От друга страна следва да се познават и други исторически истини, както и съвременни реалности в т. нар. българо-македонски отношения. От една страна това са няколко продажни гафа на предишни български политици и правителства. Те идват след един учудил Запада стопански, обществен и културен подем на нацията и държавата ни от края на ХІХ и първите десетилетия на ХХ век. Този подем, обединил нацията ни в общата цел — пълното национално и териториално обединение. Това проличава в неистовата храброст и стоицизъм на българската армия в трите войни от 1912 до 1918 г.

Политическите гафове обаче ни вкарват в поражения, катастрофи и дълбоко разделение на нацията: и съгласието на политиците ни и монарха Фердинанд за подялбата на Македония; и фаталните решения за военно решаване на обединението ни без да се отчитат позициите на съседите ни и т. нар. Велики сили; и националните катастрофи след войните, довели до жестоко ново окастряне на територията ни; и фаталното политическо и социално противостояние в българското общество, настъпило след тези катастрофи… То е обосновано от два пагубни фактора.

Първият — намесата на военните в политическия живот, довели до военни преврати, кой знае защо свързани с цифрата 9: превратът на офицерите-русофили на 9 август 1886 г., свалил първия ни княз Батенберг; превратът от 9 юни 1923 г., свалил Земеделското правителство на Ал. Стамболийски; превратът от 19 май 1934 г., забранил дейността на партиите; превратът на 9 септември 1944 г., установил комунистическата тоталитарна система. Всичко това фатално противопоставя народа ни на неговата армия, която до края на войните той обожава!

— Вторият — влиянието на външни крайно радикални движения и системи след Първата световна война: профашисткото, проявило се у нас предимно като национализъм, а не като системна идеология и комунистическото — произтичащо от Лениновия болшевизъм и създадения от него Комунистически интернационал. Първото повлиява, повече или по-малко в методите на управление на Демократическия сговор — до средата на 20-те години на ХХ век; в политиката на Деветнайстомайското правителство през 1934 г.; в методите на правителствата от началото на 40-те години на ХХ век. Последните са свързани с репресиите им срещу комунистическата въоръжена съпротива и в страната, и на територията на Македония, доколкото там има такава съпротива. Именно това братята определят като български фашизъм, но то не е!

Второто движение — комунистическото именно, се плъзва по провокирания от Сърбия македонизъм. След 1934 г., то лансира издигната тогава от Коминтерна ефимерна идея за „Балканска социалистическа федерация“. Тогава коминтерновската декларация за нациите на Балканите изобщо игнорира съществуването на българска нация и говори за „добруджанска“, „тракийска“, „македонска“!!! А тогава генерален секретар на Коминтерна е не друг а онзи, дето нашето поколение познаваше като „вожд и учител“ — прословутия Георги Димитров. Същият вече като министър-председател на социалистическа България през 1946 г., беше инициатор на насилственото прекръстване на българите в Пиринска Македония в „македонци“ в името на горепосочената коминтерновска идея. Тогава „вождът и учителят“ едва не хариза не само Пиринския край, но и родината и нацията ни на югославския диктатор Тито. Така той всъщност стана доказан предател на националните ни интереси и превърна „Македонския проблем“ в постоянна кървяща язва в двустранните ни отношения! Така към фаталните „филско-фобски“ и социални противоречия в българското общество се вклини и ново вътрешно национално противостояние! Това са предпоставките за сегашните реалии в двустранните отношения, господин премиер.