително скъсаха с нея и нейния наследник Путиновата азиатска империя. Скъсаха и с комунистическите си олигархии и се върнаха в Европа, там където им е мястото, макар че горчилката от предателството на западните демокрации след Втората световна война донякъде остана! Оттам идва и особената позиция на т. нар. „Вишеградска четворка“, както и опърничавостта на В. Орбан или на поляците и чехите. Но, за „жалост“ те са били векове на ред в Австрийската а не в Османската империя. Русия не ги е „освобождавала“ а ги е мачкала. Те едва ли ще кажат някога, че СССР не ги е окупирал след Втората световна война, че и през 1956, и през 1968… Впрочем и ние бяхме окупатори през 1968 г. и дори нашият правешки диктатор беше най-ревностния радетел за военна интервенция в Чехословакия, дори когато Брежнев се е колебаел! И как иначе, та нали същият селски хитрец искаше на два пъти да ни направи направо съветска република. Ето ви още нюанси на съветската окупация Анко.

Всъщност раболепното отношение на БКП към Съветската метрополия има своето начало още от пролетта на 1919 г., когато тя получава името си — БКП като секция на новия ІІІ-ти Комунистически интернационал. А този Коминтерн още със създаването си става инструмент на външната политика на Съветска Русия и нищо повече. Инструмент на основната цел на новата държава — „световна комунистическа революция“ и всяка партия-секция е просто длъжна да следва тази политика! В този смисъл БКП действително се декларира в новата си програма като различна партия от БСДП - тази, която е създал Димитър Благоев и наистина е „столетница“ — защото съществува именно от 1919 г. И защото Д. Благоев е достоен човек и категорично се противопоставя на „новата линия“ на БКП — пълно подчинение на Коминтерна, респективно на Съветска Русия и Болшевишката партия! Защото именно по заповед на Коминтерна т. е. на СССР, новите водачи на БКП — Георги Димитров и Васил Коларов подготвят и извършват т. нар. „Септемврийско въстание“ от 1923 г. пряко волята на Д. Благоев. Доказаният голям български историк академик Георги Марков посочва, че „45 години се криеше, че Димитър Благоев е бил против Септемврийското въстание“! Последиците от това злополучно „въстание“ са нови хиляди убити и репресирани български селяни след онези от истинското спонтанно въстание на селяните след Деветоюнския преврат. Организаторите на въстанието — комунистите Димитров, Коларов, Генов и други, своевременно се измъкват и бягат в новата си родина СССР. Вероятно това е ускорило болестта на Димитър Благоев и през 1924 г. той умира. Затова другари комунисти не се кичете с името му! Ето всъщност, от къде идват предпоставките за бъдещата съветска окупация Анко — от раболепната политика на БКП към своята нова болшевишка родина още от създаването й!

Литература и бележки