Едната истина
Всъщност — две са най-големите трагедии на България и българите следствие на тоталната съветска окупация на страната ни след 9. 09. 1944 г. Едната започва непосредствено с налагането на натрапената под диктата на СССР и лично на Йосиф Сталин нова власт, доминирана от Комунистическата партия и завършва към 1947 г. В този доста кратък период е ликвидиран елитът на българската нация.
Ликвидирането започва още в последните месеци на 1944 г. Още тогава са избити, затворени или прогонени без съд и присъди десетки хиляди български интелектуалци, политици, офицери, общественици, духовници, учители, журналисти, писатели… Те произволно са обвинявани като „фашисти“, а всъщност много често е ставало въпрос за лично отмъщение! Ето две показателни телеграми на Вълко Червенков до Георги Димитров — в Москва, пратени непосредствено след преврата от 9. 09. 1944 г.
Телеграма от 13. 09. 1944 г.: „…В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи… От въоръжени партийци и комсомолци ще бъдат негласно създавани ударни групи за особено отговорни задачи…“
Телеграма от 17 . 10. 1944 г.: „Предателите, провокаторите, враговете се наказват безпощадно. На врага е нанесен много сериозен удар. Нашите другари не са съумели да обезглавят враговете в първите дни. Затова чистката бе извършена в течение на последните две недели масово…“ 1
Именно „стихийно“ и „масово“, произволно, без съд и присъда, са ликвидирани близо 30 000 души!!! Кои? Ами най-интелигентните, най-способните, тези които могат да се противопоставят на окупацията и налагането на съветския тоталитарен модел!!! На тяхно място Сталин и доминиращата БКП ще наложат тантурести полуграмотни селяндури — послушници на Партията и Съветската метрополия!
Скоро обаче, унищожението става целенасочен процес, диктуван директно от Москва и осъществяван от послушните нови държавници-комунисти, главните от които са и съветски поданици. С „Наредба-закон“ от 30. 09. 1944 г. е сформиран т. нар. „Народен съд“, съставен не от юристи, а от политически лица, наложени от БКП пак под стриктния контрол на Москва. За целта в България присъства главния прокурор на СССР — Вишински. Съдът заседава от декември 1944 до април 1945 г. Целта е да се лиши българското общество от истинска интелигенция и начело на държавата да се наложат послушни полуграмотници, които да осигурят пълно подчинение на България и българите на Съветската метрополия! Осъдени са на смърт повече от 2700 души, на доживотен затвор 1305, на продължителен затвор още хиляди хора — основната част от политическата, стопанската и културната интелигенция на България! За сравнение „Международният трибунал“ в Нюрнберг (1945-1949 г.) осъжда 18 души от елита на Нацистка Германия, от които 12 на смърт!!!2 Но страната ни трябва да стане и стана част от една територия между Балтика и Адриатика, която да бъде буфер пред Съветската империя срещу Запада. Буферна зона, която трябва да поеме евентуален военен удар оттам. Затова трябва да бъде унищожен елитът й, за да няма кой да се противопоставя! Не е ли това окупация Анко?
Другата трагедия — следствие от съветската окупация е ликвидирането на традиционното българско аграрно стопанство. Не че това стопанство е било на високо и модерно ниво, но е било най-доброто на Балканите. Дори след Националната катастрофа българският селянин - собственик и стопанин на земята успява да се съвземе и само за около три-четири години възстановява своето и националното стопанство. Бидейки собственик и стопанин на земята си, той бързо се ориентира към технически култури, зеленчуци и плодове, грозде…3
Така той компенсира спадането на зърнопроизводството след загубата на Южна Добруджа. Страната заменя износа на зърно с този на тютюни, грозде, вина, спиртове, растителни и животински масла… Съживяването на аграрното стопанство още към средата на 20-те години на ХХ век дава тласък и на индустрията ни, която тогава е свързана основно с аграрното производство. Силно се увеличава преработката на тютюни и тютюневите фабрики „никнат като гъби“ и дори се картелизират. Така е и с т. нар. „маслобойни“. Към 1925 г. фабриките в България се увеличават повече от 2 пъти в сравнение с довоенната 1912 г. и достигат 1254. Появяват се три значителни винарски центрове… През втората половина на 20-те години икономиката на страната достига довоенното си ниво! Това се дължи основно на мотивацията и труда на българския селянин-стопанин на земята.
И тук следва да обърнем отново внимание на книгата на Вл. Жидовец. Той, както бе посочено, е особено впечатлен от развитието на свободното кооперативно движение в България — един от най-значителните фактори за подема на аграрното ни стопанство и не само на него. Впечатлен е от политиката на БЗНС и други партии за насърчаване и организиране на кооперативното движение. Именно при управлението на БЗНС от началото на 20-те години на ХХ век кооперативното движение достига голям размах и обхваща значителна част от българското селско население. Жидовец обаче се е запознал с него още от самото му начало — с първата селска кооперация „Орало“ създадена в с. Мирково още през 1890 г. Тя е създадена по принципите на западноевропейските кооперации от типа „Райфайзен“. Впрочем българските селяни имат известен опит във взаимното подпомагане още от края на османското господство. Тогава самият валия на „Туна вилает“ Ахмед Мидхат паша подкрепя формирането на земеделски каси в огромния си вилает. Само за две десетилетия след създаването на първата селска кооперация — към 1912 г. кооперациите вече са повече от 700. От началото на 20-те години на ХХ век кооперативното движение в България добива най-широки размери и вече е организирано и управлявано от кооперативни централи.4 Те са свързани с целенасочената политика на някои от левите партии — БЗНС, БРСДП (ш. с.), радикалите… Само между 1919 и 1923 г. броят на кооперациите нараства почти двойно: от 994 през 1918 г. до 1379 през 1919 г. и 1812 през 1923 година.
„Днес, пише Жидовец в началото на 40-те години, България разполага с огромна мрежа добре организирани кооперативи, с кооперативно законодателство, с други подобни на кооперациите институции, които се организират в отделни кооперативни съюзи.“5
Управлението на БЗНС в началото на 20-те години на ХХ век издава закони, които засилват кооперативното движение. И дори след обезсилването на тези закони от първото правителство на Демократическия сговор след 1923 г. здравата основа, която са получили кооперациите не позволява те да изпитат особени затруднения. Второто правителство на Сговора дава възможност за нов ръст на кооперациите и към 1929 г. броят им достига 5882 с близо 727 000 членове. Основната част от тях са селски. През 30-те години на ХХ век, въпреки последиците от Световната стопанска криза и непоследователната политика на различните правителства, кооперативното движение укрепва и към 1943 г., когато Вл. Жидовец е посланик в България, кооперациите са близо 4100 с 1 523 932 члена. Над 30% от активните селски стопани са ангажирани в кооперациите, а повече от 80% от общото население на страната повече или по-малко използва кооперативните кредитни и застрахователни дружества, както и т. нар. популярни банки.6
Смята се, че до 1944 г. България е на 2-ро място в света по размах на свободното кооперативно движение след Дания! Затова и Жидовец е силно впечатлен и препоръчва българския кооперативен опит на сънародниците си хървати. Именно това половинвековно развито свободно коопериране е тотално унищожено в края на 40-те години на ХХ век и е заменено с компрометирания и античовешки съветски „колхозен“ модел!!! И това, както бе посочено, е една от най-трагичните последици от съветската окупация на България!
Тоталната комунистическа пропаганда в началото на 50-те години на ХХ век, натрапваше дори на нас — децата дивашкия пример с някой си съветски пионер Павлик Морозов. Онзи същият, който предал баща си и дядо си на болшевишките реквизиционни команди, защото укрили зърно за да оцелеят! Те били убити, а „пионерът“ — обявен за „герой“ и на нас ни препоръчваха да го следваме! Ние пък, слава Богу, не схващахме в какво се състои подобен „героизъм“! И това Анко, е „шедьовър“ на съветската окупация.